Снежен крах

35

Земята се материализира — върти се величествено пред очите му. Хиро се пресята, хваща я и я завърта, за да огледа Орегон. Нарежда й да разкара облаците, тя го изпълнява и му осигурява кристален изглед към планините и морския бряг.

Там, на двеста-триста километра от орегонското крайбрежие, върху лицето на водата се издува зърнест фурункул. Направо да речеш, че загноява. Сега той отстои на около триста-четиристотин километра от Астория и се придвижва на юг. Което обяснява защо Хуанита замина за Астория преди два дни: искала е да се добере по-близо до Сала. Защо, никой не знае.

Хиро вдига поглед, фокусира го върху Земята и минава на близък план, за да огледа по-внимателно. С приближаването образите пред очите му се променят от широкообхватни снимки, направени от геосинхронни спътници, в качествените изображения, изсипвани в компютъра на ЦРК от цяла флотилия нисколетящи птици-шпиони. Изгледът пред очите му представлява мозайка от образи, заснети не по-рано отпреди няколко часа.

Салът е широк няколко километра. Формата му непрекъснато се мени, но по времето, когато са направени снимките, той прилича на дебел бъбрек — това ще рече, опитва се да бъде V-образен, с клин, насочен на юг като ято гъски, но системата е наситена с толкова много шум, толкова е аморфна и неорганизирана, че го докарва най-много до бъбрек.

В центъра плуват чифт огромни плавателни съдове: „Ентърпрайз“ и стар петролен танкер, вързани редом един за друг. Тези два бегемота са оградени с още няколко големи съда — кораби-контейнери и други товарни плавателни съдове. Ядрото.

Всички останали съдове са доста дребни. Тук-таме има по някоя отвлечена яхта или бракуван риболовен траулер. Но повечето лодки в Сала са си точно това: лодки. Малки лодки за разходка, сампани, джонки, дхоу, динги, спасителни лодки, плаващи къщи, саморъчно стъкмени салове от пълни с въздух петролни варели и стиропорни плочи. Някъде към петдесет процента изобщо не са истински плавателни съдове — просто сбирщина от въжета, кабели, дъски, мрежи и други отломки, вързани върху какъвто там плавей им се е намирал подръка.

А сред всичкото това седи Л. Боб Райф. Хиро не знае какво точно прави той, не знае и каква връзка има Хуанита с всичко това. Но е време да отиде и да го разбере на място.

Скот Лагерквист стои в очакване на прага на денонощния Мотоциклетен магазин на Марк Норман, когато мъжът с мечовете се появява долу на тротоара. Пешеходците в Ел Ей са странна гледка — далеч по-странна от мъж с мечове. Но приветствана. Всеки, поел с кола към магазин за мотоциклети, вече по дефиниция си има кола и да им пробуташ нещо наистина е мъчна работа. А пешеходецът си е направо бонбонче.

— Скот Уилсън Лагерквист! — изревава мъжът от петнайсет метра и продължава да идва насам. — Как я караш?

— Знаменито! — отвръща Скот. Може би малко непредпазливо. Не се сеща как се казваше този, а това е проблем. Къде е виждал този тип?

— Страхотно е, че те виждам! — продължава Скот, изтичва към него и му стисва ръката. — Не съм те виждал от…

— Пинки тук ли е днес? — прекъсва го типът.

— Пинки ли?

— Да — Марк. Марк Норман. Пинки му беше прякорът в колежа. Сега сигурно не обича да му викат така — нали е собственик на… колко бяха? На половин дузина търговски фирми за продажба на коли, три „Макдоналдса“ и един „Холидей ин“, а?

— Не знаех, че господин Норман е и в бизнеса с бързото хранене.

— Да, има три заведения покрай Лонг Бийч. Всъщност, те са негова собственост чрез ограничено партньорство. Тук ли е днес?

— Не, в отпуска е.

— О, да. В Корсика. Хотел „Ахасио Хайят“, стая 543. Точно така, съвсем го бях забравил.

— Ти само да кажеш здрасти ли наминаваш, или…

— Не, щях да си купувам мотоциклет.

— О… а какъв мотоциклет си търсиш?

— От новите модели на „Ямаха“? С новото поколение умни колела?

Скот се ухилва мъжествено в опит да докара най-подходящата физиономия за ужасния факт, който се готви да разкрие:

— Знам точно за кой модел ми говориш. Жалко, но точно днес не разполагаме с такъв на склад.

— Така ли?

— Да. Моделът е съвсем нов. Още никой не го продава.

— Сигурен ли си? Защото сте поръчали една бройка.

— Така ли?

— Да, преди месец. — Изведнъж мъжът изпружва врат и оглежда булеварда през рамото на Скот. — Ето, говорим за вълка, а той в кошарата.

Огромен камион на „Ямаха“ влиза през товарния вход с нова партида мотоциклети в каросерията.

— В този камион е — посочва типът. — Ако ми дадеш една визитка, ще ти надраскам на гърба й идентификационния му номер, за да ми го свалиш.

— Това специална поръчка от господин Норман ли е?

— Той каза, че го бил поръчал като рекламен модел, но на мен, така да се каже, името ми го пише върху него.

— Да, господине. Напълно ви разбирам.

И, разбира се, моторът излиза от камиона точно такъв, какъвто типът го описва — чак до цвета (черен) и идентификационния номер. Прекрасна машина. Само като стои посред паркинга, вече привлича тълпа — другите търговци оставят кафетата си, свалят крака от бюрата и излизат да му се любуват. Прилича на черно наземно торпедо. Две колела, то е ясно. И то толкова модерни, че даже не са и колела — приличат на гигантски свръхмощни версии на умните колела, използвани при високоскоростните скейтбордове, с независимо сгъващи се спици с дебели възглавници по краищата. Отпред, на носа на мотоциклета, виси сензорният пакет, който следи пътните условия и решава къде точно на шосето да постави всяка спица в движение, доколко да я подаде и как да завърти възглавницата за получаване на максимално сцепление. Всичко се контролира от биос — Базисно Интегрирана Операционна Система: бордови компютър с плосък екран, вграден върху резервоара.

Разправят, че това сладурче развивало близо двеста километра в час по чакъл. Биосът се включва към мрежата за следене на атмосферните условия на ЦРК и знае кога ще се натъкне на урва. Аеродинамичният капишон е напълно гъвкав, сам изчислява най-ефективната си форма в зависимост от скоростта и вятъра в момента, променя извивките си в съответствие с тях, увива се около тебе като гимнастичка-нимфоманка.

Скот схваща, че този тип ще подкара мотора с търговска фактура — нали е приятел и довереник на господин Норман. Не е лесно за един енергичен търговец да напише договор, с който продава такъв секси звяр срещу фактура. Минутка колебание. Чуди се какво ли ще му се случи, ако всичко това е някаква грешка.

Типът го наблюдава напрегнато и като че го усеща, че е нервен — все едно чува как бие сърцето на продавача. Така че в последната минута той се отпуска, обзема го великодушие — Скот ги обича тия типове, дето трошат много пари — и решава да натовари фактурата с още няколкостотин хонконгски долара, та да изкара Скот една мижава комисионна от сделката. Всъщност бакшиш.

А после — черешката върху тортата — типът направо пощурява в магазина. Съвсем откача. Купува си пълно оборудване. Ама всичко. Най-доброто възможно. Цял черен комбинезон, повиващ всичко от пръстите на краката до врата в бронирана тъкан, през която кожата диша, с подплънки от бронегел навсякъде, където трябва, и въздушни възглавници около врата. Дори и маниаците на тема безопасност не си правят труда да слагат каска, когато са облечени с такова чудо.

Така че след като измисля как да закачи мечовете си на комбинезона, онзи е готов.

— Трябва да ти призная — казва Скот, докато типът яхва новия си мотор, наглася мечовете си и прави с биоса нещо невероятно своеволно, — че изглеждаш страшен пичага!

— Ми благодаря. — Той издува газта и Скот усеща, ала не чува мощта на двигателя. Това чудо е толкова ефикасно, че не си пилее мощта в произвеждане на шум. — Много здраве на чисто новичката ти племенница! — и типът отпуска съединителя. Спиците се огъват и събират, моторът изскача от паркинга, сякаш подрипва на електрическите си лапи, сече направо през паркинга на съседния Неоводолейски храм и излиза на шосето. Половин секунда по-късно типът с мечовете се е превърнал в точица на хоризонта. После се стапя. На север.