Снежен крах

2

Деливераторът неволно надава рев и надува газта. Емоциите му подсказват да се върне и да убие онзи управител — да извади мечовете от багажника, да се гмурне като нинджа през малкото прозорче, да го проследи през хаоса и блъсканицата между микровълновите печки и да се сблъскат в кулминационен нагъл апокалипсис. Но същото си го мисли и когато някой го изпревари на шосето, ала никога не го е правил наистина — засега.

Може да се справи. По силите му е. Той усилва оранжевите предупредителни светлини до максимална яркост и включва фаровете на автофлаш. Изключва предупредителният сигнал и застопорява уредбата на „Таксискан“ — програмата за прослушване на всички честоти на таксиджиите, в търсене на интересен трафик. Не разбира и една шибана дума. Можете да си купите касети — „Карайте и учете“ — и да научите таксилинга. Това е много важно, за да се хванете на работа в този бизнес. Твърди се, че бил на основата на английския, но не можеш да разпознаеш и една дума на сто. Ала все пак можеш да добиеш представа. Ако на това шосе стане някоя беля, те ще дърдорят за нея на таксилинга, ще го предупредят, така че да не…

Той стисва кормилото

попаднал в задръстване

очите му се опулват, усеща как натискът ги избутва навътре в черепа

или пък заседнал зад мобилна къща

мехурът му ще се пръсне

и да достави пицата

О, Господи, о, Господи със закъснение

22:06 — цифрите са увиснали върху предното стъкло. Единственото, което вижда, единственото, за което може да мисли е 30:01.

Таксиджиите си шушукат за нещо. Таксилинга е мелодичен брътвеж, придружен от няколко резки чужди звука — като масло, подправено с натрошено стъкло. Постоянно чува „такса“. Тия вечно дърдорят за шибаните такси. Чудо голямо. Какво става, ако доставиш клиента си

със закъснение,

ще получиш по-малък бакшиш ли? Чудо голямо.

Голямо забавяне на кръстовището на СиЕсВи-5 и шосето за Оаху, както обикновено — единственият начин да го избегнеш е да цепиш направо през Конюшните на Уиндзор Хайтс.

Всичките КУХ са с едно и също разположение. При създаване на нов бърбклав Строителна корпорация КУХ изравнява всякакви планински райони и отклонява течението на всички големи реки, заплашващи да осуетят разполагането на улиците по този план, ергономично проектиран така, че да поощрява безопасността на движението. Деливераторът може да влезе в Конюшните на Уиндзор Хайтс отвсякъде — от Феърбанкс през Ярославъл до специалната икономическа зона Шенжен, и да се ориентира.

Но след като си носил пици във всички къщи в КУХ до една, по няколко пъти, започваш да опознаваш малките им тайни. Деливераторът е от тия. Той знае, че в стандартните КУХ съществува само един двор — един-единствен двор — който ти пречи да влезеш през предния на бърбклава и направо да излезеш през задния. Ако те е гнус да караш по тревата, може да криволичиш из КУХ цели десет минути. Но ако ти стиска да оставиш дири през въпросния двор, цепиш напряко през центъра.

Деливераторът познава този двор. Доставял е там пици. Оглеждал го е най-подробно, запомнил е разположението на сайванта и на масата за пикник — може да ги намери дори и в тъмното. Знае, че ако някога и това му дойде на главата — пица на двайсет и три минути, километри път и забавяне на кръстовището на СиЕсВи-5 и Оаху, той може да влезе в Конюшните на Уиндзор Хайтс (електронната му виза на доставчик ще вдигне автоматично бариерата), да изсвисти по булевард „Херитидж“, да изправи завоя към „Строубридж Плейс“ (като пренебрегне знака „УЛИЦА БЕЗ ИЗХОД“, ограничението на скоростта и идеограмите „ВНИМАНИЕ, ДЕЦА“, така щедро набучени по КУХ), да разкърти амортисьорите с мощните си двигатели, да профучи по алеята към „Строубридж съркъл“ №15, да свие рязко вляво покрай бараката в задния двор, да се бутне в задния двор на „Мейъпъл плейс“ №84, да не се нахака в масата за пикник (сложна работа), да влезе в тяхната алея, да излезе на „Мейъпъл“ и оттам да хване шосето за Белууд Вали, водещо право към изхода на бърбклава. Полицията на КУХ може да го причаква на изхода, но техните ТПГ — апарати за нанасяне на тежки повреди по гумите — сочат само в една посока: те могат да задържат хората отвън, но не и вътре.

Тази кола може да развива такива шибани скорости, че ако някое ченге отхапе от поничката си, когато Деливераторът навлиза в булевард „Херитидж“, вероятно когато гумите на Деливератора изсвирят по „Оаху“, още няма да е преглътнал залъка.

Тънк. На предното стъкло грейват още червени светлини — има пробив в защитата на периметъра на автомобила.

Не. Не може да бъде.

Някой хвърля сянка отгоре му. Точно отляво. Човек на скейтборд, каращ по шосето плътно зад него, тъкмо докато той нахвърля векторите си за приближаване към булевард „Херитидж“.

Деливераторът, в разстроеното си състояние, си е позволил да го „пунват“. Идва от „харпун“. Това е голям кръгъл уплътнен електромагнит, прикрепен към кабел от арахнофибър. Току-що харпунът направи „тънк“ на гърба на колата на Деливератора и залепна. На три метра зад него собственикът на проклетото приспособление сърфира — хванал е Деливератора да го вози. Кара си скейтборда, все едно кара водни ски и го тегли лодка.

В огледалото за задно виждане — оранжеви и сини проблясъци. Паразитът не е просто някакъв пънкар, който си прави кефа, а бизнесмен, печелещ пари. Комбинезонът в оранжево и синьо, цял издут от подплатата от синтерован бронегел, е Куриерска униформа. Куриер от „РадиКС“ — Радикална Куриерска Система. Също като пощаджия с велосипед, но сто пъти по-досаден, защото тези не натискат педалите със собствена сила, а ти се лепват и те бавят.

Естествено. Деливераторът бързаше, със сияещи светлини, с пищящи контактни пластири. Най-бързият на шосето. Естествено, че Куриерът ще избере тъкмо него, за да му се лепне.

Няма нужда да се плаши. Като мине напряко през КУХ, ще му остане много време. Задминава една по-бавна кола в средното платно, после рязко я изпреварва. Куриерът ще трябва да се откачи, инак ще се натресе странично в по-бавната кола.

Готово. Куриерът вече не го следва на три метра отзад — той е тук и наднича през задното стъкло. Предугадил е маневрата и се е увил във влакното, прикрепено към дръжка с електрическа макара и сега се намира върху покрива на пицамобила, а предното колело на скейтборда му се е завряло под задната броня на Деливератора.

Ръка в оранжево-синя ръкавица, увита в прозрачен пластмасов лист, се протяга напред и плясва по страничния му прозорец. Току-що лепнаха на Деливератора стикер. Стикерът е трийсет сантиметра в диаметър и на него с големи оранжеви печатни букви, отпечатани наобратно, за да може да ги прочете отвътре, пише:

Едва не пропуска завоя за Конюшните на Уиндзор Хайтс. Набива спирачки и изчаква пътят да се изчисти, за да прецапа през бордюра и за да влезе в бърбклава. Граничният пост е добре осветен, митничарите — готови да претърсят всички гости (и да им пребъркат всичките кухини и отвори, ако са съмнителни лица). Но щом системата за охрана усеща, че колата е на „Коза Ностра Пица“, портата се отваря сякаш по магия — просто доставка, господине. А когато влиза, Куриерът — тоя цирей на гъза му — махва на граничната полиция! Ега ти гадта! Все едно постоянно влиза тук!

Вероятно наистина влиза постоянно. Взема важни лайна от важни хора от КУХ и ги доставя в други КНЕОФПи — Квазинационални единици, организирани на франчайз принцип. Пренася ги през митниците. С това се занимават Куриерите. Все още.

Той кара твърде бавно — загубил е цялата набрана инерция. Закъснява. Къде е Куриерът? Аха, отпуснал е малко кабела и пак го следва отзад. Деливераторът знае, че този смотаняк го очаква голяма изненада. Може ли да се закрепи върху тъпия си скейтборд, докато го подмятат по смачканите останки от детски триколесни велосипедчета със сто километра в час? Сега ще разберем.

Куриерът се навежда назад — Деливераторът не може да се сдържи да не гледа в огледалото за обратно виждане. Навежда се назад като воден скиор, оттласква се от скейтборда и се плъзва до него. Сега се возят рамо до рамо по булевард „Херитидж“, и пляс! — нов стикер, този път на предното стъкло! На него пише:

Деливераторът е чувал за тези стикери. Свалянето им отнема цели часове. Ще трябва да откара колата на сервиз и да се изръси трилиони долари. Сега дневният ред на Деливератора включва две точки: да се отърве от тая улична отрепка на всяка цена и да достави шибаната пица в интервала от

24:23

следващите пет минути и трийсет и седем секунди.

Това е то. Трябва да внимава повече по пътя. Той завива в страничната уличка без предупреждение — може би се надява да нацепи куриера в пътния знак на ъгъла. Не става. Който е умен, гледа предните ти гуми, вижда те накъде завиваш и не можеш да го изненадаш. Карай по „Строубридж плейс“! Толкова дълга му се струва тази улица — по-дълга, отколкото я помни. Естествено, нали бърза. Вижда светлините на колите напред — коли, паркирани покрай шосето. Тези трябва да са паркирани в кръга. Ето я и къщата. Синя двуетажна къщичка от леки винилови плоскости с едноетажен гараж отстрани. Той превръща тази алея в център на своята вселена, изхвърля Куриера от ума си, опитва се да не мисли за Чичо Енцо и за това какво ли прави той в момента. Може би е в банята или пък сере, или се люби с някоя актриса, или пък учи някоя от двайсет и шестте си внучки на сицилиански песни.

Полегатата алея запраща предното му окачване чак при двигателя, но то окачването е затова. Заобикаля колата, спряла на алеята — сигурно тази вечер имат гости, не си спомняше тези хора да карат „Лексус“ — пресича през плета в страничния двор, търси бараката — онази барака, в която абсолютно не бива да се врязва

няма я, съборили са я

следващият проблем — масата за пикник в съседния двор

чакай, има ограда, кога пък са сложили ограда?

Не е моментът да бие спирачки. Трябва да набере скорост и да събори оградата, без да губи инерция. Това е просто дъсчена ограда, висока метър и двайсет.

Оградата рухва като нищо. Той губи може би десет процента от скоростта. Но странно, оградата изглеждаше стара… Може би някъде е завил в погрешна посока, осъзнава той, щом се катапултира и рухва в празен плувен басейн.

Ако басейнът беше пълен с вода, нямаше да е толкова зле — може би колата щеше да оцелее и той нямаше да дължи на „Коза Ностра Пица“ нов автомобил. Но не, той се врязва в отсрещната стена на басейна като пикиращ бомбардировач — звукът е по-скоро като от експлозия, отколкото като от катастрофа. Предпазната възглавница се надува и секунда по-късно спада като завеса, разкриваща му структурата на неговия нов живот: той е заседнал в потрошена кола сред празен басейн посред КУХ, сирените на държавната сигурност на бърбклава се чуват все по-близо, а над главата му една пица е надвиснала като острието на гилотина и на нея пише 25:17.

— Закъде беше пицата? — пита някой. Жена.

Той поглежда през разкривената рамка на прозореца, сега обрамчен от фрактален орнамент от кристализирало предпазно стъкло. Куриерът говори. Куриерът не е мъж, а момиче. Шибана тийнейджърка. Тя е чиста и невредима. Плъзнала се е със скейтборда в басейна и сега щъка напред-назад от единия край до другия — изкачва се почти до перваза, обръща, плъзга се надолу и се изкачва по отсрещната страна. Държи харпуна в дясната си ръка — електромагнитът е намотан до дръжката и прилича на някакъв странен широкообхватен междугалактически лъч на смъртта. Гърдите й лъщят като на генерал, окичени със стотици малки лентички и медал-чета — само дето всеки от четириъгълниците не е орденска лентичка, а баркод. Баркод с номер на самоличността, който я праща в друг бизнес, на друго шосе или в друг КНЕОфП.

— Йо! — поздравява тя. — Та, закъде е пицата?

Той умира, а тя си_ подрипва_.

— Белите колони. „Огълторп съркъл“ №5.

— Мога да я отнеса. Отвори люка.

Сърцето му се раздува двойно по-голямо от нормалните си размери. В очите му напират сълзи. Възможно е да оживее. Натиска един бутон и люкът се отваря.

При следващата си обиколка около орбитата на басейна Куриерката изважда пицата от жлеба. Деливераторът трепва — представя си как чесновата гарнитура се нагъва на акордеон при сблъсъка със задната стена на кутията. После тя я пъхва под мишница. Тази гледка идва в повече на Деливератора, той не може да я понесе.

Но тя ще я отнесе, където е нужно. На Чичо Енцо не му влиза в задълженията да се извинява за гадни, смачкани, студени пици — само за закъснели с доставката.

— Хей — подвиква той. — Вземи това.

Деливераторът протяга облечената си в черно ръка през счупения прозорец. Бял правоъгълник блясва в сумрака на задния двор: визитна картичка. Куриерката я грабва на следващото минаване. На картичката пише:

На гърба на професионален жаргон е обяснено как да се свържеш с него: телефонен номер. Универсален гласов код за телефонен локатор. Пощенска кутия. Адресът му в половин дузина електронни комуникационни мрежи. И адрес в Метавселената.

— Тъпо име — отбелязва тя и пъхва картичката в едно от стотиците джобчета по комбинезона й.

— Но ти никога няма да го забравиш — твърди Хиро.

— Щом си хакер…

— Как така разнасям пици ли?

— Позна.

— Защото съм хакер на свободна практика. Виж какво, както и да ти е името… Длъжник съм ти.

— Казвам се Уай Ти — представя се тя, оттласва се на няколко пъти с крак от басейна, набира енергия. Излита от басейна като изстреляна с катапулта и изчезва. Умните колела на скейтборда й — многобройни спици, които се свиват и разтягат в зависимост от земния релеф — я пренасят през поляната като бучка масло по нагорещен тефлон.

Хиро, който от трийсет секунди насам вече не е Деливераторът, излиза от колата, изважда мечовете си от багажника, закрепва ги на кръста си и се подготвя за задъхано среднощно бягство през територията на КУХ. Границата с Дъбовото имение е само на минути път оттук, той помни плана наизуст (горе-долу) и знае как действат ченгетата от бърбклавите, защото навремето е бил ченге. Затова има голям шанс да успее. Но ще е интересно.

Над него, в къщата-собственик на басейна, е светнала лампа. Децата го гледат през прозорците на спалнята си, топлички и пухкави в своите пижами „Малката Крипс“ и „Нинджа воин от Сала“, които биват или огнеупорни, или неканцерогенни, но никога и двете едновременно. Татко излиза през задния вход, нахлузвайки яке. Хубаво семейство — здраво семейство в къща, пълна със светлина. Също като онова семейство, част от което беше и той само преди трийсет секунди.