Снежен крах

23

Понякога — за да докажат мъжеството си — момчетата на възрастта на Уай Ти отиват с коли в западния край на Холивуд Хилс, в Грифит Парк, избират си някое шосе и просто преминават напреки през него. Да преминеш оттам без драскотина много прилича на броенето на точки на бойното поле във Високите равнини — едното приближаване до опасността те прави повече мъж.

По дефиниция те никога не са виждали нищо друго освен вътрешните улички. Ако идеш в Грифит парк да купонясваш и видиш табела „БЕЗ ИЗХОД“, разбираш, че е време да тръгнеш на заден и да закараш татковата кола на заден чак до вкъщи, надул газта далеч отвъд пределите на тахометъра.

Естествено, веднага щом влиза в парка, Уай Ти вижда табела „БЕЗ ИЗХОД“.

Тя не е първият Куриер, изпълняващ подобна задача. Чувала е разни неща за мястото, където отива. Това е тесен каньон, до който се стига само по този път, а на дъното му живее една нова банда. Всички им викат Фалабалите, защото те така си говорят помежду си. Имат си собствен език и той звучи като ломотене.

В момента обаче важното е да не се замисляш колко тъпо е всичко това. Вземането на точното решение, що се отнася до степента на важност, се е сринало нейде долу заедно с поемането на достатъчно ниацин и писането на благодарствено писмо до баба за подарените хубави перлени обеци. Единственото важно нещо сега е да не се навеждаш.

Редица от картечни гнезда бележи границата на територията на Фалабала. Според Уай Ти са се престарали. Но пък и тя никога не е била в конфликт с Мафията. Раздава го хладно, приближава се нехайно към бариерата с около петнайсет километра в час. Ако ще се побърква и панира, то ще е тука. Вдигнала е високо факс-копие от документ на РадиКС с емблемата — кибернетична репичка, с който заявява, че тя наистина е дошла да вземе важна пратка, честно. На тези пичове подобни номера не им минават.

Но не щеш ли, номерът минава. Махат от пътя й огромната изкривена намотка от лента-бръснач, просто ей така, и тя се плъзга вътре, без да забавя ход. И точно тогава разбира, че всичко ще бъде наред. Тези хора тук въртят бизнес като всички други.

Не й се налага да навлиза надълбоко в каньона. Слава Богу. Прави няколко завоя, излиза на открита площадка, заобиколена от дървета, и попада в нещо като лудница на открито.

Или събор на Хаховците, или нещо такова.

Тук има двайсетина-двайсет и пет души. Никой от тях не полага никакви грижи за себе си. Всичките са облечени с дрипави остатъци от нещо, което навремето е било бая прилично облекло. Половин дузина от тях са коленичили на паважа със здраво сключени длани и мърморят на невидими обекти.

Върху задния капак на мъртва кола са тропосали стар компютърен терминал, взет от боклука — само един черен монитор с огромна паяжиноподобна пукнатина, все едно някой е замерил стъклото с канче за кафе. Дебелак с червени тиранти, увиснали около коленете му, плъзга ръце нагоре-надолу по клавиатурата, чука напосоки по клавишите и бръщолеви на глас безсмислици. Двама други са му застанали отзад, надничат през рамото и иззад тялото му и чат-пат се опитват да му се бъркат, но той ги пъди.

Има също и тайфа народ, която пляска с ръце, кълчоти се и пее „Щастливият странник“. И то много сериозно. Уай Ти не е виждала такова детинско ликуване на ничие лице от онзи първи път, когато позволи на Роудкил да я съблече. Но това е друг вид детинско ликуване, което изглежда съвсем не на място по лицата на банда попрехвърлили трийсетака хора с немити коси.

И най-сетне, има един, когото Уай Ти нарича Върховния жрец. Облечен е в лабораторна престилка, някога бяла и с емблемата на някаква компания от Бей Ериа. Заврял се е отзад в едно спряно от движение комби, но щом Уай Ти се появява, той скача и хуква към нея така, че, ще не ще, тя се стресва малко. Но в сравнение с останалите той направо прилича на нормален, здрав, прав малоумен психопат, живеещ по храсталаците.

— Дошла си да вземеш един куфар, нали?

— Дошла съм да взема нещо. Не знам какво е — отвръща тя.

Той отива до една от спрените коли, отключва капака и вади алуминиево куфарче. Съвсем същото като онова, което снощи Скръц-Скръц извади от БМВ-то.

— Ето ти пратката — казва той, докато идва към нея. Тя инстинктивно се отдръпва.

— Разбирам, разбирам — казва той. — Аз съм страховита гад.

Той оставя куфарчето на земята, стъпва върху него и го подритва. То се плъзга по паважа към Уай Ти, като подскача по камъните.

— Няма защо да бързаш да го доставиш — казва той. — Защо не останеш да пийнеш едно? Имаме Куул-Ейд.

— Много бих искала — отвръща Уай Ти, — но диабетът ми много ме притеснява.

— Е, тогава можеш просто да поостанеш като гостенка на нашата общност. Можем да ти разкажем много чудесни неща. Неща, които наистина могат да променят живота ти.

— Да имате ли нещо в писмен вид? Нещо, което да мога да взема със себе си?

— Брей! Боя се, че не. Защо не поостанеш? Виждаш ми се свестен човек.

— Извинявай, брато, ама май ме бъркаш с някоя тъпачка — изстрелва Уай Ти. — Благодаря за куфара. Измитам се оттук.

Тя започва да рови паважа с крак — набира скорост възможно най-бързо. По обратния път задминава млада жена с бръсната глава, облечена в мръсни, парцаливи останки от имитация на „Шанел“. Когато Уай Ти я подминава, тя се усмихва блуждаещо, протяга ръка и й махва.

— Здрасти — казва тя. — Ба ма зу на ла аму па го лу не ме а ба ду.

— Йо — отвръща Уай Ти.

Няколко минутки по-късно тя пътува по Пето шосе към земята на Долината. Малко се е ошашкала. Има време, не си дава много зор. В главата й непрекъснато звучи една мелодия: „Щастливият странник“. Направо ще я подлуди.

Някакво голямо черно петно непрекъснато я застига. Ако вървеше малко по-бързо, би било изкусителна мишена — толкова голямо и желязно. Но тя ще стигне по-бързо от тоя шлеп, дори и да я кара яваш-яваш.

Страничното стъкло на шофьора на черната кола се смъква. Оня тип, Джейсън. Подал си е цялата глава през прозореца, за да я гледа, и кара на сляпо. Вятърът при осемдесет километра в час не успява да разроши бетонираната му с гел ниска подстрижка.

Усмихва се. Гледа умолително — по същия начин като Роудкил. Сочи подканващо към задницата на колата.

Е, какво толкова, по дяволите. Последния път, когато се закачи за тоя пич, той я закара тъкмо там, закъдето беше тръгнала. Уай Ти се откачва от японската кола, която я теглеше през последния километър, и прикачва харпуна към тлъстия „Олдсмобил“ на Джейсън. И той я сваля от магистралата на булевард „Виктъри“ за Ван Найс — точно както трябва.

Но след два-три километра той рязко завърта кормилото и навлиза със скърцане в паркинга на призрачен търговски център, което не е редно. Точно в момента тук няма други паркирани коли освен един камион с осемнайсет колела с включен мотор. Отстрани на него е изписано: БРАТЯ САЛДУЧИ. ПРЕВОЗ И СКЛАД.

— Хайде — подканва я Джейсън, докато слиза от „Олдсмобила“. — Нямаш време за губене.

— Майната ти, гъз такъв — тросва му се тя, докато прибира харпуна и се оглежда към булеварда за някакво обещаващо движение на запад. Каквото и да си е намислил тоя, то най-вероятно е непрофесионално.

— Млада госпожице — обажда се друг глас, по-възрастен и по-омаен. — Чудесно е, че не харесвате Джейсън. Но вашето приятелче Чичо Енцо има нужда от помощ.

Една врата отзад на камиона се отваря. Там е застанал мъж в черен костюм. Зад него интериорът на камиона е ярко осветен. Халогенната светлина хвърля ярки отблясъци по зализаната му прическа. Дори и с това задно осветление тя познава, че това е човекът със стъкленото око.

— Какво искаш? — пита го тя.

— Това, което искам — казва той — и това, от което имам нужда, са две различни неща. Точно в момента съм на работа, нали разбираш, което означава, че не е важно какво искам. А имам нужда да се качиш в този камион заедно със скейтборда и онзи куфар.

После добавя:

— Ясен ли съм?

Задава въпроса почти реторично, сякаш е приел, че отговорът е „не“.

— Той говори сериозно — обажда се Джейсън, сякаш Уай Ти би се осланяла на мнението му.

— Е, виждаш ли — казва мъжът със стъкленото око.

Уай Ти би трябвало да пътува към франчайза Райските врата на Преподобния Уейн. Ако се издъни с тази доставка, значи ще измами Господ, какъвто може и да има, а може и да няма, но във всеки случай той умее да прощава. Мафията определено съществува и се придържа към доста по-високи критерии за подчинение.

Тя подава нещата си — дъската и алуминиевото куфарче — на мъжа със стъкленото око, после се мята в камиона, пренебрегвайки предложената й ръка. Той се дръпва, вдига дланта си и я оглежда, сякаш проверява дали нещо не е наред с нея. Когато краката й се отлепят от земята, камионът вече е потеглил. Когато затварят вратата зад нея, вече са излезли на булеварда.

— Трябва да направим няколко теста на тая твоя пратка — заявява мъжът със стъкленото око.

— Да ти е хрумнало да ми се представиш? — пита Уай Ти.

— Ъ-ъ — отвръща той. — Хората вечно забравят имената. Мисли си за мен само като за „оня тип“, става ли?

Уай Ти не го слуша — оглежда вътрешността на камиона.

Фургонът на този екипаж се състои от една-единствена дълга, мършава стая. Уай Ти току-що е влязла през единствения вход. В този край на стаята двама мафиоти се излежават, както винаги.

По-голямата част от помещението е заета от електроника. Яка електроника.

— Само ще направя някои работи с компютъра, р’бираш ли — казва онзи и подава куфарчето на един компютърджия. Уай Ти познава, че е компютърджия, защото има дълга коса, вързана на опашка, обут е в джинси и изглежда хрисим.

— Хей, ако стане нещо с това, ще ми скъсат гъза — обажда се Уай Ти. Опитва се да звучи твърдо и храбро, но при тези обстоятелства това е вятър работа.

Мъжът със стъкленото око като че се шокира.

— Ама ти за кого ме мислиш, за някой невероятно тъп куроглавец ли? — възкликва той. — Майната му, само това ми липсваше, да се мъча да обяснявам на Чичо Енцо как така заради мен са простреляли малкото му зайченце в коляновите капачки.

— Това е ненасилствена процедура — обажда се компютърджията със спокоен, звучен глас.

Той завърта куфарчето на няколко пъти в ръка, колкото да го почувства. После го пъха в голям, отворен от едната страна цилиндър, поставен върху маса. Стените на цилиндъра са дебели към пет-шест сантиметра. Като че по него се появява скреж. Тайнствени газове постоянно се изпаряват и откъсват от него като чаени лъжички мляко, изливано в бурна вода. Газовете се стелят по масата и падат на пода, където образуват килимче от мъгла. То струи и цъфти край обувките им. Когато компютърджията наглася всичко, той изважда ръката си от студа.

После слага чифт компютърни очила.

И това е. Той просто си седи така няколко минути. Уай Ти не разбира от компютри, но знае, че някъде зад шкафчетата и вратите в дъното на този камион е скрит голям компютър, който точно в момента се занимава с много неща.

— Прилича на КАТ-скенер — обажда се мъжът със стъкленото око с приглушения тон на коментатор на турнир по голф. — Но чете всичко, да знаеш — додава той, въртейки длани нервно във всеобхватни кръгове.

— Колко струва?

— Не знам.

— Как се нарича?

— Всъщност още няма име.

— А кой го произвежда?

— Ние създадохме проклетото нещо — тросва се мъжът със стъкленото око. — Преди има-няма две седмици.

— За какво?

— Много питаш. Виж, ти си готино хлапе. Искам да кажа, направо страхотно маце. Убийствена си. Но недей да си въобразяваш, че на този етап си много важна.

На този етап. Хммм.