Снежен крах

39

Алкан — магистралата за Аляска — е най-дългото франчайз гето в света: едноизмерен град, дълъг три хиляди и триста километра и широк трийсетина метра, разрастващ се с темпо сто и шейсет километра на година — с бързината, с която хората могат да стигнат до границата с пустошта и да паркират таратайките си в следващата свободна пролука. За хората, които искат да напуснат Америка, но нямат достъп до самолети и кораби, това е единственият начин.

Магистралата от край до край е с две платна, с настилка, но изровена, и задушена от подвижни къщи, семейни фургони, пикапи с каравани. Започва нейде в средата на Британска Колумбия на кръстовището на Принц Джордж, където ред притоци се сливат и образуват една-единствена магистрала на север. На юг притоците се разделят в делта от товарни пътища, пресичаща канадско-американската граница на десетина и повече места, разпръснати върху над осемстотин километра от фиордите на Британска Колумбия към обширните раирани житни ниви на централна Монтана. После тя се влива в американската пътна система, служеща за главен щаб на миграцията. Тази осемстотинкилометрова раирана територия е изпълнена с уж арктически изследователи в големи къщи на колела, оптимистично насочили се на север, и далеч немалко отхвърлени, изоставили трошките си по северните земи и хванали стопа на юг. Камионите за каране на трупи и тежките четириколесни возила оформят подвижно слаломно трасе за Хиро, яхнал черния си мотоциклет.

Всичките тия яки бели мъжаги с патлаците! Писна му вече от тях — те търсят онази Америка, в която винаги са вярвали, че ще израснат, слепват се като преварен ориз, оформят неделими, здраво сплотени малки отряди. С техните мощни уреди, преносими генератори, оръжия, четириколесни возила и персонални компютри те приличат на бобри, излудели от кристален метадон, маниакални инженери без проект, които прогризват пътя си през пустошта, строят неща и ги зарязват, променят течението на могъщи реки, а после се местят, защото мястото вече не е като едно време.

Страничният продукт на този начин на живот са замърсените реки, парниковият ефект, тормозът над съпругите, телеевангелистите и серийните убийци. Но щом си имаш камион и можеш да продължаваш на север, ти можеш да издържиш, да се движиш със скорост колкото винаги си на крачка пред собствения ти отходен поток. След двайсет години десет милиона души ще се съберат на Северния полюс и ще си паркират там таратайките. Долнокачествената отпадъчна топлина от техния термодинамично напрегнат начин на живот ще направи кристалните ледени шапки податливи и коварни. Тя ще стопи дупка в полярната шапка, всичкият този метал ще потъне на дъното и ще повлече със себе си и биомасата.

Срещу съответната такса можеш да пътуваш с франчайза „Дремни и продължи“, вързал камиона си за него с пъпна връв. Вълшебните думички са „Ние ви измъкваме“, което ще рече, че можеш да влезеш във франчайза, да се закачиш, да спиш, да се откачиш и да продължиш, без изобщо да се налага да превключваш наземния си дирижабъл на заден.

Навремето твърдяха, че това било къмпинг, опитваха се да внесат селски мотиви в дизайна на франчайза, но клиентите постоянно трошаха дървените табели и маси за пикник, за да си палят огньове, на които готвеха. Днес табелите са заместени от електрически мехури от поликарбонат, корпоративната идентичност е превзела всичко, излъскана и гладка като писоар — за да не се набиват разни неща в пукнатините. Защото когато нямаш дом, в който да се завърнеш, това тук не ти е никакъв къмпинг.

На шестнайсет часа път от Калифорния Хиро спира в един „Дремни и продължи“ на източния склон на Каскадите в Северен Орегон. До Сала му остават още няколкостотин километра на север, през билото на планината. Но тук има един тип, когото иска да поразпита.

Паркингите са три. Единият не се вижда — намира се надолу по един черен път, маркиран с разкривени табели. Другият е малко по-близо — покрай него се мотаят някакви рошави страшилища. Сребърни дискове проблясват и пукат под пълната луна, когато те се прицелват с бирени кутии към небето. И още един, точно пред Общината, обслужван от въоръжени служители. За него се плаща. Хиро решава да плати. Оставя мотора си обърнат с предницата навън, покрива биоса с топло покривало, за да е готов при нужда, и замеря служителя с няколко хонконгски долара. После завърта глава насам-натам като ловджийско куче и души застоялия въздух — опитва се да намери Поляната.

Всички останали й викат Паркинга за телеса. Това е просто открито пространство, навремето засято с трева, а сега — с изсипани товари от пясък, смесени с боклуци, счупени стъкла и човешки отпадъци. Над него е опъната тента против дъжд, а на всеки метър-два от земята стърчат големи капаци с форма на гъби, излъчващи топъл въздух в студените нощи. Спането на Поляната е доста евтино. Тя е нововъведение, създадено от някои франчайзи в дълбокия юг и пренасяно от клиентелата си все по на север.

Около половин дузина типове са пръснати около излъчващите топъл въздух отдушници, увити във военни одеяла, за да се пазят от студа. Двама са си запалили малък огън и плякат карти на светлината му. Хиро ги подминава и започва да обикаля сред останалите.

— Чък Райтсън — подвиква той. — Тук ли сте, господин Президент?

На второто подвикване една вълнена купчина вляво започва да шава и да се гърчи. От нея се подава глава. Хиро се обръща към мъжа и вдига ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

— Кой е? — пита мъжът, обхванат от окаян ужас. — Да не е Гарвана?

— Не е Гарвана — успокоява го Хиро. — Не се тревожи. Ти ли си Чък Райтсън? Бивш президент на Временна република Кенай и Кодиак?

— Да. К’во искаш? Нямам пари.

— Просто да поговорим. Бачкам за ЦРК и работата ми е да събирам информация.

— Имам нужда да пийна, мамка му — казва Чък Райтън.

Общината представлява огромна надуваема сграда по средата на франчайза. Изоставен Лас Вегас: супермаркет, видеоаркада, пералня, бар, магазин за алкохол, битпазар, публичен дом. Като че винаги е управляван от малкия процент народонаселение, способно да купонясва до пет сутринта всяка Божа нощ и непритежаващо други функции.

Повечето Общини съдържат и по няколко франчайза във франчайзите. Хиро мярва „Бирарията на Кели“ — май по-свястно място в „Дремни и продължи“ не можеш да намериш — и повежда Чък Райтсън нататък. Чък е облечен с дрехи на етажи, навремето в различни цветове. Сега са едни и същи на цвят — с цвета на кожата му, а той е хаки.

Всички заведения в Общината, включително и този бар, изглеждат все едно се намират на кораб-затвор — всичко заковано с пирони, ярко осветено по двайсет и четири часа в денонощието, целият персонал — запечатан зад дебели стъклени бариери, пожълтели и помътнели. За охраната в тази Община се грижи „Твърдата ръка на закона“ и затова наоколо е пълно със стероидомани в черни, подплатени с бронегел облекла — обикалят из базара напред-назад по двама, по трима и ентусиазирано нарушават хорските човешки права.

Хиро и Чък се мятат на нещото, което най-силно наподобява ъглова маса. Хиро задържа един келнер и скришно поръчва халба „Кръчмарска специална“, смесена наполовина с безалкохолна бира. Така Чък ще остане в съзнание малко по-дълго от обичайното.

Да го убедиш да ти се разкрие не отнема много усилия. Той е като онези старци от някоя опозорила се президентска администрация, изгонени заради скандал, които посвещават остатъка от живота си на намирането на слушатели.

— Да, бях президент на ВРКК две години. И все още смятам себе си за президент на правителството в изгнание.

Хиро се мъчи да не подбели очи. Чък като че забелязва.

— Добре де, добре, не е кой знае какво. Но ВРКК известно време беше процъфтяваща страна. Много хора биха искали отново да възникне нещо подобно. Така де, единственото, което ни прогони — единственият начин, по който онези маниаци можеха да завземат властта — беше напълно, нали разбираш… — като че думите не му стигат. — Как човек да очаква подобно нещо?

— Как ви прогониха? Гражданска война ли избухна?

— В началото имаше няколко въстания. А в някои затънтени краища на Кодиак ние така или иначе никога не сме държали здраво властта. Но нямаше гражданска война като такава. Американците харесваха правителството ни, разбираш ли. Американците държаха всичкото оръжие, оборудване, инфраструктура. Правчовците бяха просто тайфа рошави типове, търчащи из горите.

— Правчовците ли?

— Руската православна църква. Отначало бяха малобройно малцинство. Предимно индианци, разбираш ли — тлингити, алеути, покръстени от руснаците преди стотици години. Но после в Русия настана пълна лудница и те почнаха да се изсипват през сто и осемдесетградусовия меридиан с най-различни лодки.

— И не са искали конституционна демокрация.

— Не, по никой начин.

— А какво искаха? Цар ли?

— Не. Тия с царя — традиционалистите — си останаха в Русия. Правчовците, които довтасаха във ВРКК, бяха напълно отхвърлени. Били са прогонени от страната от главната Православна църква.

— Защо?

— „Еретики“. Така казват руснаците на еретиците. Правчовците, които пристигнаха във ВРКК, бяха от нова секта — всичките до един петдесятници. Имаха някакви връзки с „Райските врата на Преподобния Уейн“. Постоянно ни се мъкнеха разни мисионери от Тексас да се срещат с тях, да му се не види. И през цялото време говореха на езици. Главната Руска православна църква смяташе, че това е дело на дявола.

— И колко от тези руски православни петдесятници дойдоха във ВРКК?

— Леле божке, ужасно много! Поне петдесет хиляди.

— Колко американци имаше във ВРКК?

— Близо сто хиляди.

— Тогава как точно Правчовците са завзели властта?

— Ами като се събудихме една сутрин, посред Правителствения площад в Ню Вашингтон беше паркиран един „Еърстрийм“ — направо насред всичките камиони, където бяхме настанили правителството. Правчовците се бяха намъкнали през нощта и му махнали колелата, така че да не може да мръдне. Сметнахме това за протестна акция. Казахме им да го разкарат оттам. Те отказаха и издадоха прокламация на руски. Когато ни преведоха проклетото писание, излезе, че то било заповед да си стягаме багажа, да се махаме и да предадем властта на Правчовците. Пълен абсурд. Тръгнахме да разкараме този „Еърстрийм“, а Гуров седи и ни чака там с гадна усмивчица на уста.

— Гуров ли?

— Да, един от бежанците, прехвърлили се през меридиана от Съветския съюз. Бивш генерал от КГБ, който после станал религиозен фанатик. Беше нещо като министър на отбраната в създаденото от Правчовците правителство. Та, Гуров отваря страничната врата на возилото и ни показва какво има вътре.

— А какво имаше вътре?

— Най-вече апаратура, нали разбираш — портативен генератор, електрическа инсталация, контролно табло и тъй нататък. Но в средата на фургона к’о да видим, един голям черен конус седи на пода. Като фунийка сладолед, само дето е метър и половина дълга, гладка и черна. И питам какво, по дяволите, е това? А Гуров ми вика, това е десетмегатонна водородна бомба, която отмъкнахме от балистичен ракетен снаряд. Като нищо ще вдигне града във въздуха. Някакви въпроси?

— И вие капитулирахте.

— Че какво ли да направим?

— Знаете ли как тази бомба е попаднала у Правчовците?

Чък Райтсън явно знае. Той поема най-дълбокия си дъх за вечерта, издишва въздуха, поклаща глава, втренчен зад гърба на Хиро. Удря две яки глътки бира.

— Имало някаква съветска подводница, натоварена с ядрени ракети. Командирът се казвал Овчинников. Бил много набожен, но не фанатик като Правчовците. Така де, ако беше фанатик, нямаше да му поверят подводница с ядрени ракети, нали?

— Сигурно.

— За такова нещо трябва да си психологически стабилен. Каквото и да означава това. Както и да е, след като всичко в Русия се разпадна, той се оказал притежател на това толкова опасно оръжие. Решил да разтовари целия екипаж и да го навре всичкото в Марианската падина. Да погребе оръжията завинаги.

Но някак си успели да го убедят да помогне с подводницата на банда Правчовци да избягат в Аляска. Те и мнозина други бежанци започнали да се трупат по брега на Беринговия проток. А условията в някои от тези бежански лагери били направо окаяни. Не че там може да се отглежда храна в изобилие, нали разбираш. Хората измирали с хиляди. Стояли по бреговете, умирали от глад и чакали някой кораб да дойде.

И затова Овчинников се оставил да го убедят да използва подводницата — а тя е много голяма и бърза — за евакуиране на част от тези клети бежанци във ВРКК.

Но, естествено, от идеята да пусне цяла банда непознати особи на кораба си го затресла параноя. Те, командирите на атомни подводници, са си направо побъркани на тема сигурност, по очевидни причини. И затова установили много строга система. Всички бежанци, които щели да се качат на кораба, трябвало да минат на проверка през детектор за метал. После щели да ги поставят под въоръжена стража чак докато пристигнат в Аляска.

Та, Твърдите Правчовци си имат един тип на име Гарвана…

— Знам го.

— Гарвана също се качил на подводницата.

— Мили Боже.

— Добрал се някак си до сибирския бряг — сигурно е сърфирал с шибания си каяк.

— Сърфирал ли?

— Така алеутите сноват между островите.

— Гарвана алеут ли е?

— Да, алеут-убиец на китове. Знаеш ли какво е алеут?

— Да, татко ми е познавал един в Япония — отвръща Хиро. Старите приказки на татко от военнопленническия лагер се размърдват в паметта му, измъкват се от дълбокото-предълбоко мазе.

— Алеутите просто изкарват каяците на вода и яхват вълната. Могат да надбягат и параход!

— Това не го знаех.

— Както и да е, Гарвана отишъл в един такъв бежански лагер и се представил за член на някакво сибирско племе. Някои от тия сибиряци не можеш ги отличи от индианци. Правчовците очевидно са имали някакви съюзници в тези лагери, които пробутали Гарвана в челото на опашката и така той се качил на подводницата.

— Но нали каза, че имало детектор за метал.

— Не помогнал. Той използва стъклени ножове. Дялка ги от стъкло за съдове. Това е най-острото острие на света, да знаеш.

— И това не го знаех.

— Да — ръбът му е широк едва колкото една отделна молекула. Лекарите ги използват при очните операции — могат да ти срежат роговицата, без да оставят белег. Някои индианци с това си изкарват прехраната. Дялат скалпели за очи.

— Е, всеки ден научаваш нещо ново. Такъв нож май би бил достатъчно остър, че да пробие и бронетъкан — предполага Хиро.

Чък Райтсън вдига рамене.

— Загубил съм чет на хората, заклани от Гарвана, когато са били облечени с бронетъкан.

— А аз си мислех, че сигурно носи някакъв хай-тек лазерен нож, нещо такова — удивява се Хиро.

— Я си помисли пак. Стъклен нож. Имал е такъв на борда на подводницата. Или някой му го е пренесъл тайно, или е намерил на подводницата парче стъкло и си го е издялал.

— И?

Чък пак се втренчва нейде в далечината, отпива отново от бирата.

— В подводницата течностите няма къде да се оттичат. Оцелелите твърдят, са газили в кръв до колене из цялата подводница. Гарвана просто изклал всички. Всички, освен Правчовците, основния екипаж и неколцина бежанци, успели да се барикадират в малки каюти из целия кораб. Оцелелите разправят — Чък отново отпива глътка, — че нощта си я бивало.

— И той ги принудил да предадат подводницата в ръцете на Правчовците.

— Веднага щом хвърлили котва в Кодиак — потвърждава Чък. — Правчовците бяха готови! Бяха стъкмили екипаж от бивши моряци, момчета, работили в миналото на атомни подводници — викат им Рентгеновите лъчи. Дошли и я завзели. Що се отнася до нас, представа си нямахме за случилото се, докато една от бойните глави не цъфна в проклетия ни двор.

Чък поглежда над Хиро — забелязал е някого. Хиро усеща леко потупване по рамото.

— Моля, господине — казва любезно един мъж, — бихте ли ме извинили само за секунда?