Снежен крах

61

Около минута хеликоптерът се рее на височина шест метра. Всички вътре са се втренчили в плочката, която е изскочила от опаковката и е паднала право в центъра на мишената. Найлонът се е разкъсал по ъглите и парчета — големи парчета — от нея са се пръснали насам-натам във всички посоки.

Хиро също се е вторачил в нея, все още под прикритието на хеликоптера. Така се е втренчил, че забравя да зяпа останалото. После двойка „антенки“ кацват върху гърба му и размазват лицето му в стената на хеликоптера. Той се хлъзва надолу и тупва по корем. Ръката с пистолета все още е свободна, но още двама от „антенките“ сядат върху нея. Още двама — на краката му. Той не може да помръдне. Не вижда нищо освен счупената плочка на шест метра от него върху палубата. Звукът и вятърът от хеликоптера на Райф стихват до далечно пърпорене, което още дълго заглъхва.

Той усеща бодежи зад ухото, очаква скалпел и бормашина.

Трима „антенки“ действат, управлявани дистанционно от друго място. Нг май смяташе, че на Сала имат организирана система за защита. Може би си имат хакер-началник, ен, седящ в контролната кула на „Ентърпрайз“, който движи тия пичове насам-натам като контрольор на въздушния трафик.

Във всеки случай, спонтанността не им се удава много. Седят върху него цели няколко минути, докато решат какво да го правят. После многобройни ръце се протягат и се вкопчват в китките и глезените, в лактите и коленете му. Понасят го по палубата, все едно носят ковчег, с лицето нагоре. Хиро поглежда към контролната кула и вижда две лица, които го гледат оттам. Единият — енът — говори в микрофон.

Най-сетне стигат до голям плосък асансьор, който потъва надолу в търбуха на кораба, извън зрителния обсег на контролната кула. Той спира на една от долните палуби, очевидно палуба-хангар, където поправят самолети.

Хиро чува женски глас, който изговаря думи тихо, ала ясно:

— Ме лу лу му ал ну ум ме ен ки ме ен ме лу лу му ме ал ну ум ме ал ну уме ме ме му лу е ал ну ум ме дуг га му ме му лу е ял ну ум ме…

Чува се от около метър изпод палубата. Той преодолява разстоянието в свободно падане, тръшва се по гръб, главата му се трясва о пода. Всичките му крайници отскачат отпуснато от метала. Наоколо си вижда и чува как „антенките“ се свличат като мокри хавлии от лавица.

Не може да раздвижи никаква част от тялото си. Почти не може да контролира очите си. Пред погледа му изплува лице и му е трудно да различи чертите — фокусът се размива, но нещо в стойката й, в начина, по който отмята косата си над рамото, има нещо познато. Това е Хуанита. Хуанита, от чийто тил стърчи антена.

Тя коленичи до него, навежда се, затулва с длан ухото му и шепне. Горещият й дъх гъделичка ухото му, той се опитва да се отдръпне, но не може. Тя прошепва още една низа от срички. После се изправя и го сръгва в хълбока. Той отскача от нея.

— Ставай, мързелан такъв — нарежда тя.

Той се надига. Вече е добре. Но всички „антенки“ са се проснали наоколо и ни шават, ни мърдат.

— Спретнах едно нам-шубче — обяснява тя. — Ще се оправят.

— Здрасти — казва той.

— Здравей. Радвам се да те видя, Хиро. Сега ще те прегърна — внимавай с антената.

И го прегръща. Той нея — също. Антената се завира в носа му, но няма нищо.

— След като махнем това чудо, косата и всичко останало ще пораснат пак — прошепва му тя. Най-сетне го пуска. — Тази прегръдка всъщност беше повече заради мен, отколкото заради теб. Тук ми беше много самотно. Самотно и страшно.

Типичното парадоксално поведение на Хуанита — в такъв момент да я избие на чувствителност.

— Не ме разбирай погрешно — казва Хиро, — но сега ти не си ли от лошите?

— О… това ли?

— Да. Ти не работиш ли за тях?

— Ако е така, не им върша кой знае колко добра работа. — Тя се смее и посочва пръстена от неподвижни „антенки“. — Не. Това на мен не ми действа. Известно време горе-долу ми въздействаше, но има начини да му се противопоставиш.

— Защо? Защо на теб не ти действа?

— Последните няколко години общувах с йезуити — обяснява тя. — Виж. Мозъкът ти притежава имунна система също като тялото ти. Колкото повече го използваш — и на колкото повече вируси се излагаш — толкова повече укрепва имунната ти система. А моята е направо страхотия. Спомни си, навремето бях атеистка, а после се завърнах към религията по трудния път.

— Защо и тебе не са прецакали като Дей5ид?

— Аз дойдох тук доброволно.

— Като Инана.

— Да.

— Защо някой ще идва тук доброволно?

— Хиро, не разбираш ли? Това е мястото. Това е нервният център на религия, която е едновременно чисто нова и много древна. Да си тук е все едно да вървиш по петите на Иисус или Мохамед, да наблюдаваш раждането на нова вяра.

— Но тя е ужасна. Райф е Антихристът.

— Разбира се, че е. Но пак е интересно. А и Райф е подхванал още нещо: Ериду.

— Градът на Енки.

— Точно така. Изкопал е всички плочки, написани от Енки, до една. Тук е единственото място на света за човек, интересуващ се и от религия, и от хакерство. Ако тези плочки бяха в Арабия, щях да си метна фередже, да си изгоря шофьорската книжка и да замина там. Но те са тук и затова им позволих да ми сложат жица.

— Значи през цялото това време целта ти е била да изучаваш плочките на Енки.

— Да взема ме, също като Инана. Какво друго?

— И изучава ли ги?

— О, да.

— И?

Тя посочва рухналите „Антенки“.

— Сега го мога. Аз съм Баа̀л Шем. Мога да хаквам мозъчното стебло.

— Добре, Хуанита, виж какво, радвам се за тебе, обаче сега си имаме един малък проблем. Обкръжени сме от един милион хора, които искат да ни затрият. Можеш ли да ги парализираш всичките?

— Да — отвръща тя, — но ще умрат.

— Знаеш какво трябва да направим, нали, Хуанита?

— Да пуснем нам-шуба на Енки — отвръща тя. — Да устроим Бабел.

— Да вървим да го вземем — подканва я Хиро.

— Първо най-важното — напомня му Хуанита. — Контролната кула.

— Добре, ти се подготви да отмъкнеш плочката, аз ще превзема контролната кула.

— И как ще го направиш? Като посичаш хора с мечове?

— Да — те само за това стават.

— Да го направим обратното — казва Хуанита, става и прекосява хангара.

Нам-шубът на Енки е плочка, опакована в глинена обвивка, покрита с клинопис, еквивалентен на стикер с предупреждение. Всичко това се е разбило на десетки парчета. Повечето са останали в найлоновата опаковка, но някои са се пръснали по летателната площадка. Хиро ги събира от палубата и се връща в центъра.

Докато разреже найлона, Хуанита вече му маха през прозорците на контролната кула.

Той изважда всички парчета, които вероятно са от обвивката, и ги струпва на отделна купчинка. После събира остатъците от самата плочка в свързана група. Още не е съвсем ясно как да се подредят, а той няма време да реди пъзели. Затова се включва в кабинета си, прави им електронна снимка с компютъра и извиква Библиотекаря.

— Да, господине?

— Тази хиперкарта съдържа снимка на счупена на парчета глинена плочка. Сещаш ли се за някакъв софтуер, който може да нареди парчетата?

— Един момент, господине — казва Библиотекарят. После в ръката му се появява хиперкарта. Той я дава на Хиро. Картата съдържа снимка на наредената плочка. — Ето така изглежда, господине.

— Можеш ли да четеш на шумерски?

— Да, господине.

— Можеш ли да прочетеш тази плочка на глас?

— Да, господине.

— Подготви се да я прочетеш. И задръж за секунда.

Хиро отива при основата на контролната кула. Там има врата, зад която се вие стълба. Той се изкачва в контролната стая, странна смесица от Железния век и хай-тек. Хуанита го чака там, заобиколена от мирно дремещи „антенки“. Тя почуква по микрофона, стърчащ над комуникационно табло на сгъваемо рамо — онзи същият микрофон, в който говореше ен-ът.

— На живо за Сала — казва тя. — Давай.

Хиро включва компютъра си на звуков режим и застава до микрофона.

— Библиотекарю, прочети го пак — казва той, и от високоговорителя започва да се лее наниз от срички.

По средата Хиро поглежда Хуанита. Тя стои в отсрещния ъгъл на стаята, запушила уши с пръсти.

В основата на стълбището една „антенка“ започва да говори. Дълбоко в недрата на „Ентърпрайз“ и други заговарят. И никой не говори смислено. Празно дърдорене.

На контролната кула има външен перваз. Хиро излиза там и се вслушва в Сала. Отвсякъде се носи неясно бучене — не вълните или вятъра, а един милион освободени от веригите човешки гласове говорят на бъркотия от езици.

Хуанита също излиза да послуша. Хиро забелязва стичащата се зад ухото й червена струйка.

— Кървиш — казва й той.

— Знам. Малко примитивна хирургия — обяснява тя. Гласът й е напрегнат и притеснен. — Нося си скалпел за такива случаи.

— Какво направи?

— Пъхнах го под основата на антената и прерязах жицата, монтирана в черепа ми.

— Кога?

— Докато беше долу на полетната палуба.

— Защо?

— А ти как мислиш? — пита го тя. — За да не ми въздейства нам-шубът на Енки. Сега аз съм хакер-невролингвист, Хиро. През ада минах, за да се сдобия с тези знания. Те са част от мен. Не очаквай да се подложа на лоботомия.

— Ако се измъкнем от всичко това, ще бъдеш ли отново моето момиче?

— Естествено — отвръща тя. — А сега да се измъкваме.