Снежен крах

60

Когато партньорът й се занимава с нещо в реалността и го няма, неговият аватар се отпуска. Тялото стои там като надуваема секскукла, а лицето продължава да прави всевъзможни упражнения за разтягане. Тя не знае какво върши той, но сигурно е нещо вълнуващо, защото през повечето време или е крайно изненадан, или се посира от страх.

Скоро след разговора му с оня тип, Библиотекаря, за самолетоносача, до слуха й стига плътно боботене — звук от реалността — отвън. Звучи като кръстоска между картечница и моторна резачка. Когато чуе този звук, лицето на Хиро възприема смаян израз, все едно казва „Ей сега ще умра“.

Някой я потупва по рамото. Някакъв костюмар, уредил си ранна сутрешна среща в Метавселената, е решил, че каквото и да прави тая Куриерка, то надали е чак толкова важно. Отначало тя не му обръща внимание — близо минута.

После кабинетът на Хиро се разфокусира, подскача във въздуха като нарисуван върху щора за прозорец и пред погледа й се изпречва лице на мъж. Азиатец. Гадняр. „Антенка“. От ония страшни типове с антените.

— Добре де — сопва се тя. — Какво искаш?

Той я сграбчва за лакътя и я изхвърля от кабината. С него има и друг и той я сграбчва за другия лакът. Помъкват я нанякъде.

— Пусни ми шибаната ръка — казва тя. — Ще дойда с тебе. Съгласна съм.

Не за първи път я изхвърлят от сграда, пълна с костюмари. Този път обаче е малко по-различно. Този път биячите са двойка пластмасови екшън-герои в естествен ръст от магазина за играчки.

И не е само защото тия двамата вероятно не знаят английски. Те просто не се държат нормално. Най-сетне тя успява да изтръгне едната си ръка, а типът нито я удря, нито нищо, само се обръща сковано към нея и я опипва машинално, докато пак не докопа ръката й. Никаква промяна по лицето. Очите му се взират като счупени фарове. Устата му е отворена колкото да диша през нея, но устните му не помръдват, нито променят израза си.

Намират се в комплекс от корабни каюти и разрязани контейнери, които заместват фоайето на хотела. „Антенките“ я измъкват през вратата върху резките кръстосани линии на хеликоптерна площадка. И тъкмо навреме, защото случайно един хеликоптер е тръгнал да се приземява. Мерките за безопасност на това място нищо не струват — можеше да им отсекат главите. Това е лъскавият корпоративен „чопър“ с логото на ПНРР, който тя видя по-рано.

„Антенките“ се опитват да я извлекат на нещо като мостче, водещо през откритото море към съседния кораб. Тя успява да се обърне назад, вкопчва се с две ръце в парапета, заклинява глезените си между подпорите и се заклещва. Единият тип я сграбчва през кръста отзад и се опитва да откъсне тялото й, докато другият застава отпред и започва да откопчава пръстите й един по един.

От хеликоптера изскачат неколцина типове. Облечени са с комбинезони с пълни с разни уреди джобове — тя забелязва поне един стетоскоп. Изваждат от хеликоптера големи сандъци от стъклопласт с изрисувани отстрани червени кръстове и нахлуват на кораба с контейнерите. Уай Ти знае, че не го правят заради някой тлъст бизнесмен, който се почесва под ухото над яхнията със сини сливи. Те са тук, за да съживят гаджето й. Гарвана, напомпан и на скорост — тъкмо от това има нужда светът в момента.

Те я повличат по палубата на съседния кораб. Оттам по стълба се прехвърлят на следващия кораб, който е много голям. Според нея е петролен танкер. Като погледне през обширната палуба през оплетените тръби — през бялата боя избива ръжда — тя вижда от другата страна „Ентърпрайз“. Натам са се запътили.

Няма пряка връзка. Един кран на палубата на „Ентърпрайз“ се е наклонил и е спуснал над танкера малка телена клетка. Тя виси само на около метър над палубата — мята се нагоре-надолу и се лашка напред-назад над доста голямо пространство, когато двата кораба се залюлеят в различни посоки. Отстрани има врата — тя се поклаща, отворена.

Те я мятат в клетката с главата напред, като притискат ръцете й отстрани, за да не може да я блъсне, а после няколко секунди нагласят краката й сгънати назад. Вече е ясно, че говоренето не помага, затова тя се съпротивлява безмълвно. Успява да фрасне единия здравата между очите и едновременно усеща и чува как костта се счупва, но мъжът не реагира по никакъв начин, освен дето главата му отхвърча назад от удара. Тя го наблюдава толкова съсредоточено в очакване да види как той ще осъзнае, че носът му е счупен и това е нейно дело, че спира да рита и да се тръшка, колкото да успеят да я наврат цялата в клетката. Вратата се затръшва.

И обучен енот би могъл да отвори резето. Тази клетка не е правена за хора. Но докато успее да извърти тялото си така, че да достигне резето, вече се е издигнала шест метра над палубата и пред погледа й се разстила каналът от черна вода между танкера и „Ентърпрайз“. Долу се вижда изоставена лодка, която се лашка между стоманените стени.

Не всичко на „Ентърпрайз“ е както трябва. Нещо някъде гори. Всички стрелят с пищови. Не е съвсем убедена, че й се иска да е тук. Докато е във въздуха, проучва кораба и се убеждава, че няма никакъв изход, никакви удобни мостчета или стълбички.

Свалят я към „Ентърпрайз“. Клетката се клати напред-назад, плъзга се ниско над палубата, и когато най-сетне я докосва, се хлъзва напред и чак тогава спира. Тя отваря резето и се измъква навън. А сега какво?

На палубата е изрисувана мишена, а покрай нея са паркирани и завързани с въжета няколко хеликоптера. А точно по средата на мишената е спрял един хеликоптер, грамаданска реактивна машина с двоен двигател, нещо като летяща вана, окичена с картечници и ракети. Всичките му светлини са запалени, моторите вият, роторите се въртят некоординирано. До него се е струпала малка група мъже.

Уай Ти тръгва към него. Гадно й е. Знае, че тъкмо това се очаква от нея. Но наистина няма друг избор. Страшно й се иска дъската й да беше тук при нея. Палубата на този самолетоносач е една от най-добрите площадки за скейтборд, които е виждала. По филмите е гледала, че самолетоносачите имат големи парни катапулти, с които запращат самолетите в небето. Само си помислете какво е да яхнеш парен катапулт с дъската!

Докато върви към хеликоптера, единият от мъжете се отделя от групата и тръгва насреща й. Той е едър, с тяло като двесталитров варел и засукани мустаци. Докато идва към нея, се хили доволно и това я вбесява.

— Е, не изглеждаш ли съвсем като изоставено момиченце! — възкликва той. — Да му се не види, сладурче, приличаш на удавен плъх, който са го изсушили после!

— Благодаря — казва тя. — А ти приличаш на накълцана кайма.

— Много смешно — тросва се той.

— Тогава що не се смееш? Страх те е, че е истина ли?

— Виж — казва той. — Нямам време за шибано пуберско перчене. Пораснах и остарях специално за да се отърва от него.

— Не че нямаш време, просто не те бива — отрязва го тя.

— Ти знаеш ли кой съм? — пита той.

— Да бе, знам. А ти знаеш ли коя съм?

— Уай Ти, петнайсетгодишна Куриерка.

— И лична приятелка на Чичо Енцо. — Тя измъква верижката с кучешките медальони и му ги подхвърля. Той протяга длан стреснато и верижката се увива около пръстите му. Той ги поднася към очите си и чете.

— Брей, брей — възкликва. — Какъв скъп спомен. — После й ги подхвърля обратно. — Знам, че сте си приятелчета с Чичо Енцо. Иначе щях да те потопя, вместо да те водя тука на моя гуляй. И, честно, не ми дреме — отрязва той — защото до края на деня или Чичо Енцо ще остане без работа, или аз ще стана, както каза ти, на кълцана кайма. Но, доколкото схващам, Големия Жабар надали ще метне ракетен снаряд в турбината на хеликоптера ми, ако знае, че неговото малко гадженце е тук.

— Не е това — обяснява Уай Ти. — Връзката ни е такава, че не включва ебане. — Но е разочарована, че след всичкото това време кучешките медальони не въздействаха вълшебно на лошите хора.

Райф се фръцва и тръгва обратно към хеликоптера. Прави няколко крачки, обръща се и я оглежда как стои там и се мъчи да не се разплаче.

— Ти идваш ли?

Тя поглежда хеликоптера. Билет за напускане на Сала.

— Може ли да оставя бележка за Гарвана?

— Що се отнася до Гарвана, мисля, че ти вече му даде да разбере, хо-хо-хо! Хайде, момиче, прахосваме гориво, а това не е добре за шибаната природа.

Тя го следва до хеликоптера и се качва. Вътре е топло и светло, седалките са хубави. Все едно в мразовит февруарски ден, след като си обикалял най-изровените магистрали с дъската, да се отпуснеш в тапицирано кресло.

— Промених интериора — обяснява Райф. — Това е голяма стара съветска бойна машина, не са мислили за удобства. Но такава е цената на бронираното покритие.

Вътре има още двама. Единият е около петдесетгодишен, доста мършав, с едри пори, бифокални очила с телени рамки, с лаптоп в скута. Техничарче. Другият е грамаден афроамериканец с пистолет.

— Уай Ти — казва неизменно любезният Л. Боб Райф — запознай се с Франк Фрост, моят технически директор, и Тони Майкълс, шефът на моята охрана.

— Госпожо — покланя се Тони.

— Здрасти — поздравява Франк.

— Яж ми палците — отвръща Уай Ти.

— Не стъпвайте върху това, моля — посочва й Франк.

Уай Ти поглежда надолу. Докато се е намествала на празната седалка най-близо до вратата, тя е настъпила някакъв пакет на пода. Голям е горе-долу колкото телефонен указател, но с неправилна форма, много тежък, опакован в найлон с мехурчета и прозрачна пластмаса. Вижда се какво има вътре. На цвят е светло червеникавокафяво. Покрито с мънички драскотини. Твърдо като скала.

— Това какво е? Домашна питка, печена от мама?

— Древен артефакт — обяснява Франк, вбесен. Райф се изкикотва, щастлив и доволен, че Уай Ти се е нахвърлила на друг.

Още един мъж ситни по палубата в смъртен страх от въртящите се витла и се качва на хеликоптера. Около шейсетгодишен, с дирижабъл от бяла коса около главата, която не течението е разрошило.

— Здравейте всички — поздравява той бодро. — Май не с всички се познаваме. Пристигнах тук едва тази сутрин и вече се връщам!

— Ти кой си? — пита Тони.

Новият клюмва.

— Грег Ричи — обяснява той.

А после, тай като никой не реагира, сръчква паметта им:

— Президентът на Съединените щати!

— О! Извинете. Радвам се да се запознаем, господин президент — протяга ръка Тони. — Тони Майкълс.

— Франк Фрост — протяга ръка и Франк с отегчен вид.

— Мен не ме брой — тросва се Уай Ти, когато Ричи я поглежда. — Аз съм заложница.

— Усмири мацката — нарежда Райф на пилота. — Да потегляме към Ел Ей. Имаме да Контролираме Мисия.

Пилотът има ъгловато лице, което след преживяното на Сала Уай Ти разпознава като типично руско. Той започва да бърника по таблото. Моторите завиват по-силно, а витлата запърпорват по-бързо. Уай Ти усеща, без да ги чуе, два малки взрива. И останалите ги усещат, но само Тони реагира — прикляка на пода, вади изпод якето си пистолет и отваря вратата до него. Междувременно моторите въздъхват и утихват синхронно, а витлата забавят ход и спират.

Уай Ти го вижда през прозореца. Хиро е. Целият е покрит със сажди и кръв, а в ръката си държи пистолет. Току-що е стрелял два пъти във въздуха, за да привлече вниманието им, а сега се е прикрил зад един от хеликоптерите.

— Мъртъв си! — изкрещява Райф. — Заседнал си на Сала, смотаняко! Тук имам милион мирмидонци. Всичките ли ще ги избиеш?

— На мечовете не им свършват патроните — извиква в отговор Хиро.

— Е, какво искаш?

— Искам плочката. Ако ми дадеш плочката, отлитай и остави твоите милион „антенки“ да ме убият. Ако не ми я дадеш, ще изпразня пълнителя в предното стъкло на хеликоптера ти.

— То е бронирано, хо-хо! — възкликва Райф.

— Не, не е — възразява Хиро, — както установиха афганските бунтовници.

— Прав е — обажда се пилотът.

— Шибано съветско говно! Слагат всичката тая стомана в търбуха, а предното стъкло го слагат стъклено!

— Дай ми плочката — настоява Хиро — да не си я взема сам.

— Не, няма да си я вземеш — казва Райф — защото Тинкърбел е тук при мен.

В последната минута Уай Ти се опитва да се сниши и се скрие, за да не я види Хиро. Срам я е. Но той улавя погледа й само за миг и тя вижда как по лицето му се изписва поражение.

Тя се мята към вратата и се подава навън, под рева на перките. Тони я сграбчва за яката на комбинезона и я издърпва вътре. Захвърля я по корем и притиска кръста й с коляно, за да не мърда. Междувременно моторът отново изревава и през отворената врата тя вижда как стоманеният хоризонт на палубата се изгубва от поглед.

След толкова време тя издъни плана. Дължи на Хиро обезщетение.

Или може би не.

Тя подпира глинената плочка с опакото на дланта си и бутва с всички сили. Плочката се плъзга по пода, залюлява се на прага и изпада навън.

Още една осъществена доставка, още един доволен клиент.