Снежен крах

26

Когато се събужда, вече е около обяд. Той е пресъхнал от слънцето, а над главата му кръжат птици и се мъчат да решат жив ли е или мъртъв. Хиро слиза от покрива на кулата, захвърля предпазливостта на вятъра и изпива три чаши лосанджелиска чешмяна вода. Вади от хладилника на Дей5ид бекон и го мята в микровълновата печка. Повечето от хората на Генерал Джим са си тръгнали, останала е само символична войнишка стража долу на пътя. Хиро заключва всички врати към склона, защото Гарвана не му излиза от ума. После сяда на кухненската маса и влиза в Метавселената.

„Черното слънце“ е пълно предимно с азиатци, включително много хора от бомбайската киноиндустрия. Те се зяпат един друг, приглаждат черните си мустаци и се опитват да си представят що за екшън с хипернасилие ще се върти догодина в Персеполис. Там е нощ. Хиро е един от малцината американци в заведението.

Покрай задната стена на бара са наредени сепарета — от малки стаички за разговори на четири очи до големи заседателни зали, където цяла компания аватари може да се събере и да проведе събрание. Хуанита очаква Хиро в едно от малките сепарета. Аватарът й изглежда точно като Хуанита. Съвсем честен образ — никакви опити да се скрият леките наченки на бръчици в ъглите на големите й черни очи. Лъскавата й коса е с такова добро изображение, че Хиро вижда как отделни косми пречупват светлината в мънички дъги.

— Аз съм в къщата на Дей5ид. Ти къде си? — пита Хиро.

— В един самолет — затова връзката може и да прекъсне — предупреждава го тя.

— Насам ли пътуваш?

— За Орегон пътувам.

— За Портланд?

— За Астория.

— Защо, по дяволите, ще ходиш в Астория, щата Орегон, в такъв момент?

Хуанита си поема дълбоко дъх и издишва колебливо.

— Ако ти кажа, ще се скараме.

— Какво се чува последно за Дей5ид? — интересува се Хиро.

— Същото.

— Някаква диагноза?

Хуанита въздъхва — изглежда уморена.

— Проблемът е софтуерен, не хардуерен.

— Ъ?

— Прослушват обичайните заподозрени. Компютърна томография, магнитен резонанс, позитронна томография, електрокардиограми. Всичко е наред. На мозъка му — неговият хардуер — му няма нищо.

— Просто е пуснал погрешната програма?

— Софтуерът му е отровен. Снощи Дей5ид е преживял снежен крах — вътре в главата.

— Да не би да ми казваш, че проблемът е психологически?

— Проблемът надхвърля установените категории — пояснява Хуанита, — защото явлението е съвсем ново. Но всъщност е много старо.

— Това нещо просто така, спонтанно ли се получава или какво?

— Ти ми кажи — отвръща тя. — Снощи си бил там. Случи ли се нещо, след като си тръгнах?

— Той имаше хиперкарта „Снежен крах“. Гарвана му я дал пред „Черното слънце“.

— Мамка му. Копеле гадно.

— Кой е гадното копеле? Гарвана или Дей5ид?

— Дей5ид. Опитах се да го предупредя.

— Той я употреби. — Хиро обяснява за Брандито с вълшебния свитък. — После, по-късно, се получи проблем с компютъра му и го изхвърлиха.

— Това го чух — казва тя. — Тъкмо затова извиках „Бърза помощ“.

— Не виждам връзката между срива в компютъра на Дей5ид и това, че си извикала линейка.

— Свитъкът на Бранди не е показвал просто случайни смущения. Той е показал само за миг огромно количество дигитална информация в двоична форма. Дигиталната информация се е изляла направо върху зрителния нерв на Дей5ид, а той случайно е част от мозъка — ако се втренчиш в зеницата на човек, можеш да видиш мозъчната кора.

— Дей5ид не е компютър. Той не може да чете двоичен код.

— Той е хакер. Изкарва си прехраната с бъзикане на двоичния код. Тази способност е врязана в дълбинните структури на мозъка му и затова е податлив на тази форма на информация. Както и ти, друже.

— За каква информация си говорим?

— Лоша новина. Метавирус — отговаря Хуанита. — Това е атомната бомба в информационната война — вирус, който кара всяка система да се заразява с нови вируси.

— И това е разболяло Дей5ид?

— Да.

— А защо аз не се разболях?

— Бил си твърде далече. Погледът ти не е могъл да разчете бит-картата. Тя трябва да се намира право срещу очите ти.

— Ще го обмисля — казва Хиро. — Но имам и друг въпрос. Гарвана пласира и друг наркотик — в Реалността — който, наред с другите му имена, наричат и Снежен крах. Какъв е той?

— Не е наркотик — обяснява Хуанита. — Нарочно го правят така, че да изглежда като дрога и усещането да е като от дрога, за да буди желание у хората да го вземат. Подправен е с кокаин и с други вещества.

— Щом не е наркотик, тогава какво е?

— Химически обработен кръвен серум, взет от хора, заразени с метавируса — обяснява му Хуанита. — Т.е. още един начин за разпространение на същата зараза.

— Кой я разпространява?

— Частната църква на Л. Боб Райф. Всички тези хора са заразени.

Хиро скрива лице в шепи. Не точно мисли — оставя мисълта да рикошира из черепа му, докато най-накрая се спре.

— Чакай малко, Хуанита. Изясни си го. Това нещо, Снежния крах — това вирус ли е, наркотик или религия?

Хуанита свива рамене.

— Че каква е разликата?

Начинът, по който говори Хуанита, не улеснява Хиро в мъките му да се окопити и да продължи разговора.

— Как можа да го кажеш? Та ти самата си религиозна.

— Не слагай всички религии в един кюп.

— Извинявай.

— Всички хора си имат религия. Ние все едно имаме рецептори за религия, вградени в мозъчните клетки или нещо такова — лепваме се за всяко нещо, което би запълнило тази ниша за нас. Виж, религията навремето по самата си същност е била вирусна — това е информация, която се копира в човешкия ум и прескача от един човек на друг. Така е било навремето и за зла участ точно така се препредава и сега. Но е имало няколко опита да бъдем избавени от лапите на примитивната и ирационална религия. Първият е бил предприет от човек на име Енки преди около четири хиляди години. Вторият — от юдейските учени през осми век преди Христа, прогонени от отечеството си след нахлуването на Саргон II. Но в крайна сметка този опит е преминал в празно буквоядство. Следващият е предприет от Иисус — и този опит е бил заразен с вирусни влияния петдесет дни след Исусовата смърт. Вирусът е стъпкан от Католическата църква, но сега сме в средата на голяма епидемия, започнала в Канзас през 1900 година, която набира сила оттогава насам.

— Ти вярваш ли в Господ, или не? — пита Хиро. Първо най-важното.

— Определено да.

— Вярваш ли в Иисус?

— Да. Но не и във физическото, телесно възкресение на Иисус.

— Как можеш да бъдеш християнка и да не вярваш в това?

— Аз бих попитала — възразява му Хуанита — как можеш да бъдеш християнин и да вярваш в това? Всеки, направил труда да изучава евангелията, ще разбере, че телесното възкресение е мит, прикачен към истинската история няколко години след като са записани истинските истории. Направо си е жълта журналистика, не мислиш ли?

Хуанита няма какво да добави към това. Не искала сега да се впуска в обяснения, казва. Не искала да създава предубеждения у Хиро „на този етап“.

— Означава ли това, че ще има и друг етап? Това продължителна връзка ли е? — пита Хиро.

— Искаш ли да откриеш хората, заразили Дей5ид?

— Да. По дяволите, Хуанита, дори и той да не ми беше приятел, бих искал да ги намеря, преди да са ме заразили.

— Прегледай картата „Бабел“, Хиро, а после ме посети, ако се върна от Астория.

— Ако се върнеш? Какво ще правиш там?

— Проучване.

По време на целия разговор тя поддържа делова фасада — изплюва информация, обяснява на Хиро точно как стоят нещата. Но е уморена и нервна и Хиро остава с впечатлението, че ужасно я е страх.

— Успех — пожелава й той. Беше готов да пофлиртува с нея по време на тази среща, да подхване всичко оттам, докъдето стигнаха снощи. Но оттогава нещо се беше променило в мислите на Хуанита. Сега флиртуването беше последното нещо, което би занимавало ума й.

Тя се готви да предприеме в Орегон нещо опасно. И не иска Хиро да разбере какво.

— В „Бабел“ има доста информация за едно лице на име Инана — казва тя.

— Коя е Инана?

— Шумерска богиня. Аз съм донякъде влюбена в нея. Както и да е — не можеш да разбереш онова, което се готвя да предприема, докато не разбереш Инана.

— Е, късмет — казва Хиро. — Много здраве на Инана от мен.

— Благодаря.

— Когато се върнеш, искам да се видим.

— Чувството е взаимно — отвръща тя. — Но първо трябва да се измъкнем от всичко това.

— О, не бях разбрал, че съм забъркан в нещо.

— Не се прави на ахмак. Всички сме вътре.

Хиро си тръгва и влиза в „Черното слънце“.

Някакъв тип се мотае из хакерския квадрант и наистина се набива на очи. Аватарът му не изглежда чак толкова суперски. А и си има проблеми с контрола. Прилича на човек, който за пръв път е влязъл в Метавселената и не знае как да се движи из нея. Постоянно се блъска в масите, а когато иска да се обърне, се завърта няколко пъти и не знае как да се спре.

Хиро отива при него, защото лицето му му се струва бегло познато. Когато момчето най-после спира да се движи за малко по-дълго и Хиро успява да различи образа му, той разпознава аватара. Клинт. Най-често наблюдаван в компанията на Бранди.

Клинтът също разпознава Хиро и за миг придобива изненадана физиономия, която бързо се заменя от обичайното му сериозно, намръщено, изсечено изражение. Той протяга ръце напред и Хиро вижда, че държи свитък — същият като на Брандито.

Хиро посяга за катаната си, но свитъкът вече е срещу очите му и се разгръща, за да разкрие синьото сияние на бит-картата в него. Хиро пристъпва, заобикаля Клинта, вдига катаната над главата си, замахва рязко надолу и му отсича ръцете.

Докато свитъкът пада, се разтваря още повече. Хиро не смее да го погледне. Клинтът се е обърнал и непохватно се мъчи да избяга от „Черното слънце“, отскачайки от маса на маса като топче на флипер.

Ако Хиро можеше да го убие — да му отсече главата — тогава аватарът му щеше да остане в „Черното слънце“ и Гробищните демони щяха да я отнесат. Хиро можеше да се позанимава с хакерство и най-вероятно да открие кой е и откъде е дошъл.

Но из бара се мотаят няколко дузини хакери и наблюдават случката — ако дойдат и погледнат свитъка, всички до един ще свършат като Дей5ид.

Хиро прикляка, без да поглежда свитъка и отваря един от тайните входове, водещи към системата от тунели. Да започнем с това, че тъкмо той е човекът, кодирал тези тунели в „Черното слънце“ — и е единственият човек в целия бар, който може да ги използва. Той бутва с една ръка свитъка в тунела и захлопва капака.

Вижда Клинта, който вече е стигнал изхода и се опитва да прекара аватара си през вратата. Втурва се подире му. Ако типът излезе на Улицата, край — ще се превърне в прозрачен призрак. С километър и половина начален старт сред тълпа от милион други прозрачни призраци просто няма начин. Както винаги, пред заведението се е насъбрала тълпа от ужкимски хакери. Хиро вижда обичайната тайфа, включително и неколцина черно-бели.

Една от черно-белите е Уай Ти. Мотка се и чака Хиро да излезе.

— Уай Ти! — провиква се той. — Тичай след онзи безръкия!

Хиро изскача през вратата само няколко секунди след Клинта. И Клинтът, и Уай Ти вече ги няма.

Той се връща в „Черното слънце“, отваря един таен вход и се спуска в системата от тунели, царството на Гробищните демони. Един от тях вече е подбрал свитъка и го влачи към центъра, за да го хвърли в огъня.

— Хей, друже — подвиква му Хиро, — на следващия тунел свий вдясно и остави това нещо в кабинета ми. Но първо ми направи услуга — навий го.

Той следва Гробищния демон по тунела, под Улицата, докато най-сетне стигат под квартала с къщите на Хиро и останалите хакери. Хиро нарежда на Гробищния демон да остави навития свитък в работилницата, долу в мазето — стаята, където Хиро се занимава с хакерство. После се качва горе в кабинета си.