Снежен крах

48

На спасителния сал са четирима души: Хиро Протагонист, самостоятелен нещатен сътрудник на Централната разузнавателна корпорация, чиято практика до неотдавна се ограничаваше с така наречените „сухи“ поръчки, т.е. да се размотава и попива информация, а после да я изплюва в Библиотеката — базата данни на ЦРК, без всъщност нищо да прави. Сега практиката му вече е застрашително мокра. Хиро е въоръжен с два меча и деветмилиметров полуавтоматичен пистолет, известен в разговорния език като „деветка“, с два пълнителя, всеки с по единайсет патрона.

Вик, фамилия неуточнена. Ако все още съществуваше такова нещо като данък общ доход, то всяка година, когато Вик си попълва данъчната декларация, в графа „професия“ щеше да попълва „снайперист“. В класически снайперистки стил Вик е сдържан и ненатрапчив. Въоръжен е с дълго едрокалибрено оръжие с монтиран отгоре му обемист механизъм — там, където обикновено се намира телескопичният мерник, ако Вик не беше сред водещите в професията. Точната природа на това приспособление не личи от пръв поглед, но Хиро предполага, че това е изключително прецизен сензор с две фини пресичащи се линии в средата. Спокойно може да се предположи, че Вик носи скришом допълнителни малки оръжия.

Елиът Чънг. Елиът навремето бил шкипер на кораба „Коулуун“. В момента се преориентира към нова професия. Елиът е израснал в Уатс и когато заговори английски, говори като черен. В генетично отношение е стопроцентов китаец. Говори гладко и бял, и черен английски, както и кантонски диалект, таксилинга и малко виетнамски, испански и мандарински китайски. Елиът е въоръжен с револвер „Магнум 44“, който на „Коулуун“ носеше „единствено заради камбалата“ — т.е. го използваше, за да застрелва камбалите, преди пасажерите да ги изкарат на борда. Камбалите стават много едри и понякога се бъхтят толкова яростно, че като нищо могат да убият уловилите ги хора. Затова е благоразумно да им пуснеш няколко куршума в главата, преди да ги извлечеш на борда. Това е единствената причина, поради която Елиът носи оръжие — за останалите защитни нужди на „Коулуун“ се грижеха членове на екипажа, специалисти тъкмо по това.

„Рибешкото око“. Това е мъжът със стъкленото око. Той се идентифицира само с прякора си. Въоръжен е с голям и тлъст черен куфар.

Куфарът е с масивна конструкция и вградени колела и тежи някъде между сто трийсет и пет кила и един тон, както открива Хиро, докато се опитва да го премести. Теглото му превръща обикновено плоското дъно на спасителния сал в сбръчкан конус. Към куфара върви и забележителна добавка: гъвкав, близо осем сантиметра дебел кабел, или маркуч, или кой го знае какво, дълъг към два метра, който излиза от единия ъгъл, стеле се по огънатия под на сала и се влачи във водата. Това тайнствено пипало завършва с метална буца, горе-долу колкото кошче за боклук, но така фино скулптирана с толкова много тънки перки и витла, че повърхнината му сигурно е колкото щата Делауеър. Хиро е видял това нещо извън водата само за няколко хаотични мига, докато го пренасяха на сала. Тогава то беше нажежено до червено. Оттогава се спотайва под повърхността, сивкаво, невъзможно е да го разгледаш ясно, защото водата около него постоянно ври и кипи. Парни кълба колкото юмрук се сливат сред фракталната му плетеница от нажежени перки и бъхтят океанската повърхност безспир, по цял ден и цяла нощ. Безсилният сал, плацикащ се из северния Тихи океан, изпуска огромна, разрастваща се парна струя също като Железния кон, пухтящ с пълна пара над Континенталния вододел. Нито Хиро, нито Елиът споменават и дори не забелязват вече очевидния факт, че Рибешкото око пътува с малък, компактен източник на ядрена енергия — почти със сигурност с радиотермални изотопи като онези, които захранват Плъховете. Щом Рибешкото око отказва да забележи този факт, ще е невъзпитано от тяхна страна да го изтъкват.

Всички участници са облечени в яркооранжеви подплатени комбинезони, покриващи цялото тяло — севернотихоокеанската версия на спасителните жилетки. Те са обемисти и неудобни, но, както обича да казва Елиът Чънг, в северните води единственото, с което може да ти помогне обикновената спасителна жилетка, е, че трупът ти няма да потъне.

Спасителната лодка представлява надуваем сал, дълъг около три метра, който не е оборудван с мотор. Има и подобно на палатка водонепроницаемо покривало, което се закопчава по цялата обиколка и превръща сала в запечатана капсула, така че ги пази от водата дори и в най-страшната буря.

От два дни силният студен вятър, идващ от планините, ги тласка далеч от Орегон, в открито море. Елиът бодро обяснява, че тази спасителна лодка е била изобретена в старите времена — тогава са имали флота и брегова охрана, която идвала и спасявала закъсали пътешественици. Трябвало само да плаваш и да си оранжев. Рибешкото око има уоки-токи, но с малък обхват. А компютърът на Хиро може да се включва в мрежата, но в това отношение прилича по-скоро на клетъчен телефон. Не върши никаква работа сред дивата пустош.

Когато вали силен дъжд, те седят под покривалото. Когато вали по-слабо — над покривалото. Всичките си имат с какво да си запълват времето.

Хиро, естествено, се бъзика с компютъра. Да закъсаш на сал сред Тихия океан е идеалното място за хакера.

Вик чете и препрочита подгизнало романче, което държеше в джоба на своето яке „МАФИЯ“ когато гръмнаха „Коулуун“ под краката им. Като професионален снайперист той знае как да убива времето.

Елиът разглежда разни неща с бинокъла, макар че почти нищо няма за разглеждане. Прекарва много време в бърникане по сала — коси се за него, както се косят корабните капитани. И лови много риба. На сала разполагат с обилни запаси от храна, но е хубаво понякога човек да хапне прясна камбала или сьомга.

Рибешкото око е извадил от тежкия черен куфар инструкция за експлоатация. Това е миниатюрна папка, а текстът по страниците е отпечатан с лазерен принтер. Папката е евтина, без опознавателни знаци, купена от книжарница. В това отношение тя е идеално позната на Хиро — носи белезите на хай-тек продукт в процес на разработка. Всички технически съоръжения изискват някаква документация, но тя се пише само от техничари, разработващи самия продукт, а те мразят канцеларщината и винаги отлагат въпроса с бумагите до последния момент. После набират нещо на компютъра, разпечатват го на лазерния принтер, изпращат секретарката на отдела да купи евтинка папка, и това е.

Но папката занимава само за малко Рибешкото око. Останалото време той прекарва в съзерцаване на хоризонта, все едно очаква там да се появи Сицилия. Но тя не се появява. Той е обезверен след провала на своята мисия и постоянно си мърмори нещо под носа и се опитва да намери някакво спасение.

— Ще те питам, ако не възразяваш — казва Хиро — каква беше мисията ти все пак?

Рибешкото око се замисля над въпроса.

— Ами, зависи откъде ще го погледнеш. Принципно целта ми е да изтръгна едно петнайсетгодишно момиче от лапите на тези мръсници. И затова тактиката ми беше да взема за заложници няколко от техните големи клечки и после да уредим размяната.

— Кое е петнайсетгодишното момиче?

Рибешкото око вдига рамене.

— Познаваш я. Уай Ти.

— Това наистина ли е единствената ти цел?

— Хиро, важното е да разбираш начина на действие на Мафията. А нейният начин на действие е, че преследваме големи цели, прикрити зад лични отношения. Така че например когато разнасяше пици, ти не ги разнасяше бързо, защото така печелиш повече пари или защото такава е шибаната фирмена политика. Правеше го, защото изпълняваше лично споразумение между Чичо Енцо и всеки клиент. Така избягваме капана на егоцентричната идеология. Идеологията е вирус. Така че като си върнем мацето, с това ще постигнем нещо много повече. Това ще бъде конкретната манифестация на абстрактна политическа цел. А ние обичаме конкретното, нали така, Вик?

Вик си позволява да пусне благоразумна усмивка и плътен, стържещ смях.

— А каква е абстрактната политическа цел в този случай? — пита Хиро.

— Това не е по моята част — отвръща Рибешкото око, — но според мен Чичо Енцо е страшно вбесен на Л. Боб Райф.

Хиро се мотае из Плоскоземия. Отчасти, за да щади батериите на компютъра — поддържането на триизмерен кабинет изисква много процесори да работят на пълна мощност, а простото двуизмерно изображение изисква минимум енергия.

Но истинската причина да е в Плоскоземия е, че Хиро Протагонист, последният хакер на свободна практика, в момента хаква. А когато хакерите хакват, те не се занимават с повърхностния свят на Метавселени и аватари. Те слизат под повърхността, в подземния свят на кодове и заплетени нам-шуби, който поддържа всичко, което виждаш в Метавселената. Без значение колко достоверно, прекрасно и триизмерно ти изглежда, всичко се свежда до прост текстов файл: поредица от букви върху електронна страница. Завръщане към дните, когато хората са програмирали компютрите чрез примитивен телетип и перфокарти IBM.

Оттогава са разработени много хубавички, ориентирани към потребителя средства за програмиране. Сега можеш да програмираш компютър, като си седиш зад бюрото в Метавселената и свързваш ръчно малки предварително програмирани елементи, все едно сглобяваш детски конструктор. Но истинският хакер никога не би използвал подобни техники — все едно майстор-автомеханик да се опита да поправи кола, като седне зад волана и гледа идиотските светлини по таблото.

Хиро не знае какво точно прави и за какво се подготвя. Но това не го тревожи. По-голямата част от програмирането се състои в наливане на основите и изграждане на структури от думи, които привидно нямат никаква връзка с непосредствената задача.

Той знае едно: Метавселената вече е място, където могат да те убият. Или поне да ти изпържат мозъка до такава степен, че все едно си мъртъв. Радикална промяна в природата на това място. В Рая вече има пушки.

И така им се пада, осъзнава той сега. Те създадоха това място твърде уязвимо. Мислеха, че най-лошото, което може да ти се случи, е в компютъра ти да попадне вирус и да те принуди да излезеш от мрежата и да презаредиш системата. Може би и да съсипеш малко данни, ако си достатъчно тъп и не си си инсталирал някакво „лекарство“. Ето защо Метавселената е широко отворена и незащитена като летищата отпреди времето на бомбите и детекторите за метал, като началните училища отпреди времето на маниаците с нападателни оръжия. Всеки може да влезе там и да прави каквото си иска. Няма ченгета. Не можеш да се защитаваш, не можеш да преследваш лошите. Много работа ще падне, за да се промени това — фундаментално преустройство на цялата Метавселена на планетарно корпоративно ниво.

Междувременно може би ще има роля за лицата, ориентиращи се в мястото. Няколко хаквания могат значително да променят ситуацията. Хакерът на свободна практика може да свърши сумати нещо, преди гигантските фабрики за софтуер да са си мръднали и пръста, за да се справят с проблема.

Вирусът, прогризал мозъка на Дей5ид, е бил поредица от двоична информация, светнала пред очите му под формата на бит-карта — поредица от бели и черни пиксели: белите са нулите, а черните — единиците. Слагат бит-картата на свитък и дават свитъците на аватари, които сноват из Метавселената в търсене на жертви.

Клинтът, който се опита да зарази Хиро в „Черното слънце“, се измъкна, но заряза свитъка — не беше очаквал, че ще му клъцнат ръчичките — и Хиро го пусна в подземната система от тунели, там, където живеят Гробищните демони. По-късно той накара един демон да отнесе свитъка в работилницата му. А всичко в къщата на Хиро по дефиниция се пази в собствения му компютър. Не му се налага да влиза в глобалната мрежа, за да получи достъп до него.

Не е лесно да работиш с данни, които могат да те убият. Но това си е в реда на нещата. В Реалността хората непрекъснато работят с опасни вещества — с радиоактивни изотопи, с токсични химикали. Трябва само да разполагаш с необходимите инструменти: дистанционни манипулатори, ръкавици, очила, оловно стъкло. А в Плоскоземия, когато ти потрябва инструмент, просто сядаш и си го написваш. Така че Хиро за начало написва няколко прости програми, които му дават възможност да манипулира със съдържанието на свитъка, без изобщо да го поглежда.

Свитъкът, като всяко друго видимо нещо в Метавселената, е компютърна програма. Той съдържа някакъв код, описващ как изглежда, за да знае компютърът ти как да го нарисува, и програми, които управляват разгъването и навиването му. А освен това някъде навътре в себе си съдържа и ресурс, пакет от данни — дигиталната версия на вируса Снежен крах.

След като вирусът е извлечен и изолиран, за Хиро вече е лесно да напише нова програма, която нарича СнягСкан. СнягСкан е „лекарство“. Това ще рече код, който предпазва системата на Хиро — както хардуера, така и, както се изразяваше Лагос, биоуера — от дигиталния вирус Снежен крах. След като Хиро го инсталира в системата си, той постоянно ще сканира идващата отвън информация за данни, съвпадащи със съдържанието на свитъка. Ако забележи подобна информация, ще я блокира.

В Плоскоземия има и още работа за вършене. Хиро го бива по аватарите и затова си написва невидим аватар — само защото в тази нова и опасна Метавселена той може да се окаже полезен. Лесно е да го направиш — лошокачествено, и изненадващо завързано да го направиш качествено. Почти всеки може да ти напише аватар, дето на нищо не прилича, но използването му ще доведе до много проблеми. Някои имоти в Метавселената — включително „Черното слънце“ — изискват да знаят колко е голям аватарът ти, за да преценят дали ще се сблъскаш с друг аватар или с някаква пречка. Ако им дадеш отговор „нула“ — и направиш аватара си безкрайно малък — или ще предизвикаш срив на това място, или ще го накараш да мисли, че нещо никак не е наред. Ще бъдеш невидим, но където и да отидеш в Метавселената, ще оставяш след себе си километрична диря от хаос и разруха. На други места невидимите аватари са незаконни. Ако аватарът ти е прозрачен и не отразява никаква светлина — те най-лесно се пишат — ще бъде разпознат незабавно като незаконен и алармата ще гръмне. Той трябва да бъде написан по такъв начин, че другите да не го виждат, но софтуерът на местата да не разбира, че е невидим.

Има около стотина подобни дребни трикове, които Хиро не би знаел, ако през последните две години не се беше занимавал с програмиране на аватари за хора като Виталий Чернобил. Да напишеш наистина добър невидим аватар, като почнеш от нищото, отнема много време, но за няколко часа той успява да създаде такава чрез рециклиране на части от стари проекти, останали в компютъра му. Така обикновено го правят хакерите.

Докато се занимава с това, се натъква на стара папка с транспортен софтуер. Останала е от първите дни на Метавселената, преди да направят Монорелсата, когато единственият начин на придвижване беше да ходиш пеш или да напишеш програма, симулираща превозно средство.

В началото, когато Метавселената представляваше гладка черна топка, това беше тривиална задачка. По-късно, с появяването на Улицата, когато хората започнаха да си строят къщи, стана по-сложно. На Улицата можеш да преминаваш през хорските аватари, но не и през стените. Не можеш да влизаш в частен имот. Не можеш и да минаваш през други превозни средства или през постоянни постройки на Улицата като Портовете или подпорите, поддържащи монорелсовата линия. Ако се опиташ да се сблъскаш с гореизброените неща, няма да умреш, нито ще те изхвърлят от Метавселената — просто ще замръзнеш на място като тичащ анимационен герой, размазал се в бетонна стена.

С други думи, когато Метавселената започна да се пълни с препятствия, задачата за високоскоростно пътуване през нея изведнъж стана по-интересна. Маневреността стана актуална. Размерът — също. Хиро, Дей5ид и останалите започнаха да се преориентират от огромните чудати возила, които в началото предпочитаха — Викториански къщи на танкови вериги, океански лайнери на колела, километрични кристални сфери, пламтящи колесници, теглени от дракони — към малки, маневрени превозни средства. Най-вече мотоциклети.

Превозното средство в Метавселената може да бъде бързо и пъргаво като кварк. Няма физични закони, за които да се тревожиш, няма ограничения за ускорението, няма съпротива на въздуха. Гумите никога не стържат, спирачките никога не заяждат. Единственото, което не може да се промени, е времето за реагиране на потребителя. Затова, докато препускаха с най-новия си мотоциклетен софтуер и си устройваха състезания в централната част на Мак 1, те не се тревожеха за капацитета на двигателите. Тревожеха се за потребителския интерфейс — уредите, даващи възможност на мотоциклетиста да прехвърли реакциите си в машината. Да я управлява, ускорява и да натиска спирачки възможно най-бързо. Защото, когато караш с група мотоциклетисти из пренаселено място с такава скорост, вземеш, че се нахакаш в нещо и изведнъж скоростта ти падне до нула, зарежи, че ще настигнеш другите. Една грешка, и край с тебе.

Хиро имаше доста сносен мотоциклет. Вероятно можеше да има най-добрия на Улицата просто защото рефлексите му са нечовешки. Но боят с мечове го занимаваше повече от мотоциклетизма.

Той отваря последната версия на мотоциклетния си софтуер и отново се запознава с управлението. Слиза от Плоскоземия в триизмерната Метавселена и се упражнява да покара мотора из двора си. Отвъд границите на двора му няма нищо освен тъмнина, защото не се намира в мрежата. Мракът му вдъхва отчаяние и безнадеждност — както когато плаваш със спасителен сал из Тихия океан.