Снежен крах

41

Уай Ти е посещавала необикновени места през кариерата си. Има визи за около три дузини страни, ламинирани на гърдите й. А за капак, освен в истинските страни, тя е вземала и отнасяла пратки в такива очарователни ваканционни местенца като Смъртния остров, Жертваната зона и лагера в Грифит парк. Но най-шантавата задача от всички тях е новата: някой иска тя да занесе нещо в Съединените американски щати. Така си пише в поръчката.

Пратката не е кой знае какво — най-обикновен голям пощенски плик.

— Сигурен ли си, че не искаш да го пратиш по пощата? — пита тя типа, когато взема плика. Намира се в един от онези гадни офис паркове извън бърбклавите. Като бърбклав за скапани фирми, които си имат офиси, телефони и всичкото там, но май нищичко не вършат.

Разбира се, въпросът е саркастичен. Пощата не работи, освен във Федландия. Всички пощенски кутии са демонтирани и носталгичните откачалки си украсяват с тях апартаментите. Но в него има и шегичка, защото местоназначението всъщност е една сграда в средата на Федландия. Шегичката е: ако искаш да си имаш работа с Федералните, що не използваш скапаната им пощенска система? Не те ли е страх, че като пратиш нещо толкова невероятно тежкарско като Куриер, ще им паднеш в очите?

— Ми, такова, тука не идва поща, нали? — пита типът.

Няма смисъл да описва офиса. Няма смисъл дори да позволява на офиса да пълни очните й ябълки и да заема ценно паметово пространство в мозъка й. Флуоресцентни светлини и прегради със залепени по тях килими. Предпочитам килимът да си е на пода, благодаря. Цветна схема. Ергономични лайна. Начервени мацки. Мирис на копирна машина. Всичко е ново-новеничко, забелязва тя.

Пликът лежи на бюрото на типа. И него няма смисъл да го описваме. Следи от южняшки или тексаски акцент. Долният край на плика е успореден на ръба на писалището, на половин сантиметър от него, идеално центриран между лявата и дясната страна. Все едно тук е влязъл лекар и го е поставил на бюрото с пинсети. Адресиран е до: СТАЯ 968А, ПОЩЕНСКИ КЛОН М8-1569835, СГРАДА ЛА-6, СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.

— Искаш ли обратна разписка? — пита тя.

— Не е необходимо.

— Ако не успея да го доставя, няма начин да ти го върна, защото на мен тука всичко ми изглежда еднакво.

— Не е важно — казва той. — Според теб кога ще го занесеш?

— Най-много до два часа.

— Защо толкова дълго?

— Митница, пич. Федералните не са модернизирали системата си като другите, — поради което повечето Куриери са готови на какво ли не, за да избегнат доставки във Федландия. Но днес денят върви бавно, още не са се обадили на Уай Ти да извърши някоя секретна мисия за Мафията, а може и да уцели майка си в обедна почивка.

— А как се казваш?

— Ние не си казваме имената.

— Трябва да знам кой доставя тази пратка.

— Защо, нали каза, че не било важно?

Пичът се нервира.

— Добре де — казва той. — Зарежи. Само го достави, моля те.

Добре, тъй да е, казва си тя наум. И още много други неща казва наум. Този тип си е явен извратеняк. Толкова простичко, толкова открито: „Как се казваш?“. Я стига бе, пич.

Имената не са важни. Всеки знае, че Куриерите са взаимозаменяеми части. Просто някои са много по-бързи и много по-добри.

И така, тя подкарва скейтборда и излиза от офиса. Всичко е много анонимно. Никъде няма корпоративни символи. Докато чака асансьора, се обажда в „РадиКС“ и се опитва да открие кой се е обадил.

Отговорът идва след няколко минути, докато тя излиза от офис парка, заловена за един хубав мерцедес: Предприятие за новаторски разработки „Райф“. ПНРР. От тия, хай-тек екипите. Вероятно се опитват да сключат договор с правителството. Вероятно се опитват да продадат на федералните апарати за измерване на кръвното или нещо такова.

Добре де, просто ще им отнесе пратката. Остава с впечатлението, че тоя мерцедес се опитва да я принуди да се откачи и да се закачи за нещо друго, като кара много бавно. Така че тя се закача за друга кола — товарен камион, пътуващ в същата посока. Ако съдим по височината на каросерията му, трябва да е празен и сигурно ще се движи доста бързичко.

Десет секунди по-късно, както и се очакваше, мерцедесът изфучава в лявото платно. Тя се закача за него и се вози бързо и удобно два-три километра.

Влизането във Федландия е пълна досада. Повечето федчета карат малки колички от пластмаса и алуминий, за които е трудно да се закачиш. Най-сетне тя бодва една, мъничко желебонбонче с лепени прозорци и трицилиндров двигател, която я откарва до границата на Съединените щати.

Колкото по-малка става тази страна, толкова повече ги тресе параноята. Днес митничарите са направо невъзможни. Тя трябва да подпише документ от десет страници — и на всичкото отгоре я карат да го прочете. Казват, че би трябвало прочитането да й отнеме поне половин час.

— Но нали го четох преди две седмици.

— Може да има промени — упорства стражът. — Трябва пак да го прочетеш.

В общи линии документът просто удостоверява, че Уай Ти не е терористка, комунистка (каквото и да е това), хомосексуалистка, осквернителка на националните символи, търговка на порнография, паразит, живеещ от социални помощи, расово нечувствителна, носител на заразни болести или застъпничка на всяка идеология, склонна да поставя под съмнение традиционните семейни ценности. По-голямата част от него представлява дефиниции за думите, използвани на първа страница.

Така че Уай Ти кибичи половин час в малката стаичка и се занимава с домакинство — преглежда си нещата, сменя батериите на всичките си джунджурии, почиства си ноктите, пуска самоподдръжката на скейтборда. После подписва шибания документ и го подава на пича. И влиза във Федландия.

Не е трудно да намери мястото. Типична федерална сграда — милион стъпала. Все едно е построена на върха на планина от стъпала. Колони. В тази сграда има повече народ от обичайното. Набити типове с напомадени коси. Сигурно е нещо като ченгеджийница. Пазачът на входа си е ченге отвсякъде и й вдига пара за това, че си е внесла скейтборда вътре. Все едно навън си имат сигурно място, където човек да си остави скейтборда.

Страшно мъчна работа е да се разбереш с това ченге. Но всичко е нормално, Уай Ти също се чувства така.

— Ето ти плика — казва тя. — Занеси си го ти на деветия етаж в почивката ти. Много гадно, че ще трябва да катериш стъпалата.

— Виж — казва той, тотално вбесен — това тук е ООКИК. Тук е, така да се каже, главният щаб, централата на ООКИК. Ясно? Всичко, ставащо на километър разстояние оттук, се записва на видеолента. Хората не плюят по тротоара там, откъдето се вижда тази сграда. Дори не говорят мръсни думи. Никой няма да ти открадне скейтборда.

— Още по-зле. Ще го тафят. После ще ми кажат, че не са го тафили, ами са го конфискували. Знам ви аз вас, федералните, вечно конфискувате това и онова.

Типът въздъхва. После погледът му се разфокусира и той млъква за минута. Уай Ти разбира, че той изпраща съобщение по малката слушалка, пъхната в ухото му — белегът на истинския федерален.

— Влизай — казва той накрая. — Но трябва да се разпишеш.

— Естествено — отговаря Уай Ти.

Ченгето й подава формуляра, който всъщност е компютър — бележник с електронна писалка. Тя написва на екрана „Уай Ти“, после буквите се преобразуват в дигитална бит-карта, на която автоматично се отпечатва часът и я изпращат в големия компютър във Федералната централа. Тя знае, че няма да мине през детектора за метал, без да я съблекат гола, затова просто прескача масата на ченгето — какво ще й направи, да не би да я застреля? — и нахлува в сградата със скейтборда под мишница.

— Хей! — немощно й подвиква онзи.

— Какво, да не би тук да имате много агенти, нападнати в гръб и изнасилени от куриерки? — пита тя, докато натиска свирепо бутона на асансьора.

Асансьорът се бави цяла вечност. Тя губи търпение и тръгва да катери стълбите като другите федерални.

Пичът е прав, тук, на деветия етаж, определено си е ченгеджийска централа. Всичките гадове с тъмни очила и напомадени коси, които някога сте виждали, до един са тука и от ушите на всички се спускат тънки спирални от жици в телесен цвят. Има и жени — по-страшни дори от мъжете. Какви неща може да стори една жена на косата си, само и само да изглежда професионалистка — не е за приказване! Защо просто не си сложат по една мотоциклетна каска? Нея поне можеш да свалиш.

Само дето никой от федералните — и мъже, и жени — не носи тъмни очила. Без тях те изглеждат голи. Все едно се разхождат по без гащи. Да гледаш тия федерални без огледалните им цайси е все едно да се нахакаш в момчешката съблекалня.

Доста лесно намира Стая 968А. По-голямата част от етажа представлява помещение, претъпкано с бюра. А всички истински номерирани стаи са разположени наоколо, с врати от орнаментно стъкло. Като че всичките гадове си имат собствени бюра — някои от тях се мотаят около писалищата, останалите търчат из залата и си спретват импровизирани конференцийки по бюрата на други гадове. Белите им ризи се отличават с болезнена чистота. Няма толкова кобури под мишниците, колкото е очаквала — всичките въоръжени федерални сигурно щъкат из едновремешните Алабама или Чикаго и се опитват да си конфискуват обратно парченца от територията на САЩ, превърнали се днес в „Купи и отлети“ и бунища за токсични отпадъци.

Тя влиза в стая 986А. Това е офис. Вътре има четирима федерални, същите като останалите, само дето тия са малко по-старички, четирийсет-петдесетгодишни.

— Нося пратка за тази стая — съобщава тя.

— Ти ли си Уай Ти? — пита началникът.

— Ти няма как да ми знаеш името — сопва му се тя. — Как така го знаеш?

— Познах те — отвръща той. — Познавам майка ти.

Уай Ти не му вярва. Но пък тия федерални си имат какви ли не начини за изнамиране на информация.

— Имаш ли роднини в Афганистан? — пита тя.

Пичовете се споглеждат, един вид „Ти разбра ли го това маце?“. Но това изречение не е предназначено за разбиране. Всъщност комбинезонът и дъската на Уай Ти са претъпкани с каква ли не апаратура за разпознаване на гласове. И когато пита „Имаш ли роднини в Афганистан?“, тя произнася кодова фраза — с нея нарежда на скритото си оборудване да се подготви, да се поразкърши, да се провери, да наостри електронни уши.

— Искате ли го тоя плик, или не? — пита троснато тя.

— Аз ще го приема — заявява началникът, докато става и протяга ръка.

Уай Ти прекосява стаята и му подава плика. Но вместо да го поеме, в последната минута той се хвърля напред и стисва ръката й над лакътя.

Вижда в другата му ръка отворени белезници. Той ги изважда и ги надява на китката й. Гривната се стяга и се закопчава над маншета на комбинезона.

— Съжалявам, Уай Ти, но се налага да те арестувам — казва той.

— Какво правиш бе, твойта мама? — възкликва Уай Ти. Тя дърпа свободната си ръка надалеч от бюрото, за да не може той да закопчее ръцете й заедно, но друг от федералните я сграбчва за китката и сега тя е разпъната като въже между двамата здравеняци.

— Мъртви сте, да знаете — заканва се тя.

Всички се усмихват, все едно си падат по мацки куражлийки.

— Мъртви сте, да знаете — повтаря тя.

Това е ключовата фраза, която цялата й апаратура очаква да чуе. Когато я произнася за втори път, всичките й средства за самозащита се включват, което наред с другото означава и няколко хиляди волта електрически ток с радиочестота, който изведнъж нахлува във външната страна на белезниците й.

Главният федерален зад бюрото изсумтява от дъното на търбуха си. Той изхвърча встрани — цялата му дясна страна се гърчи спазматично, спъва се в стола си и се размазва се в стената, като си трясва главата о мраморния перваз на прозореца. Тъпакът, който я дърпа за другата ръка, се изпъва като качен на невидим уред за мъчения, случайно зашлевява един от типовете по лицето и кръвта на онзи нахлува в главата. И двамата се тръшват на пода като чувал, пълен с бесни котки. Останал е един-единствен тип и той си бърка под сакото за нещо. Тя пристъпва към него, замахва с ръка и крайчецът на оковите забърсва врата му. Това е просто ласка, но все едно го фрасват с две ръце с дръжката на електрическата брадва на сатаната. Смрадливата течност потича нагоре-надолу по гръбнака му и изведнъж той се пльосва върху два смотани дървени стола, а пистолетът му се върти на пода като пумпал.

Тя сгъва китка по един определен начин и палката изпада от ръкава в дланта й. Гривната на белезниците, която виси от другата страна, ще й върши същата работа. Изважда също и кутията Течни стави, отваря капака и наглася пръскалото на спрея на широк обхват.

Един от федералните гадове се оказва достатъчно любезен, че да й отвори вратата. Той влиза в стаята с изваден пистолет, подкрепен от още дузина души, дотърчали от големия офис, и тя ги облива с „Течни стави“. Люсссс — като мухозол. Трясъкът на сгромолясващи се върху пода тела прилича на тътена на тъпан. Тя открива, че скейтбордът й няма проблеми с преминаването през проснатите им тела, а после изскача навън. Типовете се стичат отвсякъде, невероятно много са, тя продължава да натиска с пръст натиснатия бутон с насочен право напред стрей и копае с крак пода, набирайки скорост. „Течни стави“ действа като химически течен клин. Тя се плъзга по килим от тела. Някои федерални са достатъчно пъргави, че да се стрелнат изотзад в опит да я хванат, но тя държи палката в готовност — палката превръща нервните им системи за няколко минути в намотки от нажежена бодлива тел, но иначе не бива да оказва други ефекти.

Изминала е около три четвърти от пътя през офиса, когато „Течните стави“ свършват. Но ефектът продължава още секунда-две, защото хората се боят от тях и продължават да се дърпат, макар и нищо да не излиза от флакона. После неколцина се досещат и допускат грешката да се опитат да я грабнат за китките. Тя трясва единия с палката, а другия — с електрическите белезници. После — бум през вратата и изскача на стълбището, като оставя подире си четирийсетина жертви. Така им се пада — дори не се опитаха да я арестуват като джентълмени.

За пешака стълбището е препятствие. Но не и за умните колела — те просто заприличват на четирийсет и пет градусова ъглова рампа. Малко друса, особено когато вече е слязла на втория етаж, и върви прекалено бързо, но определено е възможно.

Късмет: едното от ченгетата на първия етаж току-що отваря вратата на стълбището, без съмнение разтревожен от симфонията от алармени звънци и бръмчене, започнала да се смесва в плътна стена от истеричен звук. Тя профучава покрай него. Той протяга ръка в опит да я спре, улавя я за китката и й нарушава равновесието, но този скейтборд е много милозлив и достатъчно умен, че да забави малко ход, когато центърът на тежестта й попада на неправилно място. Съвсем скоро дъската отново се намира под нея и тя пресича радикално фоайето с асансьорите, прицелена право в дъгата на детектора за метал, отвъд която сияе ярката дневна светлина на свободата.

Старият й приятел, ченгето, скача на крака и реагира достатъчно бързо, че да разпери ръце и крака и да препречи входа на детектора. Уай Ти се преструва, че се е устремила право към него, а сетне в последната секунда изригва скейтборда встрани, натиска с крак един от ключовете, свива крака под себе си и скача нагоре. Прехвърча над масичката, дъската преминава под нея и секунда по-късно тя каца отгоре й. Залита, възстановява равновесието си и вече е във фоайето, устремена към входната врата.

Сградата е стара. Повечето врати са метални. Но има и няколко въртящи се врати — огромни стъкла.

В началото трашърите понякога по невнимание се нахакваха в стъклените стени и това създаваше проблем. Проблемът стана още по-голям, когато се почна тая работа с Куриерите и трашърите започнаха да прекарват много повече време в опити да преминат бързо през обстановка тип делова, където стъклените врати се смятат за най-уместното нещо. И тъкмо затова на скъпите скейтборди, а този определено е такъв, могат да ви монтират и допълнително обезопасяване — Прожекторът на шокова вълна тип „остър конус“ РадиКС. Включва се веднага, което е добре, но може да се използва само еднократно (задейства се с енергия от експлозивен заряд). После трябва да занесете дъската в магазина да ви го сменят.

До него се прибягва в спешни случаи. Строго при паника. Но това си е гот. Уай Ти се уверява, че се е прицелила право в стъклената въртяща се врата и натиска с крак нужния ключ.

Това е — Господи! — все едно си опънал брезент над стадион, за да го превърнеш в гигантски тамтам, а после си връхлетял върху него с „Боинг 747“. Тя усеща как вътрешните й органи се преместват с няколко сантиметра. Сърцето й си разменя мястото с черния дроб. Подметките на краката й изтръпват и започват да я смъдят. А тя дори не се намира на пътя на ударната вълна.

Стъклото на въртящите се врати не се напуква и не пада на пода, както си го е представяла. То е буквално издухано от рамката — руква навън и се изсипва по входните стъпала. Миг по-късно — и тя.

Абсурдната каскада от бели мраморни стъпала на входа на сградата й дава още по-голям тласък. Когато стига тротоара, вече е набрала такава скорост, че може да изхвърчи чак до Мексико.

Прелита през широкия булевард, прицелила мерника си в митническия пост на четиристотин метра оттам — ще се наложи да го прескочи. Нещо й подсказва да погледне нагоре.

Защото, в края на краищата, сградата, от която току-що е избягала, се издига над нея — безброй етажи, гъмжащи от федерални гадове. Алармите вият. Повечето прозорци не се отварят — остава им само да гледат през тях. Но на покрива има хора. Покривът представлява гора от антени. Щом е гора, то тия типове са малките гадни гноми, живеещи по дърветата. Готови са за действие, сложили са си слънчевите очила, въоръжени са и я наблюдават.

Но само един-единствен се прицелва в нея. И то с нещо огромно. Дулото е колкото бейзболна бухалка. Тя вижда как то блясва и изведнъж се окичва с поничка от бял дим. Оръжието не се цели право в нея, а пред нея.

Нервнопаралитичният снаряд се приземява на улицата точно пред нея, отскача във въздуха и гръмва на височина шест метра.

Следващата четвърт секунда: не я ослепява ярък светлинен проблясък. Тя съвсем ясно вижда как ударната вълна се разраства навън в идеална сфера, твърда и осезаема като ледена топка. Там, където сферата допира улицата, създава кръгова вълна, кара камъчетата да отскачат, помита старите опаковки от „Макдоналдс“, отдавна смачкани, и издухва фин, брашноподобен прах от всички пукнатинки в настилката. Прахът връхлита към нея по пътя като микроскопична виелица. Над него ударната вълна, увиснала във въздуха, приижда със скоростта на звука — въздушна леща, която сплесква и изкривява всичко зад себе си. Уай Ти преминава през лещата.