Снежен крах

15

Подгряващата група — „Блънт Форс Травма“, започва към девет часа. Още при първия мощен акорд цяла камара евтини, взети на старо тонколони дава на късо. Жиците хвърлят искри във въздуха и препращат дъга от хаос из скупчените скейтъри. Електрониката на камиона с оборудването изолира изгърмялата верига и я прекъсва, преди да стане нещо лошо и някой да си изпати. „Блънт Форс Травма“ свирят нещо като спийд реге, силно повлияно от антитехнологичните идеи на „Стопените“.

Тези момчета ще забиват сигурно час, а после очакваме с нетърпение два часа Виталий Чернобил и „Стопените“. А ако дойде и Суши Кей, той е поканен пред микрофона за гост-участие.

За всеки случай — ако вземе, че стане — Хиро се оттегля от изпадналия в делириум център на тълпата и започва да кръжи напред-назад по краищата й. Уай Ти е някъде вътре, но няма смисъл да я издирва. И без това ще я е срам да я видят с дъртак като него.

Сега, когато концертът вече тече с пълна пара, той сам ще се погрижи за себе си. Няма кой знае каква работа за Хиро. Освен това по границите и преходите стават интересни неща — не е като в средата, където всичко е едно и също. По края на навалицата, там, където светлините се стапят в сянката на надлеза, може би се случва нещо.

Тълпата по краищата изглежда доста типична за опаката страна на надлез в Ей Ей посред нощ. Има доста големичък бедняшки квартал от закоравели негодни за назначаване пичове от Третия свят, плюс тук-таме шизофреници от Първия, отдавна изпепелили мозъците си в лъчистата жар на собствените си измислици. Мнозина от тях са се измъкнали от своите преобърнати контейнери за боклук и кашони от хладилници, за да стърчат на пръсти по края на тълпата и да се взират в шума и светлината. Някои изглеждат сънливи и обзети от благоговение, а пък други — набити латинци — като че цялото това нещо ги забавлява. Подават си цигари и клатят невярващо глави.

Тази територия е на „Криле“6. „Криле“ искаха да поемат охраната, но Хиро, поучил се от Алтамонт7 реши да поеме риска да ги отреже. Вместо това нае „Твърдата ръка на закона“.

Така че на всеки три-четири метра стърчи по един изпъчен здравеняк, облечен в отровнозелен анорак с надпис „ТВЪРДАТА РЪКА НА ЗАКОНА“ на гърба. Много бият на очи — тъкмо както на тях им харесва. Но всичко е направено с електропигмент, така че ако стане беля, могат да се пребоядисат черни само с натискане на един ключ на ревера. Стават непроницаеми за куршумите само като затворят предния цип на анорака. Сега нощта е топла и повечето държат униформите си отворени за полъхващия хладен ветрец. Някои просто обикалят, но повечето бдят и държат под око тълпата, не групата.

Докато оглежда всичките тези войници, Хиро търси генерала и не след дълго го намира: дребен, набит негър, тип недорасъл щангист. Облечен е със същия анорак като другите, но под него има допълнителна бронежилетка, а върху нея е окачен симпатичен набор от комуникационно оборудване и малки, хитри уредчета за причиняване на болка на хората. Току търчи насам-натам, върти глава наляво-надясно, мърмори на бързи изблици в микрофона си като футболен треньор на страничната линия.

Хиро забелязва и един висок мъж, наближаващ четирийсетте, със забележителна козя брада, облечен в много хубав тъмносив костюм. Забелязва и как диамантите на иглата на вратовръзката му проблясват от триста метра. Знае, че ако се приближи, ще успее да разчете думата „Крипс“, изписана със сини сапфири, сгушени сред диамантите. Той си има собствена охрана от още половин дузина костюмари. Макар че не се грижат за охраната, тези не са могли да се сдържат да не пратят символична делегация, която да развее знамето.

Това е нелогичен извод, гризящ краищата на Хировото съзнание от десет минути насам: лазерната светлина притежава някаква странна зърнеста наситеност, молекулярна чистота, отразяваща нейния произход. Окото ти го забелязва, по някакъв начин знае, че е неестествено. Това навсякъде бие на очи, но особено много — под мръсен надлез посред нощ. Светлинката постоянно проблясва в периферното зрение на Хиро и той непрекъснато се опитва да проследи източника й. За него тя е очевидна, но като че никой друг не я забелязва.

Някой под този надлез, някъде, осветява с лазерен лъч лицето на Хиро.

Това го нервира. Без много да бие на очи, той леко променя курса. Запътва се по посока на вятъра към огън от запален боклук, пламтящ в стоманен варел. Сега е застанал посред струя рядък дим, който подушва, но не точно го вижда.

Ала следващият път, когато лазерът се стрелва към лицето му, той разпръсква милион мънички пепелни частици и се разкрива — чиста геометрична линия в пространството, сочеща право към своя източник.

Това е гаргойл, застанал в сумрака до една барака. И за в случай, че не се набива достатъчно на очи, е облечен с костюм. Хиро се отправя към него.

Гаргойлите представляват срамната страна на Централната разузнавателна корпорация. Вместо да използват лаптопи, те носят компютрите по тялото си, разделени на отделни модули и окачени на кръста, на гърба, на шлема. Те служат като уреди за наблюдение над хората и записват всичко ставащо около тях. Нищо не изглежда по-тъпо. Тази премяна е модерният еквивалент на калъфа на сметачната линийка или този на калкулатора, закачен на колана — знак, че потребителят му принадлежи към класа, едновременно над и далеч под човешкото общество. За Хиро те са благодат, защото въплъщават най-лошия стереотип на нещатния сътрудник на ЦРК. Те привличат към себе си цялото внимание. Този самоналожен остракизъм се отплаща с това, че можеш непрекъснато да се намираш в Метавселената и през цялото време да събираш информация.

Големите клечки в ЦРК не могат да понасят тия типове, защото те стоварват в базата данни зашеметяващо количество безполезна информация, разчитайки на мижавия шанс някаква част от нея все пак да се окаже полезна. Все едно да записваш номера на всяка кола, която виждаш на път за работа всяка сутрин за в случай, че някоя от тях блъсне човек. Дори и базата данни на ЦРК не може да побере безпределни количества боклук. И затова закоравелите гаргойли не след дълго ги изритват оттам.

Този още не са го изритали. И ако съдим по качеството на оборудването му — а то е много скъпо — от доста време се занимава с това. Значи сигурно си го бива.

Щом е така, защо се мотае тук?

— Хиро Протагонист — казва гаргойлът, когато Хиро най-сетне го издирва в мрака до бараката. — Нещатен сътрудник на ЦРК от единайсет месеца. Специалист по Индустрията. Бивш хакер, пазач, разносвач на пици и организатор на концерти — смънква всичко това той. Не иска Хиро да му губи времето с рецитиране на куп известни факти.

Лазерът, постоянно избождащ очите на Хиро, е бил изстрелван от компютъра на този тип чрез периферно устройство, стърчащо над очилата посред челото му. Дългообхватен ретинен скенер. Ако се обърнеш към него с отворени очи, лазерът се изстрелва, прониква в ириса ти — най-нежният от всички сфинктери — и сканира ретината. Резултатите се изпращат в ЦРК, където разполагат с база данни от няколко десетки милиона сканирани ретини. След няколко секунди, ако вече фигурираш в базата, собственикът разбира кой си. Ако още не фигурираш — е, вече фигурираш.

Разбира се, потребителят трябва да разполага с привилегии за достъп. А след като разкрие самоличността ти, трябва да разполага с още привилегии за достъп, за да получи лична информация за теб. Този тип очевидно разполага с много привилегии за достъп. С много повече привилегии, отколкото Хиро.

— Казвам се Лагос — представя се гаргойлът.

Значи, това бил човекът. Хиро си мисли дали да не го попита какво, по дяволите, прави тук. С голямо удоволствие би го завел да го почерпи едно, да си поговорят за кодирането на Библиотекаря. Но сега е вбесен. Лагос се държи грубо с него (гаргойлите поначало са си грубички).

— Заради Гарвана ли си дошъл? Или заради фъз-грънджа, дето се занимаваш с него вече от, ъ-ъ, приблизително трийсет и шест дни? — пита Лагос.

Да се разговаря с гаргойлите никак не е забавно. Те никога не завършват изреченията. Реят се из свят, изрисуван от лазер, сканират ретини във всички посоки, проверяват всеки един в разстояние хиляда метра, виждат всичко във визуална светлина, инфрачервено, радар с милиметрови вълни и ултразвук — всичкото това наведнъж. Мислиш си, че говорят на теб, но те всъщност ти изливат досието на някой непознат в другия край на стаята или идентифицират марката и модела на прелитащите горе самолети. Доколкото Хиро разбира, докато двамата се преструват, че си приказват, Лагос стои и мери дължината на хуя му през панталоните.

— Ти си онзи, дето работи с Хуанита, нали?

— Или тя работи с мен. Или нещо такова.

— Тя каза, че искала да се запознаем.

Лагос замира за няколко секунди. Пак тараши данни. На Хиро му се иска да излее върху му кофа вода.

— Има смисъл в това — казва той. — Ти познаваш Метавселената като всички останали. Хакер на свободна практика — точно такъв е нужен.

— Точно такъв е нужен за какво? Вече никой не иска хакери на свободна практика.

— Корпоративните хакери-работници на поточна линия изобщо не даянят на инфекции. Ще се натръшкат с хиляди, също като войската на Сенахирим пред стените на Йерусалим — казва Лагос.

— Инфекция? Сенахирим?

— А ти можеш да се защитаваш и в Реалността — това ще е добре, ако някога се изправиш срещу Гарвана. Помни, ножовете му са остри като молекула. Влизат през бронежилетка като през бельо.

— Гарвана ли?

— Вероятно тази вечер ще го видиш. Не се будалкай с него.

— Защо не?

— Светът е опасен — отвръща Лагос. — И непрекъснато става все по-опасен. Затова не ни се ще да нарушаваме равновесието на ужаса. Сети се само за Студената война.

— Мда. — Сега Хиро иска само да си тръгне и никога повече да не го види тоя, но онзи не ще да приключва с разговора.

— Ти си хакер. Това означава, че и ти имаш дълбинни структури, за които да се тревожиш.

— Дълбинни структури ли?

— Невролингвистични пътища в мозъка ти. Спомняш ли си първия път, когато научи двоичния код?

— Естествено.

— Тогава ти формираше пътища в мозъка си. Дълбинни структури. Нервите ти изработват нови свръзки, докато ги използваш — аксоните се разцепват и си пробиват път през разделящите се невроглиални клетки. Твоят биоуер се самовидоизменя — софтуерът става част от хардуера. И затова сега си уязвим — всички хакери са уязвими — за нам-шуб. Трябва да внимаваме един за друг.

— Какво е нам-шуб? Защо съм уязвим за него?

— Недей да гледаш никакви бит-карти. Някой напоследък да е опитвал да ти покаже сурова бит-карта? Например в Метавселената?

Интересно.

— На мен лично — не, но сега като го споменаваш, една Бранди дойде при един мой приятел и…

— Култова проститутка на Ашера8, опитваща се да разпространи болестта. Която е синоним на злото. Мелодраматично ли ти звучи? Всъщност не е. Знаеш ли, за месопотамците не е съществувала отделна концепция за злото. Само болест и лошо здраве. Злото е било синоним на болестта. Така че какво ти говори това?

Хиро се отдалечава, така, както се отдалечава от уличните луди, които го преследват по улицата.

— Говори ти, че злото е вирус! — провиква се подире му Лагос. — Не пускай нам-шуба в своята операционна система!

И Хуанита работи с този извънземен?

„Блънт Форс Травма“ свирят плътно един час — минават от една песен в друга без никакви пролуки и пукнатини в звуковата стена. Всичко това е част от естетиката. Когато музиката спира, сетът им свършва. За първи път Хиро чува екзалтираната тълпа. Това е взрив от пронизителен шум, който той усеща в главата си и кара ушите му да пищят.

Но се разнася и глух тътен, сякаш някой бие бас-барабан. В началото той мисли, че може би по надлеза отгоре минава камион. Но тътенът е твърде ритмичен и не стихва.

Идва иззад него. И други са го забелязали, обръщат се да видят откъде идва и хукват да бягат. Хиро пристъпва встрани и се обръща да види какво е.

Голямо и черно — да започнем с това. Да не повярваш, че такъв огромен мъж ще се покачи на мотоциклет, та дори и на голям кикотещ се „Харли“ като тоя.

Поправка. Към „Харли“-то е прикрепено нещо като кош — гладък черен снаряд, увиснал отдясно, който се крепи на собствено колело. Но в коша не седи никой.

Да не повярваш, че човек може да е такава буца и да не е дебел. Но той изобщо не е дебел, облечен е в тесни прилепнали дрехи — като кожа, но не съвсем — които разкриват кости и мускули, ала нищо повече.

Той язди мотоциклета толкова бавно, че ако го нямаше кошът, със сигурност би паднал от него. От време на време го сръчква с трепване на пръстите на ръката, стиснала кормилото.

Може би една от причините да изглежда толкова едър — освен факта, че наистина е едър — е, че очевидно изобщо няма врат. Главата му започва нашироко и все повече се разширява, докато се слее с раменете. Отначало Хиро мисли това за някаква авангардна каска. Но когато мъжът го подминава, този огромен саван се люшка и ветрее и Хиро вижда, че това е просто неговата коса — гъста грива от черна коса, стелеща се по раменете и спускаща се по гърба почти до кръста.

Докато се диви, той осъзнава, че мъжът се е извърнал и го гледа. Или поне гледа в неговата посока. Не може да се каже как точно изглежда той — заради очилата, гладка изпъкнала черупка над очите, прерязана от тесен хоризонтален прорез.

Той гледа Хиро. Усмихва му се със същата усмивка „Майната ти!“, която пусна и по-рано днес, когато Хиро стоеше пред входа на „Черното слънце“, а той — в някой обществен терминал.

Това е човекът. Гарванът. Човекът, когото Хуанита издирва. Човекът, с когото Лагос го предупреди да не се будалка. Хиро го е виждал и преди, пред входа на „Черното слънце“. Това е човекът, който даде картата „Снежен крах“ на Дей5ид.

Татуировката на челото му се състои от две думи, написани с главни букви: НЕУПРАВЛЯЕМА ИМПУЛСИВНОСТ.

Хиро се стряска и направо подскача във въздуха, когато Виталий Чернобил и „Стопените“ забиват отварящото парче, „Радиационно изгаряне“. Това е торнадо предимно от пронизителен шум и дисторшън, все едно физически те запокитват през стена от рибарски кукички.

В днешно време повечето държави са франчулати или бърбклави, твърде малки, че да разполагат с нещо като затвор или дори съдебна система. И затова, когато някой направи нещо лошо, се опитват да въведат бързи и мръсни наказания като бой с пръчки, конфискуване на имуществото, публично унижение или, в случаите с хора с висок потенциал на стремеж към нараняване на околните, предупредителна татуировка на лично място по тялото. НЕУПРАВЛЯЕМА ИМПУЛСИВНОСТ. Очевидно този е попаднал на такова място и здравата си е изтървал нервите.

За миг на бузата на Гарвана се отпечатва грейнала червена решетка. Тя бързо се свива — всичките й страни се събират навътре към дясната зеница. Гарванът тръсва глава, обръща се да види източника на лазера, но той вече е изчезнал. Лагос вече му е сканирал ретината.

Ето защо е дошъл Лагос. Не го интересуват нито Хиро, нито Виталий Чернобил. Интересува го Гарванът. И отнякъде знаеше, че той ще дойде тук. А Лагос точно сега се навърта някъде наблизо и снима типа на видео, бърника из джобовете му с радар, записва пулса и дишането му.

Хиро взема личния си телефон.

— Уай Ти — казва той, и телефонът набира номера й.

Телефонът й звъни дълго, преди тя да вдигне. Почти е невъзможно да се чуе нещо заради шума от концерта.

— Какво искаш, твойта мама?

— Уай Ти, извинявай, че така, но нещо става. Нещо страшно важно. Държа под око един едър рокер на име Гарвана.

— Проблемът с вас, хакерите, е, че никога не спирате да работите.

— Такива са си хакерите — казва Хиро.

— И аз ще го наглеждам тоя Гарван — казва тя. — Някой път, когато аз работя. — И затваря.