Снежен крах

17

Джейсън Брекинридж е облечен с блейзър в цвят теракота. Това е цветът на Сицилия. Джейсън Брекинридж никога не е бил в Сицилия. Може и да отиде там някой ден, като премия. За да спечели безплатното пътешествие до Сицилия, Джейсън трябва да събере 10 000 Гумбата точки.

Той стартира в преследването на тази цел от благоприятна позиция. С отварянето на своя франчайз „Нова Сицилия“ той започва автоматично с 3 333 точки в Точковата банка „Гумбата“. Добавете към това еднократен Бонус за гражданство от 500 точки и балансът започва да изглежда доста сносно. Броят им се съхранява в големия компютър в Бруклин.

Джейсън е израснал в западните покрайнини на Чикаго, един от най-наситените с франчайзи райони на страната. Завършил е бизнес-училището на Илинойския университет с общ успех 2,9567 и е защитил дисертация със заглавие „Взаимодействието между етнографските, финансовите и полувоенните измерения на конкуренцията на определени пазари“. Това е частно изследване на борбата за територия между франчайзите Нова Сицилия и Нарколумбия в старата му махала в Аврора.

Енрике Кортасар управляваше западащия франчайз на Нарколумбия, върху който Джейсън бе обосновал аргументите си. Джейсън проведе с него няколко кратки интервюта по телефона, но така и не се срещна с господин Кортасар на четири очи.

Господин Кортасар отпразнува дипломирането на Джейсън, като бомбардира с напалм фургона на семейство Брекинридж „Омни Хоризонт“ на паркинга, а после изгърмя единайсет пачки патрони за автомат по фасадата на къщата им.

За щастие господин Карузо, управителят на местната верига от франчулати „Нова Сицилия“, която бе в процес на скъсването на гъза на Енрике Кортасар, надуши тия атаки още преди да се случат — вероятно бяха засекли разузнавателни сигнали на господин Кортасаровата флотилия от зле защитени клетъчни телефони и радиопредаватели. Той успя навреме да предупреди семейството на Джейсън и докато всичките тези куршуми прехвърчаха през къщата им посред нощ, те си пийваха шампанско гратис в една от странноприемниците „Старата Сицилия“ на пет мили надолу по Шосе 96.

Естествено, когато бизнесучилището проведе своя панаир на работни места в края на годината, Джейсън отбеляза точка, като намина през щанда на Нова Сицилия, за да благодари на господин Карузо, че е спасил всички членове на семейството му от сигурна смърт.

— Ей, ма то такова, то си беше просто по съседски, р’бираш ли, бе Джейси? — рече господин Карузо, като фрасна Джейсън по лопатките и стисна делтоидните му мускули, големи колкото пъпеши. Джейсън не набиваше стероиди така здраво, както на петнайсетгодишна възраст, но все още беше в страхотна форма.

Господин Карузо беше от Ню Йорк. На панаира на работните места неговият щанд беше сред най-популярните. Беше разположен на голямо изложбено пространство в Съюза. Залата бе декорирана като въображаемо кръстовище. Две „шосета“ я разделяха на четири квадранта и всички франчайз компании и националности държаха щандове покрай тях. Бърбклавите и другите компании държаха сергии, скрити сред „уличките“ от предградията вътре в квадрантите. Щандът на Нова Сицилия на господин Карузо се намираше точно на кръстопътя на двете шосета. Десетки небръснати абсолвенти от бизнесучилището се бяха наредили там на опашка за интервю, но господин Карузо забеляза наредилия се Джейсън, отиде право при него, измъкна го от опашката и го гепи за делтоидите. Всички останали абсолвенти зяпаха завистливо момчето. Това го накара да се почувства добре, наистина нещо особено. Тъкмо такова чувство той придоби за Нова Сицилия: персонализирано внимание.

— Е, смятах да се явя на интервю тук, разбира се, и в Големия Хонконг на господин Ли, защото много се интересувам от високи технологии — обясни Джейсън в отговор на бащинското запитване на Господин Карузо.

Господин Карузо го стисна, ама здравата. Гласът му произнесе, че бил болезнено изненадан, но не било задължително мнението му за Джейсън да пострада, поне не засега.

— Хонконг ли? К’во ша прай умно бяло момче кат’ тебе в шибано нипско предприятие?

— Е, технически погледнато, те не са нипчета, което е галено от нипонци — обясни Джейсън. — Хонконг е преимуществено кантонско…

— Всичките са нипчета — отсече господин Карузо. — И знайш ли що ти го казвам? Не че съм нек’ъв шибан расист, щото не съм. А щото за тях — за тия хора, р’бираш ли, за нипчетата — всички ние сме чужбински дяволи. Така ни викат. Чужбински дяволи. На тебе как ти са харесва т’ва?

Джейсън само се разсмя одобрително.

— След всичките добрини, дет’ им ги сторихме. Ама тука, в Америка, Джейси, ние всичките сме чужбински дяволи, нал’ тъй? Всичките идваме отнякъде, без шибаните индианци. Ти нема да се явяваш на интервю в Народа на Лакота, нал’тъй?

— Не, уважаеми господин Карузо — отвърна Джейсън.

— Убаво си го намислил. Съгласен съм. Отдалечавам се от основната си мисъл, която е, че щом всичките си имаме уникална етническа и културна самоличност, тре’а да са фанем на работа в организация, която уникално уважава и се стреми да запази тез характерни самоличности — кат’ ги сплоти заедно в едно функциониращо цяло, р’бираш ли?

— Да, схващам мисълта ви, господин Карузо — отвърна Джейсън.

Господин Карузо вече беше успял да го отведе настрана и го разхождаше по едно от двете метафорични Шосета на възможностите.

— Виж, сещаш ли са за някои бизнес-организации, дет’ са вместват в тоя шибан списък, Джейси?

— Ами…

— Не и шибания Хонконг. Той е за бели хора, дет’ искат да са жълтури, ама не могат, не го ли знайш? Ти не щеш да си жълтур, нал’тъй?

— Ха-ха. Не, уважаеми господин Карузо.

— Знайш ли к’во подочух? — господин Карузо пусна Джейсън, обърна се и застана плътно до него, гърди в гърди, а пурата му забръмча до лявото ухо да Джейсън като пламтяща стрела, докато жестикулираше. Това беше поверителна част от разговора, малък анекдот между двама мъже. — В Япония, ако са издъниш, требе да си отрежеш пръст. Клъц. И толкоз. Честна дума. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ви. Но Япония не се изчерпва с това, уважаеми господине. Това е само в Якудзата. Японската мафия.

Господин Карузо отметна глава, разсмя се и пак прегърна Джейсън през раменете.

— Знайш ли, Джейсън, кефиш ма, наистина — рече той. — Японската мафия. Я ми кажи, Джейсън, да си чувал некой да вика на нашта работа „Сицилианската Якудза“, а?

Джейсън се разсмя.

— Не, господине.

— И знайш ли що така? Знайш ли? — господин Карузо бе стигнал до сериозната и съдържателна част от речта си.

— Защо е така, уважаеми господине?

Господин Карузо извъртя Джейсън така, че сега и двамата съзерцаваха извисяващата се в края на шосето статуя на Чичо Енцо, възправена над кръстовището като Статуята на свободата.

— Щото тя е само една, синко. Само една. Е ти мойш да станеш част от нея.

— Но конкуренцията е такава, че…

— Какво? Я го чуйте! Че ти завърши със среден успех три, бе! Ша им разгониш фамилията, синко!

Господин Карузо, като всеки друг собственик на франчайз, има достъп до Териториянет, многофункционалната регистрационна служба, използвана от Нова Сицилия, за да следи така наречените „зони на възможности“. Той отведе Джейсън обратно на щанда — покрай всички онези клети тъпанари, чакащи на опашката, които страшно се хареса на Джейсън — и влезе в мрежата. На Джейсън му остана само да си избере район.

— Имам един чичо, който притежава автоборса в южна Калифорния — обясни момчето. — Знам, че районът се развива с бурни темпове и…

— Зони на възможности колкото си щеш! — възкликна господин Карузо и тресна по клавиатурата със замах. После извъртя монитора, за да покаже на Джейсън карта на областта Лос Анджелис, пламтяща от алени петна — територии, над които никой не е проявил претенции. — Избери си, Джейсенце!

Сега Джейсън Брекинридж е управител на Нова Сицилия № 5328 в Долината. Той всяка сутрин си облича тузарското сако в цвят теракота и заминава на работа със своя „Олдсмобил“. Мнозина млади предприемачи карат БМВ-та или японски коли, но организацията, в която сега членува Джейсън, набляга на традициите и семейните ценности и не се разкарва с тузарски вносни возила. „Щом американската кола е добра за Чичо Енцо…“

На горния джоб на блейзъра му е избродирана емблемата на Мафията. В нея е вплетена буквата „Г“, означаваща Гамбино — подразделението, занимаващо се със счетоводството за Басейна на Ел Ей. Под нея е извезано името му: „Джейсън (Културиста) Брекинридж“. Това е прякорът, който двамата с господин Карузо измислиха преди година на панаира на работните места в Илинойс. Всеки трябва да има прякор — това е традиция и белег на гордост, и се харесва, когато избереш такъв, че да казва нещо за тебе.

Като управител на локален офис работата на Джейсън е да разпределя работата за тукашните доставчици. Всяка сутрин той паркира Олдсмобила си отпред и влиза в офиса, като бързо-бързо се шмугва през бронираната порта, за да осуети намеренията на евентуални нарколумбийски снайперисти. Това не ги спира да стрелят сегиз-тогиз по големия Чичо Енцо, издигащ се над предприятието, но подобни реклами поемат смайващо количество удари, преди най-сетне да добият опърпан вид.

Вътре, вече на сигурно място, Джейсън влиза в Териториянет. На екрана веднага автоматично потича списък със задачи. За Джейсън остава само да намери доставчици, които да поемат всички тези задачи, иначе сам трябва да се погрижи за тях. По един или друг начин те трябва да се изпълнят. Огромно мнозинство от тези задачи са обикновени доставки, които той разпределя между Куриерите. После има да се съберат пари от измъкващи се длъжници и от собственици на франчайзи, разчитащи на Нова Сицилия за охраната на съоръженията им. Ако предупреждението е първо, Джейсън обича да намине лично, просто за да развее байрака, да подчертае, че неговата организация прилага личен — на четири очи, на ръка — микроуправляван подход, що се отнася до дълговете. Ако предупреждението е второ или трето, той обикновено подписва договор с „Размазвачи Интернешънъл“, влиятелна агенция за събиране на дългове, от чиято работа винаги остава много доволен. Понякога идва и Код X. Джейсън мрази да се разправя с Кодовете X, смята ги за симптом на пробойни в системата на взаимното доверие, която е фундаментът на обществото. Но обикновено с тях се справят директно на регионално ниво и на Джейсън му остава само да управлява последиците и да контролира паниката.

Тази сутрин Джейсън изглежда особено свеж, а олдсмобилът му е прясно измит и лъснат. Преди да влезе вътре, той маха две опаковки от бургери от паркинга, майната им на снайперистите. Чул е, че Чичо Енцо е в района, а знае ли го човек кога може да акостира с флотилията си от лимузини и военни фургони в някой махленски франчайз и да намине да се ръкува с личния състав. Да, Джейсън ще работи до късно тази вечер, ще натиска педала, докато не му докладват, че самолетът на Чичо Енцо благополучно е напуснал района.

Той влиза в Териториянет. Списъкът със задачите, както обикновено, се точи — не е много дълъг. Междуфранчайзовата дейност днес хич я няма, защото всичките местни управители стържат, лъскат и инспектират по случай възможното пристигане на Чичо Енцо. Но една от задачите е изписана с черни букви — задача с предимство.

Задачите с предимство са малко необикновени. Симптом на лош морал и обща немарливост. Всяка задача трябва да е с предимство. Но всеки път изскача нещо, което абсолютно не бива да бъде забавяно или да се получава издънка. Местен управител като Джейсън не може да възложи задача с предимство — те идват от висшия ешелон.

Обикновено задачите с предимство са Код X. Но Джейсън с облекчение забелязва, че тази е най-обикновена доставка. Едни документи трябва да се предадат на ръка от неговия офис в Нова Сицилия №4649, което е на юг от центъра.

Много далече на юг. Комптън. Военна зона, отколешна крепост на бандити — нарколумбийци и растафарианци.

Комптън. Защо, по дяволите, някакъв си офис в Комптън ще има нужда от лично подписано копие на финансовия му архив? Че те трябва по цял ден да се занимават с Кодове X, щото там конкуренцията е голяма.

Всъщност, в един квартал в Комптън съществува много активна младежка групировка на Мафията, наскоро успяла да пропъди всички нарколумбийци и да превърне целия район в квартал на „Вахтата на Мафията“. Старите госпожи пак се разхождат по улицата. Децата чакат училищните автобуси и си играят на дама по тротоарите, доскоро опръскани с кръв. Прекрасен пример: щом е могло да бъде постигнато в този квартал, може да се постигне навсякъде.

Всъщност Чичо Енцо идва да ги поздрави лично.

Този следобед.

А №4649 ще бъде временният му щаб.

Изводите са смайващи.

На Джейсън е възложена задачата с предимство да достави документите си тъкмо във франчайза, където този следобед Чичо Енцо ще си пие еспресото!

Чичо Енцо се интересува от него.

Господин Карузо твърдеше, че имал връзки във висшите кръгове, но чак пък в толкова висшите?

Джейсън се отпуска на цветово координирания си в земни тонове въртящ се стол, за да обмисли съвсем реалната вероятност след няколко дни да е управител на цял район — или още по-добре.

Едно е сигурно: това не е доставка, която би могъл да повери на кой да е куриер, на всеки никаквец със скейтборд. Джейсън ще затъркаля лично своя „Олдсмобил“ в Комптън, за да метне тия неща.