Снежен крах

5

На път към Улицата Хиро вижда две млади двойки, вероятно ползващи компютрите на родителите си за двойна среща в Метавселената, да излизат от Порт Нула, местният порт за влизане и спирка на монорелсата.

Разбира се, той не вижда истински хора. Всичко това е част от подвижната илюстрация, рисувана от неговия компютър според спецификациите, идващи по фиброоптичния кабел. Хората представляват програми, наречен аватари. Това са аудио-визуалните тела, които хората използват, за да общуват помежду си в Метавселената. Аватарът на Хиро в момента се намира на Улицата. Двойките, слизащи от монорелсата, го оглеждат — виждат го точно както и той вижда тях. Могат да се заприказват: Хиро се намира в склад в Ел Ей, а четиримата тийнейджъри сигурно се изтягат на някое канапе в покрайнините на Чикаго, всеки със собствен лаптоп. Най-вероятно не разговарят помежду си — не повече, отколкото в Реалността. Децата са възпитани и не им се приказва със самотен мелез с шикозен аватар-уникат, помъкнал чифт мечове.

Вашият аватар може да изглежда както си искате, доколкото оборудването ви го позволява. Ако сте грозни, можете да си направите аватар, който изглежда прекрасно. Може току-що да ставате от леглото, но аватарът ви да е изтупан в елегантни дрешки и професионално наложен грим. В Метавселената може да имате вид на горила, на дракон или на гигантски говорещ пенис. Поразходете се пет минути по Улицата и ще видите всичко изброено.

Аватарът на Хиро изглежда точно като Хиро с тази разлика, че без значение с какво е облечен Хиро в реалността, аватарът му винаги носи черно кожено кимоно. Повечето хакери не си падат по крещящо ярките аватари, защото знаят, че за направата на реалистично човешко лице е нужен далеч по-голям майсторлък, отколкото за говорещия пенис. Горе-долу по същия начин и хората, наистина разбиращи от облекло, оценяват фините детайли, отличаващи евтиния сив вълнен костюм от скъпия, ръчно ушит сив вълнен костюм.

В Метавселената не можеш да се материализираш просто ей така като един капитан Кърк с грейнала усмивка високо горе. Това ще подейства объркващо и дразнещо на околните. Ще съсипе метафората. Материализирането от нищото (или изчезването обратно в Реалността) е смятано за интимна функция, която се осъществява най-добре в границите на вашата Къща. Повечето аватари в днешно време при създаването си са анатомично верни и голи като бебета, така че при всички случаи преди да излезете на Улицата, трябва да се приведете в приличен вид. Освен ако не сте нещо изначално неприлично и не ви пука.

Ако си нямате Къща — например идвате от обществен терминал, тогава се материализирате в Порт. На улицата има 256 Експресни порта, равномерно разположени по обиколката й на интервали от 256 километра. Всеки от тези интервали на свой ред се подразделя 256 пъти на Местни портове, разположени точно през километър (проницателните изследователи на хакерската семиотика ще отбележат натрапчивото повтаряне на числото 256, което е две на осма степен, а и тая осмица изглежда доста сочно и капят допълнителни двойки, защото е две на трета.) Портовете изпълняват функция, аналогична на летищата: тук кацаш в Метавселената отнякъде другаде. След като се материализирате в Порта, можете да тръгнете по Улицата или да хванете монорелсата, или каквото там искате.

Двойките, слизащи от монорелсата, не могат да си позволят аватари по поръчка и не знаят как да си ги напишат сами. Налага им се да купуват аватари конфекция. Едното момиче си е взело доста хубавичък. Сред К-Тел средите този аватар ще минава за последна мода. Вероятно си е купила Комплект за конструиране на аватари™ и си е спретнала от разнообразните части собствен модел. Може дори малко да наподобява собственичката си. И момчето с нея си го бива.

Другото момиче е Бранди. Нейното момче е Клинт. И Бранди, и Клинт са популярни конфекционни модели. Когато гимназистките от бялата измет излизат на среща в Метавселената, те неизменно притичват до секцията за компютърни игри на местния универсален магазин и си купуват копие на Бранди. Потребителката може да избира между три размера на гърдите: невероятни, невъзможни и нелепи. Бранди разполага с ограничен репертоарът от изражения на лицето: сладка и нацупена; сладка и страстна; закачлива и заинтересована; усмихната и отзивчива; сладка и отнесена. Миглите й са сантиметрови, а софтуерът е толкова евтин, че са изрисувани като плътни абаносови стружки. Когато една Бранди запърха с мигли, направо усещаш как те лъха ветрец.

Клинт пък е мъжкото съответствие на Бранди. Той е хубавец с изсечени черти и притежава изключително ограничен набор от изражения на лицето.

Хиро се чуди лениво как ли са се събрали тези две двойки. Личи си, че са от коренно различни обществени класи. Може би едните са каката и баткото на другите. Но после те слизат от ескалатора, разтварят се в тълпата и се сливат с Улицата, където Клинтовете и Брандитата са толкова, че могат да основат нова етническа група.

Улицата е доста оживена. Повечето от посетителите са американци и азиатци — в Европа в момента е ранна утрин. Тъй като американците преобладават, тълпата изглежда ярко, сюрреалистично. За азиатците сега е обедно време и те са облечени в тъмносини костюми. За американците е време за купон и изглеждат като всичко онова, което може да се направи на компютър.

В мига, в който Хиро прекрачва линията, отделяща квартала му от Улицата, от всички посоки към него се спускат разноцветни форми като ястреби към прясно убито на шосето животно. В квартала на Хиро аниморекламите са забранени. Но на Улицата почти всичко е разрешено.

Прелитащ самолет-изтребител избухва в пламъци, изпада от траектория и полита право към него със скорост, два пъти по-голяма от скоростта на звука. На километър и половина пред него машината се заорава в Улицата, разпада се, избухва и разцъфва в оплетен облак от отломки и пламъци. Облакът се плъзга по паважа към него и се разраства, за да го обгърне така, че той вижда само буйните пламъци, идеално симулирани и препредадени.

После дисплеят замръзва и един мъж се материализира пред Хиро. Класически брадат, блед, кльощав хакер, който се опитва да си докара по-здравеняшки вид с копринения анорак, украсен с логото на един от големите увеселителни паркове в Метавселената. Хиро го познава — навремето постоянно се засичаха по търговски събирания. От два месеца насам той се опитва да наеме нашия човек.

— Хиро, не разбирам защо се криеш от мен. Ние тук вадим яки мангизи — конги и йени — и можем да боравим гъвкаво и със заплащането, и с облагите. Сега правим една история с мечове и магии и един хакер с твоите умения ще ни е от полза. Слез и поговори с мен.

Хиро преминава направо през екрана и той изчезва. Увеселителните паркове в Метавселената могат да бъдат фантастични — предлагат богат избор от интерактивни триизмерни филми. Но в крайна сметка те не са нищо повече от видеоигри. Хиро все още не е толкова закъсал, че да тръгне да пише видеоигри за тази компания. Тя е собственост на нипонците — това както и да е, обаче е и под тяхно управление, което означава, че всички програмисти трябва да носят бели ризи, да идват на работа в осем сутринта, да седят в преградени кабинки и да ходят на събрания.

Когато Хиро се учеше на занаята преди петнайсетина години, един хакер можеше да седне и да напише сам-самичък цяла програма. Сега това вече е невъзможно. Софтуерът се произвежда във фабрики, а хакерите, в по-голяма или по-малка степен, са работници на конвейер. Още по-зле — може да станат мениджъри и тогава не сколасват и едно кодче да напишат сами.

Перспективата да стане работник на конвейер подтиква Хиро довечера да излезе и да изнамери наистина добри сведения. Той се опитва да се въодушеви, да се изтръгне от летаргията на вечно подценявания в работата. От тоя бизнес със сведенията могат да капнат страхотни мангизи, успееш ли веднъж да се закачиш за мрежата. А с неговите връзки това не би трябвало да е проблем. Просто трябва да се захване сериозно с това. Сериозно. Сериозно. Но е толкова трудно да се захване сериозно с каквото и да било.

Дължи на Мафията равностойността на една нова кола. Добра причина да стане сериозен.

Той преминава напряко през Улицата под монорелсата към едно голямо, ниско черно здание. За Улицата то е необикновено мрачно — като колет, който някой е забравил да обработи. Представлява тумбеста черна пирамида с отрязан връх. Има един-единствен вход — тъй като всичко тук е въображаемо, не съществуват разпоредби, диктуващи броя на аварийните изходи. Няма пазачи, няма табели, нищо не пречи на хората да влизат и все пак хиляди аватари сноват наоколо и надничат вътре с надеждата да мярнат нещо. Тези хора не могат да минат през вратата, защото не са поканени.

Над вратата изпъква матовочерно полукълбо, около метър в диаметър, вградено във фасадата на сградата. Това е най-близкото до украса нещо по тази сграда. Под него с букви, издълбани в черното вещество на стената, е изписано името на заведението: ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ.

Така че това тук не ви е архитектурен шедьовър. Когато Дей5ид, Хиро и хакерите написаха „Черното слънце“, парите не им стигаха да наемат архитекти или дизайнери и затова заложиха на простите геометрични форми. На сновящите наоколо аватари като че не им пука от това.

Ако тези аватари бяха истински хора на истинска улица, Хиро нямаше да може да си пробие път до входа. Гъмжилото е огромно. Но компютърната система, управляваща Улицата, си има по-важна работа от следенето на всеки един от милионите хора там с цел да ги предпази от сблъсък помежду им. Тя не се напъва да разрешава този невероятно труден проблем. На Улицата аватарите просто преминават един през друг.

Така че когато Хиро прорязва тълпата, устремен към входа, той наистина я прорязва. Когато предметите просто се сблъскват, компютърът опростява нещата, като рисува всички аватари призрачни и прозрачни, за да виждаш накъде вървиш. За самия себе си Хиро изглежда плътен, но за всички останали е призрак. Той върви през тълпата като през мъгла и вижда ясно „Черното слънце“ пред себе си.

Той пристъпва прага на имота и влиза. В този миг Хиро става плътен и видим за гъмжилото от аватари вътре. Всички те врясват в един глас. Не че имат представа кой е той, по дяволите — Хиро е просто мизерстващ информатор на свободна практика, който живее в склад до летището. Но в целия свят съществуват само около две хиляди души, които могат да пристъпят прага на „Черното слънце“.

Той се обръща и оглежда десетте хиляди пищящи фенове. Сега, когато е сам-самичък във входа и вече не е потопен сред аватари, той вижда всички хора от тълпата пред себе си идеално ясно. Всички те са надянали своите най-щури и най-изтупани аватари с надеждата, че Дей5ид — собственик и началник-хакер на „Черното слънце“ — ще ги покани да влязат. Те трепкат и се сливат в истерична стена. Поразително красиви жени, компютърно обработени и ретуширани на скорост седемдесет и два кадъра в секунда, като триизмерни плакати на „Плейбой“. Това са кандидат-актриси, надяващи се някой да ги открие. Щури на вид абстракции, торнада от вихреща се светлина — хакери, надяващи се Дей5ид да забележи таланта им, да ги покани вътре, да им даде работа. Тълпата е щедро поръсена с черно-бели хора — лица, влизащи в Метавселената през евтини обществени терминали, изобразени в разпокъсано, зърнесто черно-бяло. Мнозина от тях са обикновени фенове-психари, вживени във фантазията да наръгат до смърт тази или онази актриса. В Реалността те не могат и да припарят до нея, затова нахлуват в Метавселената, за да преследват плячката си. Има кандидати за рокзвезди, дуещи се на лазерната светлина, все едно току-що са слезли от концертната сцена, и аватарите на нипонски бизнесмени, чиято префърцунена апаратура ги изобразява съвършено, но страшно резервирани и отегчителни в костюмите си.

Един от черно-белите изпъква сред другите, защото е по-висок от всички. Уличният протокол постановява, че аватарът ти не може да бъде по-висок от самия теб — за да се попречи на хората да се развяват насам-натам с ръст километър и отгоре. Освен това, ако този тип използва платен терминал — а сигурно е така, съдейки по качеството на образа — терминалът не може да фризира аватара му. Той го показва точно такъв, какъвто е — но с недотам добро качество на образа. Да говориш с черно-бял на Улицата е все едно да говориш с човек, заврял лицето си в копирна машина: той постоянно натиска бутона за копиране, а вие стоите на изхода, вадите листовете един по един и ги разглеждате.

Мъжът има дълга коса, разделена на път по средата като завеса и разкриваща татуировка на челото. Заради лайняната резолюция няма начин да разгледаш ясно татуировката, но тя явно се състои от думи. Има и редки мустаци като на Фу Манчу.

Хиро разбира, че типът го е забелязал и го зяпа — оглежда го отгоре до долу, като обръща особено внимание на мечовете му.

По лицето на черно-белия плъзва усмивка. Доволна усмивка. Усмивка на разпознаване. Усмивката на човек, знаещ нещо, което Хиро не знае. Черно-белият стои с ръце, скръстени на гърдите — като човек отегчен, в очакване на нещо. После ръцете му падат надолу, увисват свободно от раменете като на разкършващ се атлет. Той се приближава плътно и се навежда напред. Толкова е висок, че зад него се вижда единствено черното празно небе, прорязвано от сияйните димни дири на преминаващите анимореклами.

— Хей, Хиро — казва черно-белият — искаш ли да пробваш Снежен крах?

Пред „Черното слънце“ се навъртат много хора, които дрънкат шантави приказки. Не им обръщаш внимание. Но този привлича вниманието на Хиро.

Първо: странно, типът знае името на Хиро. Но хората си имат начини да се сдобият с такава информация. Вероятно не е нищо.

Второ: това прозвуча като предложение от пласьор на наркотици. Което би било нормално пред някой бар в Реалността. Но тук сме в Метавселената. А в Метавселената няма как да продаваш наркотици, защото човек не може да се надруса само с гледане.

Трето: името на наркотика. Хиро никога не е чувал за наркотик на име Снежен крах. В това няма нищо необикновено — всяка година изобретяват по хиляда нови наркотика, а всеки от тях се продава под половин дузина търговски имена.

Но „Снежен крах“ е израз от компютърджийския жаргон. Това означава срив на системата — бъг — на такова фундаментално ниво, че фрагментира частта от компютъра, контролираща електронния лъч в монитора и го кара да се разпилее буйно по екрана и да превърне перфектната мрежа от пиксели в развихрена виелица. Хиро го е виждал милион пъти. Но това е много странно име за наркотик.

Онова, което всъщност приковава вниманието на Хиро, е самоувереността на типа. Държанието му е напълно спокойно и безстрастно. Все едно говориш с астероид. В което нямаше да има нищо особено, ако вършеше нещо, в което има поне трошица смисъл. Хиро се опитва да гадае по лицето му, но колкото по-внимателно се взира, толкова повече лайняният черно-бял аватар сякаш се разпада на треперещи пиксели с остри ръбове. Все едно притискаш нос о екрана на изгърмял телевизор. Направо получава зъбобол.

— Извинете — казва Хиро — какво казахте?

— Искаш ли да пробваш Снежен крах?

Говори с отривист акцент, който Хиро не може да определи какъв е точно. И на аудио го докарва също толкова зле, колкото и на видео. Хиро чува колите, преминаващи нейде зад човека. Сигурно ползва обществен терминал покрай някоя магистрала.

— Нещо не схващам — казва Хиро. — Какво е Снежен крах?

— Наркотик, тъпако — тросва се типът. — А ти какво си мислиш, че е?

— Чакай малко. Този не ми е известен — казва Хиро. — Ти честно ли си мислиш, че ще ти дам тук пари? А после какво правим — чакам те да ми го пратиш ли?

— Казах ти да пробваш, не да купиш — пояснява типът. — Не ти ща парите. Безплатна мостра. И не трябва да чакаш никаква поща. Можеш да го опиташ на място.

Той бърка в джоба си и вади оттам хиперкарта.

Тя прилича на визитна картичка. Хиперкартата е нещо като аватар. В Метавселената ги използват за представяне на масив от данни. Това може да бъде текст, аудио, видео, неподвижен образ или всякаква друга информация, подлежаща на дигитално представяне.

Представете си бейзболна картичка, на която има снимка, текст и някакви цифрови данни. Бейзболната хиперкарта може да съдържа рекламен филм на играча в действие, с върховно качество на образа; пълна биография, прочетена от самия играч със стерео дигитален звук; и пълни статистически данни заедно със специализирана програма, който ви помага да намерите нужните ви цифри.

Хиперкартата може да поеме практически безкрайно количество информация. Доколкото знае Хиро, тази хиперкарта може да съдържа всички книги от Конгресната библиотека, или всички епизоди на „Хавай 5-0“, заснети някога, или пълната дискография на Джими Хендрикс, или пък данните от преброяването на населението през 1950 г.

Или — най-паче — огромно разнообразие от гадни компютърни вируси. Ако Хиро посегне и вземе хиперкартата, тогава данните в нея ще се прехвърлят от системата на този тип в неговия компютър. Хиро, естествено, не би я докоснал при никакви обстоятелства — все едно да вземете безплатна спринцовка от някой непознат на „Таймс Скуеър“ и да си я хакнете във врата.

Пък и без това тук има нещо гнило.

— Това е хиперкарта. А ти май каза, че Снежен крах било дрога — казва Хиро, съвсем слисан.

— Дрога е — казва типът. — Пробвай я.

— Мозъка ли ти сдухва, или компютъра? — пита Хиро.

— И двете. Нито едното. Какво значение има?

Хиро най-накрая проумява, че току-що е пропилял шейсет секунди от живота си в безсмислен разговор с параноичен шизофреник. Той се обръща и влиза в „Черното слънце“.