Снежен крах

32

Ясно си личи кой точно склад търсим: четвъртият отляво. Пътят, слизащ към брега, е блокиран от няколко контейнера — грамадните стоманени сандъци, които виждате в каросериите на големите камиони. Подредени са в „рибена кост“, така че за да минеш покрай тях, трябва да слаломираш напред-назад половин дузина пъти из тесния, подобен на лабиринт канал между високите стоманени стени. Отгоре стърчат въоръжени типове, които наблюдават как Уай Ти се плъзга с дъската през препятствията. Докато излезе на чист терен, вече са я проверили из основи.

Тук-там на кабели висят голи крушки и дори няколко гирлянди коледни лампички. Светят, колкото да я накарат да се почувства в не чак толкова враждебна среда. Не вижда нищичко — само лампи, хвърлящи цветни ореоли из струпания облак от прах и мъгла. Пред нея излазът към брега е блокиран от нов лабиринт от контейнери. На единия има надпис със спрей: БКУО КАЗВА: ПРОБВАЙТЕ ОБРАТНО БРОЕНЕ ДНЕС!

— Какво е БКУО? — пита тя, колкото да разчупи малко леда.

— Безспорният Крал на Унищожителите на Озона — обажда се мъжки глас. Мъжът тъкмо се готви да скочи от товарния док на склада отляво. Вътре в склада Уай Ти забелязва електрически светлини и пламъчета от цигари. — Така му викаме на Емилио.

— Ясно — казва тя. — Оня с фреона. Не съм дошла за „Хлад“.

— Е — казва типът. Хилав длъгнест тип, прехвърлил четирийсетака, но твърде мършав за годините си. Той вади фаса от устата си и го мята като стреличка. — Какво да е тогава?

— Колко струва „Снежен крах“?

— Един гипър и седемдесет и пет — казва той.

— Пък аз си мислех, че е един и петдесет — казва Уай Ти.

Типът поклаща глава.

— Нали знаеш, инфлация. И пак е на далавера. По дяволите, тая твоя дъска сигурно струва хиляда гипъра.

— Те не се купуват с долари — изпъчва рамене Уай Ти. — Виж, имам само един и половина квадрилиона долара. — Тя вади пачката от джоба си. Типът се разсмива, поклаща глава и се провиква към колегите си в склада:

— Пичове, тук едно маце иска да плати с мийсове!

— По-добре ги разкарай бързо, сладурче — обажда се един по-рязък и по-гаден глас — или си купи с тях ръчна количка.

Този тип е дори още по-стар и плешив — по слепоочията му се вият къдри и има шкембе. Застанал е върху товарния док.

— Ако не ги щете, така си кажете — сопва им се Уай Ти. Всички тези дрънканици нямат нищо общо с бизнеса.

— Тук мацки не ни идват много често — казва тлъстия плешив дъртак. Уай Ти знае, че това трябва да е самият БКУО. — Така че ще ти отпуснем намаление за храброст. Я се обърни.

— Да те еба — тросва се Уай Ти. Точно на този няма да му се обръща.

Всички наоколо се разсмиват.

— Добре де, давай — насърчава я БКУО.

Хърбавият дългуч се качва отново на дока, сваля долу едно алуминиево куфарче, поставя го върху стоманен варел по средата на пътя, така че да се пада горе-долу на височината на кръста й.

— Първо парите — казва той.

Тя му подава балата. Той я оглежда, ухилва се самодоволно и я запраща вътре в склада с отривист бекхенд. Ония вътре пак избухват в смях.

Типът отваря куфарчето и малката компютърна клавиатура се показва. Пъха личната си карта в процепа и въвежда нещо.

После изважда една тръбичка от горната част на куфарчето и я поставя в гнездото в долната част. Машината я всмуква, прави нещо и я изплюва.

Той подава тръбичката на Уай Ти. Червените цифри отгоре започват да броят от десет надолу.

— Когато стигне до „едно“, поднеси я към носа си и вдишвай — наставлява я типът.

Тя вече отстъпва назад.

— Проблем ли имаш, момиченце? — пита той.

— Още не — отвръща тя. После запокитва с все сила тръбичката във въздуха.

Изневиделица се разнася пърпорене на перки. „Вихърът жетвар“ прелита над тях. Всички мигом се свиват — изненадата огъва коленете им. Тръбичката пада обратно на земята.

— Кучка смотана! — изругава кльощавият.

— Много изпипан план — обажда се БКУО — но нещо не загрявам що така едно хубаво и умно момиче като тебе се е навило да участва в самоубийствена мисия?

Слънцето се показва. Всъщност, около половин дузина слънца навсякъде около тях във въздуха — сенки няма. Лицата на кльощавия и на БКУО под това ослепително сияние изглеждат плоски и размазани. Уай Ти е единствената, която изобщо вижда нещичко, защото очилата за нощно виждане я предпазват. Мъжете треперят и клюмват под ярките лъчи.

Уай Ти се обръща и поглежда назад. Едно от миниатюрните слънца е увиснало над лабиринта от контейнери, осветява всичките му пролуки, заслепява въоръжените стражи. Сцената проблясва — ослепително сияние и пълен мрак се сменят, докато електрониката на очилата й се мъчи да вземе решение. Но сред целия този визуален хаос един образ се запечатва незаличимо в ретината й: въоръжените мъже са покосени като дървета от ураган. Само за миг редица от тъмни ъгловати силуети се очертава над лабиринта, надига се като кибернетично цунами. Плъхове.

Избягват лабиринта от контейнери — прескачат го в дълги плоски параболи. Пътьом някои са се врязали право в телата на въоръжените мъже като защитници от Националната футболна лига, заораващи на скорост през смотаняците-фотографи, струпали се на страничната линия. Щом кацат на пътя пред лабиринта, в миг се надига прах, из който бели искри танцуват като обезумели. Докато се случва всичко това, Уай Ти не чува нищо. Усеща как един Плъх се врязва в тялото на хърбавия дългуч, чува как ребрата му изпращяват като смачкан целофан. Вътре в склада вече е настанал ад, но погледът й се опитва да проследи действието. Вижда как още Плъхове — инверсионни следи от искри и прах — кацат за миг на пътя и излитат над следващата бариера.

Изминали са три секунди, откакто тя е запокитила тръбичката във въздуха. Обръща се, за да погледне вътре в склада. Но на покрива му е застанал някой, който привлича за миг погледа й. Пак снайперист, излиза иззад климатика. Тъкмо започва да свиква със светлината и вдига пушката. Уай Ти трепва, когато червеният лазерен лъч излита от дулото и удря в очите й веднъж, два пъти, докато той се прицелва в челото й. Зад него приижда „Вихърът Жетвар“ — перките му образуват диск под бляскавото сияние. Дискът, който се смалява до тясна елипса, а после в непрекъсната сребърна черта. После прелита покрай снайпериста.

Хеликоптерът прави остър завой, търси още плячка. Нещо пада от него в безсилна траектория — тя решава, че е пуснал бомба. Но това е главата на снайпериста, която се върти безспир и изхвърля в сиянието тънка розова спирала. Перките на малкия хеликоптер явно са го ударили в тила. Част от Уай Ти безстрастно наблюдава как главата подскача и се върти в прахта, а останалата й част крещи, та се къса.

Тя чува как нещо изпуква — първият силен звук досега. Обръща се, за да види откъде идва той, и погледът й попада на водната кула, издигаща се над мястото — чудесна позиция за снайперист.

Но после вниманието й привлича тънката синьо-бяла моливна чертичка на отходните газове на мъничка ракета, стрелнала се в небето над фургона на Нг. Ракетката не прави нищо — просто се издига до определена височина и застива на място, подпряна от изгорелите си газове. На Уай Ти не й пука — сега тя се носи по пътя с дъската и се опитва да си намери прикритие.

Следва второ изпукване. Преди звукът да стигне до ушите й, ракетата се стрелва хоризонтално като риба, съвсем леко поправя курса си и се прицелва там, където се е покачил снайперистът — на стълбата на кулата. Следва оглушителна, гадна експлозия — без пламъци, без сияние, като мощните безсмислени избухвания, каквито се наблюдават при фойерверките. За миг до слуха й стига звънтенето на шрапнели по желязното скеле на кулата.

Тъкмо преди да навлезе отново в лабиринта, покрай нея профучава прашна вихрушка и запраща в лицето й камъни и счупени стъкла. Чува я как подскача нататък и рита стоманените стени, за да смени посоката. Плъх, който й разчиства пътя.

Колко мило!

— Хитър ход, Дрисък — казва тя, щом се качва във фургона на Нг. Гърлото й е задръстено и подуто. Може би от пищене, може би от токсичните отпадъци, може би ще се задави всеки момент. — Не знаеше ли за снайперистите? — Ако продължава да бърбори за подробностите около задачата, може би ще успее да не мисли за стореното от „Вихърът жетвар“.

— Не знаех за онзи на водната кула — отвръща Нг. — Но веднага щом започна да стреля, прихванахме траекториите на куршумите с милиметрова вълна и ги проследихме. — Той казва нещо на колата, тя се измъква от скривалището си и се запътва към шосе 405.

— На мен ми изглежда като очевидното място, където да потърсиш снайперист.

— Той бе в неукрепена позиция, отвсякъде изложен на показ — обяснява Нг. — Решил е да работи от самоубийствена позиция. А това не е типичното поведение на наркодилър. В типичния случай те са по-прагматични. Още някоя критика на действията ми?

— Стана ли работата?

— Да. Тръбичката бе вкарана в запечатана камера вътре в хеликоптера, преди да излее съдържанието си. После бе замразена на мига в течен хелий, преди да успее да се самоунищожи по химически начин. Сега разполагаме с проба от „Снежен крах“ — нещо, с което никой досега не бе успял да се сдобие. Тъкмо върху такива успехи се гради репутация като моята.

— Ами Плъховете?

— Какво Плъховете?

— Те прибраха ли се във фургона? Там, отзад? — кимва с глава Уай Ти.

Нг се умълчава. Уай Ти си напомня, че той се намира в своя кабинет във Виетнам, през 1955 г., и гледа всичко това по телевизията.

— Три се върнаха — казва той най-сетне. — Три идват насам. А още три оставих там да вземат допълнителни умиротворителни мерки.

— Ще ги зарежеш там ли?

— Ще ни настигнат — отвръща Нг. — На магистрала те развиват над хиляда километра в час.

— Вярно ли е, че имат вътре радиоактивни вещества?

— Радиотермални изотопи.

— А какво става, ако разпорят някой от тях? Всичките ли ще мутират?

— Ако някога се окажеш в присъствието на унищожителна сила, достатъчно мощна, че да разпломбира тези изотопи — казва Нг — лъчевата болест ще ти е най-малкият проблем.

— Ще си намерят ли обратния път до нас?

— Ти гледала ли си „Ласи, върни се“ като малка? — пита той. — Или по-скоро като съвсем малка?

Значи така. Излезе права. Плъховете са направени от кучета.

— Това е жестоко — казва тя.

— Сантименталността от този сорт е много предсказуема — заявява Нг.

— Да извадиш куче от тялото му… да го държиш през цялото време в колиба!

— Когато един Плъх — както ги наричаш ти — е в колибата си, знаеш ли какво прави той?

— Ближе си електронните ташаци?

— Гони фрисбита по вълните. Вечно. Яде пържоли, които растат по дърветата. Лежи до огъня в ловна хижа. Още не съм инсталирал симулация на близане на тестиси, но сега като го спомена, ще си помисля по въпроса.

— Ами като излезе от колибата и хукне да ти изпълнява поръчките?

— Можеш ли да си представиш колко освобождаващо е за един питбултериер да бяга с над хиляда километра в час?

Уай Ти не отговаря. Прекалено заета е с мъките да проумее тази концепция.

— Грешката ти — продължава Нг — е, че смяташ всички механично подпомагани организми — като мен — за жалки инвалиди. Всъщност ние сега сме по-добре отпреди.

— Откъде вземаш питбулите?

— Всеки ден във всички градове из страната изоставят невероятно много питбули.

— Режеш безстопанствени псета?

— Спасяваме изоставените кучета от сигурна смърт и ги изпращаме право в кучешкия рай.

— Аз и моят приятел Роудкил си имахме питбул. Фидо се казваше. Намерихме го на една улица. Някакъв гадняр го прострелял в крака. Заведохме го на ветеринар да го гипсира. Няколко месеца го гледахме в един празен апартамент в блока на Роудкил — всеки ден играехме с него, носехме му храна. А после един ден дойдохме да си поиграем с Фидо и него го нямаше. Някой влязъл с взлом и го отвел. Сигурно го е продал на някоя научна лаборатория.

— Сигурно — съгласява се Нг, — но куче не се гледа така.

— По-добре живееше, отколкото преди.

В разговора настъпва пауза — Нг започва да говори на фургона си, за да го изкара на магистралата за Лонг Бийч и да го подкара обратно към града.

— Те помнят ли? — пита Уай Ти.

— Колкото помнят всички кучета — отвръща Нг. — Не можем да изтриваме спомени.

— Значи може би сега Фидо е Плъх някъде.

— Аз на твое място бих се надявал да е така, заради самия него — отвръща Нг.

В един франчайз „Големият Хонконг на Господин Лий“ във Финикс, Аризона, полуавтоматичната стражева единица Б-782, производство на „Нг Секюрити Индъстрийс“, се събужда.

Произвелата го фабрика, го смята за робот на име Номер Б-782. Но той се мисли за питбултериер на име Фидо.

Едно време малкото кученце Фидо понякога вършеше пакости. Но сега живее в хубава къщурка сред хубаво дворче. Сега той е добро кученце. Обича да лежи в къщурката си и да слуша лая на другите кученца. Фидо е част от голяма глутница.

Тази вечер нейде далече много лаят. Той се вслушва в този лай и разбира, че цяла глутница добри кученца е много възбудена от нещо. Тайфа много лоши хора се опитват да сторят зло на едно добро момиче. Това много е ядосало и възбудило кученцата. За да защитят доброто момиче, те причиняват болка на лошите хора.

Точно така трябва да бъде.

Фидо не излиза от къщурката си. Когато чува за първи път лая, го обзема вълнение. Той обича добрите момичета и много се разстройва, когато разни лоши мъже се опитват да им сторят зло. Някога имаше едно добро момиче, което го обичаше. Това беше навремето — когато той живееше на едно страшно място, винаги беше гладен и много хора го измъчваха. Но доброто момиче го обичаше и се отнасяше добре него. Фидо много обича доброто момиче.

Ала по лаенето на другите кученца разбира, че вече няма страшно за доброто момиче. И затова отново заспива.