Снежен крах

24

Хиро се намира в своята стаичка шест на девет в склада. Той не прекарва много време в Реалността, както правилно предполага партньорката му. Вратата е отворена, за да влизат океанският бриз и реактивните газове. Цялата мебелировка — футоните, палета, експерименталните мебели от блокчета сгурия — е избутана до стените. В ръцете си той държи еднометрово тежко желязо — единият му край е увит с лепенка като дръжка. Желязото наподобява катана, но е много по-тежко. Той го нарича катаната за селяндури.

Заел е позиция кендо, бос. Би трябвало да е обут в обемисти кюлоти до глезените и тежка индигова туника — традиционната униформа — но е само по жокейски шорти. По гладкия му мускулест гръб в цвят капучино се стича пот и струйката се стича в резката по-надолу. Мазоли колкото зелени зърна грозде се оформят на лявата му пета. Сърцето и дробовете на Хиро са добре развити, а е и надарен с необикновено бързи рефлекси, но не е силен по рождение като баща си. Ала и да беше, работата с катаната за селендури пак щеше да му се опира.

Пълен е с адреналин, нервите му са обтегнати, а умът — разбъркан от свободно плаваща нервност. Плаваща из океан от обобщен ужас.

Той пристъпя напред-назад по деветметровата ос на стаята. От време на време забързва ход, вдига катаната за селендури над главата си, докато тя се насочва назад, после рязко замахва надолу и чупи китка в последния момент, така че тръбата спира във въздуха. После казва:

— Следващият!

На теория. На практика е трудно да спреш катаната за селендури, след като веднъж се задвижи. Но това е добра гимнастика. Предмишниците му приличат на намотки от стоманен кабел. Почти. Е, поне скоро ще заприличат.

Нипонците не си падат по тия глупости с продължението на замаха след удара. Ако фраснеш човек по темето с катана и не положиш никакво усилие да спреш острието, мечът ще сцепи черепа и вероятно ще свърши заклещен в ключицата или таза му. А после, насред средновековното бойно поле, с крак върху лицето на покойния ти противник ще се мъчиш да изтръгнеш острието, докато най-добрият му приятел тича към тебе с отмъстителен пламък в очите. Така че планът е рязко да спреш острието точно след удара, може би да му сцепиш кофата два-три сантиметра, после да вдигнеш рязко меча и да потърсиш друг самурай — оттук и „Следващият!“.

Хиро доста мисли за случилото се с Гарвана по-рано същата вечер, което до голяма степен изключва съня, и тъкмо затова се упражнява с катаната за селендури в три часа сутринта.

Разбира, че беше напълно неподготвен. Копието просто го връхлетя. Той го перна с меча. Случайно го удари точно в нужния момент и копието не го уцели. Но го направи почти без да мисли.

Може би така го правят великите воини. Нехайно, без да си тормозят ума с последиците.

Може би се самоласкае.

От няколко минути пърпоренето на хеликоптер се усилва. Макар че Хиро живее до летището, това е необичайно. Около летището не прелитат хеликоптери — това би предизвикало очевидни проблеми с безопасността.

Пърпоренето обаче все повече се усилва и накрая се превръща в оглушителен трясък. На този етап хеликоптерът е увиснал на около метър-метър и нещо над паркинга, точно срещу стаята на Хиро и Виталий. Хубав хеликоптер — корпоративен реактивен „чопър“, тъмнозелен, с незабележими обозначения. Хиро подозира, че на по-ярка светлина ще различи логото на охранителна фирма, най-вероятно „Защитната система на Генерал Джем“.

От хеликоптера изскача бледолик бял мъж, много силно олисял. Изглежда много по-атлетичен, отколкото биха ви подвели лицето му и общото му поведение. Той притичва през паркинга право към Хиро. Хиро си спомня тези типове от времето, когато баща му служеше в Армията — не ужасните ветерани от легендите и филмите, а най-нормални трийсет и пет годишни пичове, топуркащи насам-натам в тромави униформи. Този е майор. Името му, изписано на нашивката, е Клем.

— Хиро Протагонист?

— Същият.

— Хуанита ме изпраща да ви взема. Каза, че знаете името й.

— Знам го. Но не работя за Хуанита.

— Тя твърди, че вече работите.

— Много мило — казва Хиро. — Значи сигурно е нещо спешно?

— Според мен предположението ви е вярно — потвърждава майор Клем.

— Може ли още няколко минутки? Тренирах, трябва да изтичам до съседното помещение.

Майор Клем поглежда съседното помещение. Следващото лого по веригата е „СПИРКА «ПОЧИВКА»“.

— Ситуацията е сравнително статична. Можете да отделите няколко минути — заключава майор Клем.

Хиро има открита сметка в „Спирка «Почивка»“. За да живееш в склад, трябва да имаш такава сметка. Така че преминава транзит през приемната, където служителят чака на касата. Пъха членската си карта в един процеп и на компютърния екран светват три възможности за избор:

Хиро натиска бутона „М“. После на екрана се изписва меню от четири възможности за избор:

Налага се Хиро да потисне баналния рефлекс машинално да натисне „СПЕЦИАЛНИ ОГРАНИЧЕНИ ПОМЕЩЕНИЯ“, каквито винаги използват той и останалите обитатели на склада. Вътре е почти невъзможно да не попаднеш в контакт с телесните течности на някой друг. Грозна гледка. Хич не е изтънчена. Вместо това — майната му, нали Хуанита ще го наеме? — натиска бутона за „КЛОЗЕТ ГРАНД РОЯЛ“.

Никога досега не е влизал тук. Прилича на неща, намиращо се на горния етаж на луксозно казино-небостъргач в Атлантик сити, където вкарват вкретенените възрастни от Южна Филаделфия, след като без да искат нацелят мега джакпота. Има си всичко, което един слабоумен комарджия би идентифицирал с лукса: позлатени кранчета, много лят псевдомрамор, плюшени завеси и иконом.

Никой от жителите на склада никога не използва „Клозет Гранд Роял“. Единствената причина той да съществува е, че складът случайно се намира точно срещу летището. Сингапурските босове, които искат да си вземат душ и да се изсерат хубавичко на спокойствие с всичките му звукови ефекти, без да се налага да чуват и подушват други пътници, извършващи същото, могат да дойдат тук и да пишат всичко на сметката на корпоративната си карта за пътуване.

Икономът е трийсетгодишен центроамериканец с малко странни очи — изглеждат все едно че от няколко часа насам ги държи затворени. Когато Хиро нахлува вътре, той тъкмо намята на ръката си няколко неправдоподобно дебели хавлиени кърпи.

— Тря’а да се оправя за пет минутки — заявява Хиро.

— Бръснене? — предлага икономът и подканващо се погалва по бузата, неспособен да нацели етническата принадлежност на Хиро.

— С удоволствие, ама няма време.

Той смъква жокейските си шорти, мята мечовете на кадифеното канапе и пристъпва в мраморизирания амфитеатър на душ-кабината. Горещата вода веднага го облива от всички посоки. На стената има бутон, така че можеш да избираш предпочитаната си температура.

След това му се ще да се изкенза, да попрехвърли някое от лъскавите списания, дебели колкото телефонен указател, поставени до хай-тек кенефа, но трябва да върви. Избърсва се със свежата хавлия, голяма колкото шапито на цирк, нахлузва свободни панталони с връзки и тениска, замеря иконома с няколко хонконгски долара и изтичва навън, като се запасва с мечовете.

Полетът е кратък, най-вече защото военния пилот няма нищо против да жертва удобството за сметка на бързината. Хеликоптерът излита под тъп ъгъл, лети ниско, за да не го засмучат реактивните двигатели на самолетите. Веднага щом пилотът намира пространство за маневри, той завърта опашката, забива носа надолу и оставя ротора да ги запокити напред и нагоре над басейна към оскъдно осветената грамада на Холивуд Хилс.

Но преди да стигнат Хилс, те спират — кацат на покрива на една болница. Част от веригата „Милосърдие“, което технически превръща покрива и пространството над него във въздушно пространство на Ватикана. Поне това е изписала Хуанита там.

— Неврологичното отделение — майор Клем произнася това съчетание от прилагателно и съществително като заповед. — Петия етаж, източно крило, стая 564.

Мъжът в болничното легло е Дей5ид.

Изключително дебели и широки кожени ремъци са опънати в двата края на леглото. За ремъците са прикрепени кожени маншети, поръбени с пухкава овча кожа. Маншетите са закопчани около китките и глезените на Дей5ид. Облечен е с болнична пижама, почти свлечена.

Най-лошото е, че очите му невинаги гледат в една и съща посока. Закачен е за прибор, който чертае диаграма на пулса му, и макар Хиро да не е лекар, забелязва, че ударите не са ритмични. Пулсът е твърде ускорен, после престава изобщо да бие, а след това прозвучава алармен сигнал и сърцето отново започва да бие.

Напълно е изключил. Очите му не виждат нищо. Отначало на Хиро му се струва, че тялото е меко и отпуснато. Но щом се приближава, забелязва, че Дей5ид е напрегнат и трепери. Лъщи от пот.

— Сложихме му временен пейсмейкър — произнася женски глас.

Хиро се обръща. Това е монахиня, по съвместителство и хирург.

— Откога има конвулсии?

— Бившата му съпруга ни се обади — каза, че се тревожела.

— Хуанита.

— Да. Когато медицинският екип пристигнал, той бил паднал от креслото вкъщи и се гърчел на пода. Виждате синината тук — според нас компютърът е паднал от масата и го е ударил в ребрата. Вързахме го, за да го предпазим от по-нататъшни увреждания. Но от половин час насам е така — сякаш цялото му тяло е във фибрилация. Ако продължава така, ще махнем ремъците.

— С компютърни очила ли е бил?

— Не знам, но мога да проверя.

— Ала смятате, че това се е случило, докато е бил свързан с компютъра си?

— Не зная, господине. Знам само, че е получил толкова тежка сърдечна аритмия, че се наложи да му имплантираме временен пейсмейкър направо на пода в кабинета му. Дадохме му лекарство за припадъци, но то не подейства. Сложихме му успокоителни, за да се укроти — те му подействаха едва-едва. Слагахме му главата в какви ли не скенери, за да разберем какъв е проблемът. Все още заседават по въпроса.

— Е, ще поогледам къщата му — казва Хиро.

Лекарката свива рамене.

— Когато излезе от това състояние, известете ме — заръчва Хиро.

В отговор лекарката не казва нищо. За първи път Хиро осъзнава, че състоянието на Дей5ид може и да не се окаже временно.

Той понечва да излезе в коридора и тогава Дей5ид проговаря:

— Е не ем ма ни а ги а ги ни му ма ма дам е не ем ам ан ки га а ги а ги…

Хиро се обръща и го поглежда. Дей5ид се е отпуснал в ремъците, изглежда спокоен, полузаспал. Гледа Хиро изпод притворените си клепачи.

— Е не ем дам гал нун на а ги аги е не ем у му ун абзу ка а ги а аги…

Гласът на Дей5ид е плътен и спокоен, без следа от стрес. Сричките се точат от езика му като лиги. Докато Хиро върви по коридора, през цялото време чува ломотенето на Дей5ид.

— И ге ен и ге ен ну ге ен ну ге ен ъс са тур ра лу ра зе ем мен…

Къщата на Дей5ид е преобразена от светлината. Намира се на върха на един хълм, до нея води тясно пътче. Сега то е преградено от тумбест, жабоподобен джип на Генерал Джем. От колата излиза ярка, пулсираща светлина в наситено червено и синьо. Над къщата, подпрян на стълб от развихрено сияние, се рее още един хеликоптер. Войници се промъкват нагоре-надолу из къщата и святкат с ръчни фенерчета.

— Взехме предохранителни мерки и поставихме мястото под охрана — обяснява майор Клем.

Зад пределите на всичката тази светлина Хиро различава мъртвите органични цветове на склона. Войниците се опитват да отблъснат тези цветове с фенерчетата си, да ги изпепелят. Той се готви да се зарови в тях, да се превърне в кален пиксел в илюминатора на някой самолетен пътник. Гмурване в биомасата.

Лаптопът на Дей5ид лежи на пода до масата, на която той обичаше да работи. Наоколо са пръснати медицински отпадъци. Посред всичко това Хиро намира очилата на Дей5ид, които или са паднали, когато се е строполил на пода, или медицинският екип му ги е махнал.

Взема ги. Щом ги приближава до очите си, той вижда образа: стена от черно-бели точици. Компютърът на Дей5ид е получил снежен крах.

Хиро мигом замижава и захвърля очилата. Не може да се повредиш от един поглед към бит-карта. Или можеш?

Къщата представлява нещо като модернистичен замък с висока кула в единия край. Дей5ид, Хиро и останалите хакери навремето се качваха на кулата с каса бира и хибачи10 и по цяла нощ се гощаваха с грамадни скариди, рачешки крачета и стриди, обилно полети с бира. Сега тя пустее, разбира се — само хибачито е там, ръждясало и почти заровено в сива пепел като някоя археологическа реликва. Хиро е извадил една бира от хладилника на Дей5ид и седи там, където навремето беше любимото му място. Пие бавно бирата си, като едно време, и чете по светлините на града.

Старите централни квартали се гъчкат долу под неизменната органична омара. В другите градове дишате индустриални замърсители, но в Ел Ей вдишвате аминокиселини. Разпръснатите сгради са опасани от пръстен и покрити с мрежа от сияйни линии, като нажежени жици в тостер. Изходът на каньона е достатъчно близо — светлината се изостря и се разпада на звезди, дъги, светещи букви. Потоци от червени и бели частици пулсират по магистралите към мъглявата логика на интелигентните светофари. По-нататък, разпрострели се над басейна, милион весели реклами се сливат в плътни дъги като геометрични точки, сливащи се в криви. И от двете страни на франчайз-гетата логлото се разтапя над няколко плитки застроени слоя в заобикалящия сумрак, тук-там взривен от блясъка на алармен фенер в нечий заден двор.

Франчайзът и вирусът работят на един и същи принцип: онова, което вирее на едно място, ще вирее и на друго. Просто трябва да откриете достатъчно вирулентен бизнес план, да го сбиете в папка, подвързана със спирала — това е ДНК, да го копирате и да го забучите в плодородната настилка на добре утъпкана магистрала, за предпочитане в такава с платно за ляв завой. После стръкът се разраства, докато не опре в мантинелата.

В стари времена човек е отивал в „Маминото кафене“ да похапне, да пийне, и се е чувствал у дома си. И никога да не напуснеш родния си град, в това е нямало нищо чудно. Но ако отидеш до съседния, влезеш ли през портата, всеки те зяпа, а „Синьо блюдо — специалитети“ ще е нещо съвсем непознато за тебе. Пътувал ли си много, накрая никъде не се чувстваш у дома си.

Но когато един бизнесмен от Ню Джърси отиде в Дюбюк, той знае, че може да влезе в „Макдоналдс“ и там никой няма да го зяпа. Може да си поръча, без да е нужно да поглежда менюто, а храната винаги ще има един и същ вкус. Макдоналдс е у дома — сгъстено в папка със спирала и ксерокопирано „у дома“. „Без изненади“ е девизът на франчайз-гетото, неговия печат „Образцово домакинство“, подсъзнателно гравиран върху всяка емблема и лого, съставящи извивките и решетките от светлина, очертаващи Басейна.

Народът на Америка, живеещ в най-изненадващата и най-ужасната страна на света, намира утеха в този девиз. Последвайте логлото навън, нататък, където постройките са обгърнати от долини и каньони, и там ще откриете земята на бегълците. Те са избягали от истинската Америка — Америка на атомните бомби, на скалпирането, хип-хопа, теорията на хаоса, циментовите галоши, змиеукротителите, убийците-веселяци, разходките в космоса, скачащите бизони, крайпътните заведения, ядрените ракети, Похода на Шърман, автомобилните задръствания, рокерските банди и бънджи скоковете. Те са паркирали успоредно кукленските си колички в еднаквите, с компютърно разработено разположение улици на Бърбклавите и са се спотаили в симетрични кенефчета от строителни блокчета с подове от винил и разбрицана дървения, без тротоари — огромни ферми сред пустошта на логлото, културна среда за посредствена култура.

Единствените останали в града са бездомниците, хранещи се с отпадъци, имигрантите, изхвърлени като шрапнели от разрухата на Азиатските сили, младите хулигани и техномедия-духовенството на Големия Хонконг на господин Ли. Будни млади хора като Дей5ид и Хиро, поели риска да живеят в града, защото обичат стимулацията и знаят, че все някак ще се оправят.