Снежен крах

53

Хиро си спомня предупреждението на Елиът: не се качвай на Сала без водач-местен. Това хлапе сигурно е бежанец, когото Брус Ли е подбрал от някоя филипинска махала на Сала.

Името на хлапето е Трансубстанциасион. Трани на галено. Той се качва в лодката още преди Хиро да му нареди.

— Чакай малко — спира го Хиро. — Първо трябва да стегнем багажа.

Хиро рискува да запали едно малко фенерче и го използва, докато рови из яхтата и подбира ценни неща: няколко бутилки с (предполагаемо) годна за пиене вода, храна, допълнителни муниции за пистолета. Взема и една от куките и навива спретнато въжето. Май на Сала може и да му потрябва.

Има да свърши и още една работа и не изгаря от нетърпение да я свърши.

Хиро е живял на много места, където мишките и дори плъховете са създавали проблеми. И е свикнал да се отървава от тях с капани. Но после нещо му тръгна накриво. Посред нощ капанът хлопваше, а после вместо тишина чуваше жално пищене, мятане и блъскане, докато уловеният гризач се опитваше да се замъкне обратно на безопасно място с капана, приклещил някаква част от анатомията му, обикновено главата. Когато си станал в три часа сутринта и си намерил на плота в кухнята жива мишка, оставяща диря от мозъчна тъкан по мушамата, е трудно да заспиш отново и затова сега той предпочита отровата.

Нещо в същия дух — тежко ранен човек, последният, застрелян от Хиро — се мята по палубата близо до носа и бърбори.

Повече от всичко на света Хиро иска да се качи в лодката и да се махне от тази личност. Той знае, че за да се качи горе и да му помогне, или да съкрати мъките му, ще се наложи да го освети фенерчето, и тогава ще види нещо, което никога не ще успее да забрави.

Но е длъжен да го направи. Преглъща два пъти, защото вече се задавя, и следва лъча на фенерчето към носа.

Много по-зле е, отколкото очакваше.

Този човек очевидно е получил куршум някъде между очите, който е бил прицелен нагоре. Всичко над тази точка е отнесено. Хиро гледа разрез на долната част на мозъка му.

Нещо стърчи от главата му. Хиро мисли, че са парчета от черепа или нещо такова. Но то е прекалено гладко и с правилна форма.

Сега, след като е преодолял първоначалното чувство за гадене, вече му е по-лесно да гледа. Знанието, че човекът вече не страда, му помага. Повече от половината му мозък го няма. Продължава да говори — гласът му звучи хрипкаво и безплътно като развален орган заради промените в черепа, но мозъчното му стебло все още функционира — просто трепкане на гласните струни.

Нещото, което стърчи от главата му, е антена, дълга около педя. Опакована е в черна гума като антените на ченгеджийските уоки-токита и е прикрепена на главата му, над лявото ухо. Това е един от „антенките“, за които го предупреди Елиът.

Хиро сграбчва антената и дърпа. Можеше да вземе и наушниците — те можеха да са свързани някак с начина, по който Л. Баб Райф контролира Сала.

Но антената не помръдва. Щом Хиро дърпа, остатъкът от главата на мъжа се обръща, но антената си стои на мястото. И тогава Хиро разбира, че въобще не са наушници. Антената е вградена неподвижно в основата на черепа му.

Хиро превключва очилата си на милиметрововълнов радар и се втренчва в съсипаната глава на мъжа.

Антената е прикрепена към черепа посредством къси винтове, които проникват в костта, ала не я пробиват изцяло. В основата й има няколко микрочипа, чиято цел Хиро не може да разгадае само с гледане. Но днес човек може да качи цял суперкомпютър на един-единствен чип, така че всеки път, когато видиш повече от един чип на едно място, това пред очите ти е нещо важно.

Една-единствена тънка като косъм жица излиза от основата на антената и прониква в черепа. Минава право към мозъчното стебло, а после се разклонява отново и отново в мрежа от невидими тънки нишки, закрепени в мозъчната тъкан. Обвили основата на дървото.

Което обяснява защо този продължава да изригва постоянен поток от дрънканици на салски, дори и когато вече няма мозък: май че Л. Боб Райф е измислил начин за създаване на електрически контакт с онази част на мозъка, където живее Ашера. Тези думи не се раждат тук. Това е петдесятна радиопрограма, улавяна от антената.

„Разумът“ все още е горе на палубата, а мониторът му излъчва сини смущения към небето. Хиро намира бутона и го изключва. Компютрите с такава мощност би трябвало да се изключват сами, след като ги помолиш. Да изключиш такъв с бутона е все едно да приспиш някого, като му строшиш гръбнака. Но когато системата е сполетяна от Снежен крах, компютърът губи дори способността да се самоизключва и се налага използването на примитивни методи. Хиро прибира сборището от картечници „Гатлинг“ обратно в куфара и го заключва.

Може би не е толкова тежък, колкото си мислеше, или той е претъпкан с адреналин. И тогава разбира защо куфарът му се струва толкова по-лек: по-голямата част от теглото му е била боеприпаси. Рибешкото око изхаби доста от тях. Той наполовина носи, наполовина мъкне куфара обратно на кърмата, като внимава топлообменника да не излиза от водата, и го мята в лодката.

Хиро се качва след него при Трани и започва да се мъчи да включи мотора.

— Не мотор — обажда се Трани. — Развали се.

Така значи. Паяжината се е омотала около витлото. Трани показва на Хиро как да нагласи веслата на местата им.

Хиро започва да гребе и излиза в дълга чиста зона, минаваща на зигзаг през Сала като процеп с чиста вода между плаващите ледени блокове в Арктика.

— Мотор може — обажда се Трани.

Хиро пуска мотора във водата. Трани напомпва горивото и пуска двигателя. Той запалва веднага — бивало си я е дисциплината на кораба на Брус Ли.

Хиро потегля по откритото пространство, но се бои, че е само малко заливче в гетото. Но това е само зрителна измама, дължаща се на светлините. Той завива зад един ъгъл и открива, че чистата ивица се простира в далечината. Това е нещо като пояс, опасващ целия Сал. Малки улички и още по-малки пътечки водят от този пояс към различните гета. През мерника Хиро забелязва, че охраняват входовете им. Всеки може да обикаля по пояса, но хората си пазят кварталите.

Най-лошото, което може да ти се случи на Сала, е кварталът ти да бъде отрязан от останалата част. Точно затова Салът представлява такава оплетена бъркотия. Всеки квартал се тревожи, че съседните квартали ще го нападнат, отрежат и ще ги зарежат да мрат от глад посред Тихия океан. И затова непрекъснато търсят нови начини да се вържат един за друг — прокарват кабели над, под и около съседите си и се връзват за по-далечните махали или, за предпочитане, за някой от корабите от Ядрото.

Кварталните стражи, иска ли питане, са въоръжени. Май предпочитаното оръжие е малко китайско копие на АК-47. Металното му тяло изскача ясно на екрана на радара. Китайското правителство трябва да е щамповало невъобразимо количество от тези чудеса още едно време, когато са прекарвали доста часове в обмисляне на възможността за наземна война със Съветите.

Повечето от тях изглеждат като мързеливата милиция от Третия свят. Но Хиро забелязва, че от главата на стража, охраняващ един от кварталните входове, стърчи антена.

Няколко минути по-късно те стигат на място, където поясът е пресечен от широка улица, преминаваща точно по средата на Сала, където са големите кораби — Ядрото. Най-близкият е нипонски товарен кораб — нисък, с плоска палуба и висок мостик, натоварен със стоманени товарни контейнери. Целият е омотан в паяжина от въжени стълби и самоделни стълбички, които дават възможност на хората да се покатерват в този или онзи контейнер. В много от тях горят лампи.

— Жилищен блок — шегува се Трани, щом забелязва интереса на Хиро. После тръсва глава, подбелва очи и прокарва палец по пръстите си. Очевидно този квартал е много тузарски.

Хубавата част на пътуването свършва, когато забелязват няколко бързи лодки да излизат от един мрачен, опушен квартал.

— Виетнамска банда — пояснява Трани. Полага длан върху дланта на Хиро и леко, но твърдо я избутва от регулатора на външния мотор. Хиро ги оглежда на екрана на радара. Двама от тези имат малки калашници, но повечето са въоръжени с ножове и пистолети и очевидно чакат с нетърпение близкия контакт лице в лице. Тези в лодките, разбира се, са пеоните. По-важните на вид типове са застанали по края на квартала, пушат и гледат. Двама са „антенки“.

Трани форсира мотора и завива към една разпиляна махала от слабо свързани помежду си арабски лодки, маневрира в мрака, като от време на време полага длан на главата на Хиро и леко я натиска надолу, за да не закачи някое въже с врата си.

Когато излизат от арабската флотилия, виетнамската банда вече не се мярка. Ако това ставаше посред бял ден, гангстерите щяха да ги проследят по парата от „разум“. Трани ги вкарва в една средно голяма улица сред струпване от рибарски лодки. По средата на района седи стар траулер — режат го за скрап. Факлите осветяват черната водна повърхност наоколо. Но повечето работа се осъществява с чукове и студени длета, излъчващи отвратителен шум над плоската кънтяща вода.

— У дома — усмихва се Трани и посочва две вързани заедно лодки-къщи. Тук лампите още горят, двама са излезли на палубата и пушат дебели самоделни пури. През прозорците се вижда как няколко жени работят в кухнята.

Докато се приближават, типовете на палубата изправят гърбове, оглеждат ги, вадят револверите от поясите. Но после Трани пуска една радостна тирада на тагалог16 и всичко се променя.

Трани получава подобаващото посрещане на Блудния син: плачове, истерични дебелани, тайфа хлапета, наскачали от хамаците си, които си смучат палците и скачат нагоре-надолу. По-възрастни мъже, които се усмихват лъчезарно и показват големи процепи и черни петна по усмивките, го гледат, и му кимат, и сегиз-тогиз го прегръщат.

А в края на навалицата, далеч в мрака, е застанал още един от „антенките“.

— Влизай и ти! — подканва го една от жените, около четирийсетгодишна, на име Юнис.

— Добре съм си — отвръща Хиро. — Не искам да ви се натрапвам.

Превеждат думите му и те се понасят като вълна по около осемстотин деветдесет и шест филипинци, събрали се тук. Изявлението му е посрещнато с краен потрес. Да се натрапва ли? Немислимо! Глупости! Как смееш да ни обиждаш така?

Един от онези с пролуките в зъбите, дребничък старец, вероятно ветеран от Втората световна, скача на люлеещата се лодка, залепва на пода като гущер, прегръща Хиро през раменете и набутва в устата му джойнт.

Изглежда солиден. Хиро му се обляга.

— Компадре, кой е тоя с антената? Приятел ли ти е?

— Тц — прошепва дядото. — Той е гъз. — А после драматично долепя показалец до устните и казва „шшшт“.