Снежен крах

14

Хиро се е втренчил в миниатюрния телевизионен екран в горния ляв ъгъл на картата. Екранът се издига към него и най-сетне се превръща в подобие на телевизор с трийсетсантиметров диагонал с ниска разделителна способност, на една ръка разстояние от него. После видеообразът се раздвижва. Много лошо заснет на осеммилиметрова лента училищен футболен мач от шейсетте. Без саундтрак.

— Какъв е този мач?

Библиотекарят отговаря:

— В Одеса, щата Тексас, през 1965 г. Л. Боб Райф играе краен защитник, номер осми, в тъмна униформа.

— Не ми трябват чак такива подробности. Можеш ли да обобщиш някои от тези неща?

— Не, но мога да изредя накратко съдържанието. Това отделение съдържа осем мача от гимназията. В четвърти курс Райф е бил играч от Б-отбора на щатския тим на Тексас. После получил академична стипендия за „Райс“ и постъпил в тамошния футболен отбор, така че има и четиринайсет записа от мачове в колежа. Райф е завършил комуникации.

— Доста логично, като се има предвид какъв е станал.

— Става телевизионен спортен репортер в „Хюстън маркет“, така че има и петдесет часа заснет материал от този период — най-вече неща, невлезли в работа, разбира се. След две години в този бранш Райф навлиза в бизнеса заедно с прачичо си — финансист с корени в петролния бизнес. Отделението съдържа няколко вестникарски статии в тази връзка, които, както забелязах при прочита им, всички до една са текстово свързани — което предполага, че произхождат от един и същи източник.

— Изявление за пресата.

— После пет години няма никакви статии.

— Бил е намислил нещо.

— Сетне започваме да виждаме повече статии, най-вече в религиозната секция на хюстънските вестници, в които се изреждат даренията на Райф за различни организации.

— Това ми прозвуча като обобщение. Мислех, че не можеш да обобщаваш.

— Всъщност не мога. Цитирах обобщение, което доктор Лагос направи неотдавна пред Хуанита Маркес в мое присъствие, докато разглеждаха същите данни.

— Продължавай.

— Райф е дарил петстотин долара на Шотландската църква на Огненото кръщение с главен свещеник преподобният Уейн Бедфорд; две хиляди и петстотин долара за Младежката петдесятна лига от Бедсайд с президент преподобният Уейн Бедфорд; сто и петдесет хиляди за Петдесятната църква на Новата Троица с основател и патриарх преподобния Уейн Бедфорд; два милиона и триста хиляди долара за Библейския колеж „Райф“ с президент и председател на катедрата по теология преподобният Уейн Бедфорд; двайсет милиона за катедрата по археология на Библейския колеж „Райф“ плюс четиридесет и пет милиона за катедрата по астрономия и сто милиона за катедрата по компютърни науки.

— Тези дарения преди хиперинфлацията ли са направени?

— Да, господине. Това са били, както се казва, истински пари.

— Тоя тип, Уейн Бедфорд — това същият преподобен Уейн ли е, дето държи „Райските врата на преподобния Уейн“?

— Същият.

— Да не би да ми казваш, че Райф притежава „Преподобния Уейн“?

— Той притежава значителен дял от „Сдружение Райски врата“ — мултинационалната организация, чиято собственост са „Райските врата на преподобния Уейн“.

— Добре, нека продължим пресяването — казва Хиро.

Той наднича над очилата си, за да се убеди, че Виталий все още далеч не е стигнал до мястото на концерта. После се гмурва обратно и продължава да преглежда видеозаписите и вестникарските статии, събрани от Лагос.

В онези години, когато Райф прави даренията си за Преподобния Уейн, той все по-често се появява и на бизнес-страниците — първо в местните вестници, а после — в „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк таймс“. След опита на нипонците да използват връзкарската си мрежа, за да го отрежат от тамошния пазар на телекомуникациите, следва вихрушка от публикации — очевидно от подставени лица. Той раздува историята пред американската публика и прахосва десет милиона собствени пари за кампанията за убеждаване на Америка, че нипонците са двулични интриганти. Триумфална поява на корицата на „Економист“, след като нипонците най-накрая клекнаха и го оставиха да налапа пазара на фиброоптични влакна в тази страна, а по-нататък — в почти цяла Източна Азия.

Най-сетне започват да се появяват и статии за начина му на живот. Л. Боб Райф дава на публициста си да разбере, че иска да показва повече своята човешка страна. Започва програма за личностна журналистика, която вдига шум около Райф, след като той си купува яхта от правителството на Съединените щати.

Л. Боб Райф, последният откровен монополист на нашето време, е показан как се консултира с декоратора си в капитанската каюта. Тя си изглежда добре и така, като се има предвид, че Райф е купил кораба от Флотата, но не е достатъчно тексаско за него. Иска да изкорми кораба и да го преустрои. Следват снимки на Райф, маневриращ с тялото си на кастрирано добиче из тесните коридори и стръмните стълбища на корабната вътрешност — типичен сив стоманен флотски пейзаж, който, уверява той интервюиращия, щял да издокара значително.

— Нали я знаете историята за Рокфелер, дето си купил яхта — купил си доста малка яхта, около двайсетметрова. Малка според критериите на времето. И когато някакъв го попитал защо така си е купил такава нищо и никаква яхтица, той само го изгледал и му казал: „Че вие за кого ме мислите, за Вандербилт? Хм! Както и да е, добре дошли на борда на моята яхта.“

Л. Боб Райф разказва това, застанал на платформата на огромен открит товарен асансьор заедно с интервюиращия и целия снимачен екип. Асансьорът се издига на фона на Тихия океан. Докато Райф произнася края на изречението, изведнъж асансьорът се издига догоре, камерата се обръща и ние виждаме палубата на самолетоносача „Ентърпрайз“, бивша собственост на Флота на Съединените щати, а сега лична яхта на Л. Боб Райф, надвил и Защитната система на Генерал Джим, и Глобалната сигурност на Адмирал Боб в яростна битка в наддаването. Л. Боб Райф изказва възхищение от огромните открити пространства на палубата за излитане на кораба и ги уподобява на някои части от Тексас. Той предполага, че би било забавно да покрие част от палубата с пръст и да развъжда там говеда.

Друг профил, този път заснет за бизнес-мрежа, очевидно по-късно: отново на „Ентърпрайз“. Капитанската каюта е преустроена из основи. Л. Боб Райф, Господарят на честотния обхват, седи зад бюрото си, докато му мажат мустаците с помада. Не както жените се плескат с помада — приглаждат му ги и му ги завиват. Фризьорката е много дребничка азиатка, която работи толкова деликатно, че дори не му пречи да говори, а той дърдори най-вече за усилията си да разшири своята кабелна ТВ мрежа в Корея и Китай и да я свърже с голямата си централна фиброоптична линия, преминаваща през Сибир и над Урал.

— Ами да, нали знаете, работата на монополиста никога не свършва. Няма такова нещо като съвършен монопол. Май никога не можеш да достигнеш тази последна десета от процента.

— Правителството в Корея не е ли все още силно? Сигурно имате повече неприятности с тамошните разпоредби.

Л. Боб Райф се разсмива.

— Знаете ли, наблюдаването на правителствените чиновници, мъчещи се да влязат в крачка със света, е любимият ми спорт. Помните ли, като гръмнаха Ма Бел?

— Слабо. — Репортерката е двайсет и няколко годишна.

— Но знаете какво е било това?

— Монопол над гласовите комуникации.

— Точно така. Бяха в същия бизнес, в който съм и аз. В бизнеса с информация. Придвижване на телефонни разговори по тънички медни жички един по един. Правителството ги гръмна — по същото време, когато аз започвах да градя кабелни телевизии в трийсет щата. Хм! Можете ли да повярвате? Все едно да се сетят как да управляват конете точно когато са се появили първият автомобил и самолетът!

— Но кабелната ТВ система не е като телефонната.

— На този етап не беше, защото беше просто локална система. Но когато покриете с локални системи целия свят, остава ви само да ги свържете и се получава глобална мрежа. Също толкова голяма, колкото и телефонната система. Само дето тази система пренася информация десет хиляди пъти по-бързо. Тя пренася образи, звук, данни — каквото кажете.

Чиста проба реклама чрез подставени лица, половинчасова телевизионна реклама без никаква друга цел освен да остави Л. Боб Райф да си изкаже мнението по конкретна тема. Като че неколцина от програмистите на Рай — хората, които караха системите му да работят, се събрали и сформирали съюз — нещо нечувано за хакерите — и подали иск срещу Райф с претенцията, че е поставил аудио и видео бръмбари в домовете им. Всъщност, поставил е всички тях под двайсет и четири часово наблюдение и е тормозил и заплашвал програмисти, направили така наречения от него „неприемлив избор на начин на живот“. Например, когато една от програмистките му и нейният съпруг една нощ практикували орален секс в собствената си спалня, на другия ден жената била привикана в кабинета на Райф, където той я нарекъл курва и содомитка и й наредил да си разчисти бюрото. Лошата слава, която си спечелил Райф покрай това, така го раздразнила, че почувствал нужда да прахоса няколко милиона за закърпване на имиджа.

— Аз работя с информация — разправя той на мазнещия се подлизурко-псевдожурналист, който го „интервюира“. Намира се в своя кабинет в Хюстън и изглежда още по-излъскан от нормалното. — Цялата телевизия, предоставяна на консуматорите по целия свят, минава през мен. По-голямата част от информацията, предавана към и от базата данни на ЦРК, минава през моите мрежи. Метавселената — цялата Улица — съществува благодарение на мрежа, която аз притежавам и контролирам.

Но това означава, ако проследите още малко мисълта ми, че когато един програмист, мой подчинен, работи с тази информация, той притежава чудовищна власт. Информацията влиза в мозъка му. И остава там. Тя пътува с него, когато вечер се прибира у дома. Тя се оплита със сънищата му, за Бога. Той разговаря с жена си за нея. И, по дяволите, той няма никакво право над тази информация. Ако аз управлявах фабрика за коли, нямаше да позволявам на работниците да откарват колите у дома или пък да вземат назаем инструменти. Но тъкмо това правя всеки ден в пет часа по цял свят, когато моите хакери се прибират от работа.

Навремето, когато са бесели конекрадците, те биха направили всичко, но не и да се напикаят в гащите си. Това е бил последният признак, нали разбирате, че са загубили контрол над собствените си тела, че ще умрат. Виждате ли, първата функция на всяка организация е да контролира собствения си сфинктер. Ние не правим дори това. Така че ние работим над усъвършенстването на нашата техника на мениджмънта, за да можем да контролираме тази информация, без значение къде се намира тя — на нашите харддискове или дори вътре в главата на програмистите. Не мога да кажа нищо повече сега, защото имам конкуренция, която ме безпокои. Но пламенно се надявам, че след пет-десет години това дори няма да подлежи на коментар.

Половинчасов епизод от научно-популярна програма, този път върху спорната нова тема, инфоастрономията — търсенето на радиосигнали, идващи от други слънчеви системи. Л. Боб Райф се е заинтересувал лично от темата — докато различни национални правителства продават на търг имуществото си, той е купил верига от радиообсерватории и ги е свързал помежду им чрез прословутата си фиброоптична мрежа, за да ги превърне в една-единствена гигантска антена колкото цялата земя. Той сканира небесата двайсет и четири часа в денонощието и търси радиовълни, означаващи нещо — радиовълни, носещи информация от други цивилизации. Как така, пита интервюиращият — знаменит професор от Масачузетския технологичен институт — как така един прост петролен магнат се интересува от една толкова екстравагантна, абстрактна задача?

— Ами с тази планета горе-долу приключих.

Райф произнася тази реплика с невероятно сардоничен и презрителен носов изговор — преувеличеният акцент на каубой, подозиращ, че някое тънковрато янки го гледа отвисоко.

Друго новинарско предаване, очевидно заснето няколко години по-късно. Отново се намираме на „Ентърпрайз“, но атмосферата пак е различна. Горната палуба е превърната в открит бежански лагер. Тя гъмжи от бангладешци, които Л. Боб Райф е подбрал от Бенгалския залив, след като страната им изтече в океана след поредицата мощни наводнения, причинени от изсичането на горите нагоре по течението в Индия — хидрологична война. Камерата се насочва отвъд ръба на полетната палуба и долу виждаме първоизточника на Сала — относително малко сборище от няколкостотин лодки, залепени за „Ентърпрайз“ с надеждата за безплатен превоз до Америка.

Райф се разхожда сред хората и раздава библейски комикси и целувки на дечицата. Те се скупчват около него с широки усмивки, притискат длани една в друга и се кланят. Райф също им се кланя, много непохватно, но по лицето му няма веселие. Той е смъртно сериозен.

— Господин Райф, какво е мнението ви за хората, които твърдят, че това от ваша страна е само рекламен номер за самовъзвеличаване? — този интервюиращ се опитва да прилича повече на Лошото ченге.

— Стига бе, ако си пилеех времето в съставяне на мнения за всичко, никаква работа нямаше да свърша — отвръща Л. Боб Райф. — Трябва да питате тези хора какво мислят те.

— Значи ми казвате, че тази програма за подпомагане на бежанците няма нищо общо с публичния ви образ?

— Тц. В…

Тук има монтаж и пак показват журналиста, който дрънка надуто в камерата. Райф аха-аха да произнесе проповед, усеща Хиро, но го отрязаха.

Ала едно от истинските великолепия на Библиотеката е, че там се съхраняват толкова много изрезки. Това, че нещо, записано на видеолента, така и не е било излъчено в някоя програма, не означава, че то не притежава разузнавателна стойност. ЦРК отдавна е пипнала здраво видеотеките на телевизионните мрежи. Всички тези изрезки — милиони часове заснет материал — все още не са прехвърлени в Библиотеката в дигитална форма. Но можете да изпратите молба — ЦРК ще свали за вас касетата от рафта и ще ви я пусне.

Лагос вече го е направил. Записът е тук.

— Тц. Вижте, Салът е медийно събитие. Но в много по-дълбок и общ смисъл, отколкото бихте могли да си представите.

— О…

— Той е създаден от медия, поради това, че без медиите хората не биха узнали за съществуването му. Бежанците нямаше да излязат и да се прикрепят към него, както правят сега. Той захранва медиите. Той създава голям информационен поток — нали знаете, филми, новинарски репортажи…

— Значи вие създавате собствено новинарско събитие, за да печелите пари от информационния поток, който то поражда? — пита журналистът в отчаян опит да проследи мисълта на Райф. Тонът му говори, че всичко това е просто хабене на лента. Отегчението му предполага, че Райф не за първи път е излетял по шантава тангента.

— Отчасти. Но това е едно много грубо обяснение. Всъщност нещата са много по-дълбоки. Вероятно сте чували израза, че Индустрията се храни с биомаса, както китовете филтрират планктон от океана.

— Да, чувал съм го.

— Това е мой израз. Аз го измислих. Тези изрази са като вируси, нали знаете. Те са информация — данни, — която се разпространява от един човек на друг. Е, функцията на Сала е да докара повече биомаса. Да обнови Америка. Повечето страни са статични, на тях им трябва само да продължават да раждат бебета. Но Америка е като стара дрънчаща и пушеща машина, която се тътрузи през пейзажа, загребва и изяжда всичко по пътя си. И оставя подире си километрична диря от боклук. Чели ли сте някога историята за лабиринта и минотавъра?

— Разбира се. На Крит, нали? — журналистът отговаря само заради сарказма. Той не може да повярва, че стои тук и слуша това. Той иска да отлети обратно за Ел Ей, по възможност вчера.

— Да. Всяка година гърците трябвало да подберат няколко девици и да ги пратят като дан на Крит. После царят ги вкарвал в лабиринта и минотавърът ги изяждал. Четох тая легенда като малък и се чудех какви ли пък са били тия пичове на Крит, дето всички ги е било толкова шубе от тях, че са си давали смирено децата за изяждане всяка година. Сигурно са били някакви големи гадняри.

Сега гледам на това от друга перспектива. За горкичките смотаняци там долу Америка сигурно изглежда по същия начин, както и Крит на онези окаяни гръцки мухльовци. Само дето тук нямаме принуда. Тези хора там долу ни дават доброволно децата си. Изпращат ги в лабиринта с милиони, за да бъдат изядени. Индустрията се храни с тях и изплюва обратно образи, изпраща филми и ТВ програми по моите мрежи — изпраща на тези хора образи на богатство и екзотика, надхвърлящи и най-смелите им мечти. Дава им нещо, за което да мечтаят, към което да се стремят. Тъкмо това е функцията на Сала. Това е просто един голям планктононосач.

Най-сетне журналистът се отказва от журналистиката и започва открито да кастри Л. Боб Райф. Писнало му е от тоя.

— Това е отвратително. Не мога да повярвам, че мислите по този начин за хората.

— Стига бе, момченце, я слез от коня. Никого не изяждат наистина. Това е просто речева фигура. Те идват тук, намират си прилична работа, откриват Иисус, купуват си скара „Уебър“ и живеят дълго и щастливо. Нещо нередно има ли в това?

Райф е вбесен. Той крещи. Зад него бангладешците прихващат емоционалните му трептения и също се разстройват. Изведнъж един от тях, невероятно мършав мъж с дълъг, увиснал мустак, се втурва пред камерата и се разкрещява: „а ма ла ге зен ба дам гал нун ка ария су су на ан да…“ Звуците преминават от него към съседите му и се разплискват като вълна по палубата.

— Стоп — командва журналистът, обръщайки се към камерата. — Стига. Бригада Ала Бала пак се раздрънка.

Сега саундтракът се състои от хиляди хора, говорещи на различни езици под пронизителния, лайнарски кикот на Л. Боб Райф.

— Това е чудото на езиците — надвиква Райф врявата. — Аз разбирам всяка дума, казана от тези хора. Ти можеш ли, братко?

— Йо! Я излез оттам, партнер!

Хиро вдига поглед от картата. В офиса няма никого освен Библиотекаря.

Образът се разфокусира, издига се и напуска полезрението му. Хиро гледа през предното стъкло на фургона. Някой току-що е махнал очилата от лицето му. Не е Виталий.

— Тук навън съм, очилатко!

Хиро поглежда през прозореца. Уай Ти — виси на една ръка отстрани на микробуса и държи очилата му в другата.

— Прекалено много време прекарваш очилат — казва тя. — Пробвай малко Реалност, пич.

— Там, където отиваме — отвръща Хиро, — ще вкараме толкова Реалност, че няма да ми понесе.

Докато Хиро и Виталий наближават широкият магистрален надлез, където ще се състои тазвечерния концерт, качеството на фургона, че е направен от твърдо желязо, привлича Магнапуните като сладкиш — хлебарките. Ако знаеха, че в колата е самият Виталий Чернобил, тия щяха да откачат, щяха да спрат мотора. Но в момента те се закачат за всичко, което вероятно се е насочило към концерта.

Когато наближават надлеза, шофирането се превръща в загубена кауза — толкова нагъсто и толкова многобройни са трашърите. Все едно да си сложиш „котки“ и да се опиташ да минеш през стая, пълна с кученца. Налага се да си пробиват път, да надуват клаксона, да мигат с фарове.

Най-сетне стигат до плоската платформа на голям камион — сцената за днешния концерт. До него има още един камион, натоварен с усилватели и друга озвучителна апаратура. Шофьорите на камионите — репресирано малцинство от двама души — са се оттеглили в кабината на камиона с оборудване да пушат цигари и да зяпат със злост гъмжилото от трашъри — техните заклети врагове в хранителната верига на магистралите. Няма да излязат доброволно чак до пет сутринта, когато се разчисти пътят.

Двама от „Стопените“ стоят и пушат цигари — държат ги с два пръста по славянски маниер, като стрелички. Стъпкват фасовете на бетона с евтините си винилови обувки, притичват до фургона и почват да разтоварват апаратурата. Виталий си слага очила, включва се към един компютър в камиона с озвучаването и почва да настройва системата. В паметта вече има триизмерен модер на надлеза. Той трябва да измисли как да синхронизира закъсненията на всичките различни струпвания на тонколони, за да максимализира количеството на гадното трещящо ехо.