Снежен крах

12

Полуавтономната стражева единица #А-367 на „Нг Секюрити Индъстрийс“ живее в приятна черно-бяла Метавселена, където крехките пържоли растат по дърветата и висят по ниските клони на нивото на главата ти, а напоени с кръв фрисбита хвърчат през свежия хладен въздух без никаква причина, докато ги хванеш.

Има си свое собствено малко дворче, опасано с ограда. Той знае, че не може да прескочи оградата. Всъщност никога не се е и пробвал да я прескочи, защото знае, че не може. Той не излиза в двора, освен ако не му се налага. Навън е горещо.

Той си има важна работа: Пази двора. Понякога в този двор влизат и излизат хора. Повечето пъти това са добри хора и той не ги безпокои. Не знае защо тези хора са добри. Просто го знае. Понякога хората са лоши и се налага да им прави лоши неща, за да ги накара да се махнат. Това е подобаващо и уместно.

Навън, в света отвъд оградата на двора му, има други дворове с други кученца като него. Те не са гадни кучета. Те са негови приятели.

Най-близкото кученце-съседче е далече — по-далече, отколкото стига погледът му. Но понякога го чува как лае — когато някой лош приближи неговия двор. Той чува и други кученца-съседчета — цяла глутница, разпростряла се надалеч във всички посоки. Той е част от голямата глутница от добри кученца.

Той и другите добри кученца лаят, когато непознат влезе в двора им или дори премине покрай него. Непознатият не го чува, но всички останали кученца от глутницата го чуват. Ако живеят наблизо, те се възбуждат. Събуждат се и се приготвят да правят лоши неща на този непознат, ако се опита да влезе в двора им.

Когато някое съседско кученце налае непознат, в ума му заедно с лая нахлуват картини, звуци, миризми. Изведнъж той знае как изглежда този непознат. На какво мирише. Какви звуци издава. Тогава, ако този непознат приближи двора му, той ще може да го разпознае. Той ще помогне и ще препредаде лая на други добри кученца, за да може цялата глутница ще се подготви за борба с непознатия.

Тази вечер Полуавтономната стражева единица #А-367 лае. Той не просто препредава нечий чужд лай на глутницата. Той лае, защото е много развълнуван от ставащото в двора му.

Първо влязоха двама души. Това го развълнува, защото влязоха много бързо. Сърцата им бият учестено, те се потят и миришат на страх. Той ги огледа, за да провери дали не носят лоши неща.

Малкият носи неща, които са малко нередни, но не са наистина лоши. Нещата, които носи големият, са доста лоши. Но той някак си знае, че големият е добър. Той е от този двор. Той не е непознат — той живее тук. А малкият е негов гостенин.

И все пак кученцето усеща, че става нещо вълнуващо. Разлайва се. Хората в двора не го чуват. Но всички останали добри кученца в глутницата, далече-далече, го чуват и щом го чуват, те виждат тези двама уплашени добри хора, подушват ги и ги чуват.

После в двора идват още хора. И те са възбудени — той чува как сърцата им бият. Щом подушва горещата солена кръв, вливаща се в артериите им, устата му се изпълват със слюнка. Тези хора са възбудени и сърдити и съвсем малко уплашени. Те не живеят тук — те са непознати. Той не харесва особено непознатите.

Той ги оглежда и вижда, че носят три револвера — един трийсет и осми калибър и два магнума калибър триста шейсет и седем. Револверът е зареден с куршуми дум-дум, единият от магнумите — с тефлонови куршуми, а освен това се целят с него. Пушката-помпа е заредена с едри сачми и един патрон вече е готов за стрелба, плюс още четири в магазина.

Нещата, които непознатите носят, са лоши. Страшни неща. Той се възбужда. Ядосва се. Малко се плаши, но той обича да се плаши, за него то е същото като да се възбужда. Всъщност разполага само с две емоции: спането и прилива на адреналин.

Лошият непознат с пушката се прицелва!

Това е нещо съвсем ужасно. Многобройни лоши, възбудени непознати нахлуват в двора му с гадни неща, идват да сторят зло на добрите посетители.

Той едва смогва да излае предупредително на другите добри кученца и изскача от кучешката си колиба, носен от нажежен до бяло реактивен поток от чиста, дива емоция.

Уай Ти съзира с периферното си зрение кратък проблясък. Нещо издрънчава. Поглежда нататък и вижда, че източникът на светлината е нещо като кучешка вратичка, вградена отстрани във франчайза Хонконг. В непосредственото близко минало тази вратичка е била отворена от нещо, изхвърчало отвътре и метнало се към ливадата със скоростта и решителността на гаубичен снаряд.

Докато съзнанието на Уай Ти регистрира всичко това, до слуха й достигат крясъците на джигатайците. Те не са нито сърдити, нито уплашени. Още никой не е имал време да се уплаши. Така крещи човек, когото току-що са полели с кофа студена вода.

Крясъците едва започват, а тя тъкмо обръща глава да погледне джигатайците, когато от вратичката отново избухва светлина. Погледът й се стрелва нататък. Струва й се, че е видяла нещо — дълга кръгла сянка, разрязала напряко светлината за един мъгляв миг, когато вратата се разтвори отвътре. Но щом погледът й се фокусира, тя вижда единствено трепкащата врата, все същата като преди. Това са единствените впечатления, с които остава, но има и още една подробност: веригата искри, танцуващи над ливадата от вратичката до джигатайците и обратно по време на това траяло една секунда събитие, като ракета, рикошираща над поляната.

Хората разправят, че Плъховете търчали на четири крака. Вероятно ноктите на роботските им крака избиват тези искри, когато се впиват в тревата за по-добро сцепление.

Джигатайците до един са в движение. Някои току-що са били съборени на тревата и продължават да се мятат и търкалят. Други се строполяват в момента. Те не са въоръжени. Пресягат се да стиснат ръката, която държи оръжието, с другата ръка и все така си кряскат, макар че сега в гласовете им се долавя определена нотка на страх. Панталоните на единия са разпорени от колана до глезена. През поляната се влачи ивица плат, сякаш е бил преджобен от нещо, което е бързало твърде да се докопа до джоба му и е избягало. Може би е носел там нож.

Никъде не се вижда кръв. Плъховете са прецизни. Но онези си стискат ръцете и циврят. Може би е вярно онова, дето го разправят — че когато Плъхът иска да пуснеш нещо, той те удря с електрошок.

— Внимавай — чува се тя да казва. — Имат патлаци.

Хиро се обръща и й се ухилва. Зъбите му са много бели и подредени — остра усмивка, усмивка на хищник.

— Не, нямат. В Хонконг патлаците са незаконни, спомняш ли си?

— Имаха патлаци само преди секунда — възкликва Уай Ти, пули очи и клати глава.

— Сега са на Плъха — обяснява Хиро.

Всички джигатайци решават, че е по-добре да си ходят. Изтичват навън, мяткат се на такситата и потеглят със стържене на гуми.

Уай Ти изкарва таксито по джанти през охранителната система на улицата и го паркира със скърцане. Връща се в Хонконг, а подире й като опашка на комета се стеле мъглявина от ароматна свежест. Доста странно, но тя си мисли като как ли ще е да си поиграят малко с Хиро Протагонист на задната седалка. Сигурно доста приятно. Но ще трябва да махне дентатата, а не му е тук мястото. Освен това всеки, достатъчно почтен, че да й помогне да избяга от Дранголника, вероятно има някакви скрупули относно опъването на петнайсетгодишни момиченца.

— Много мило от твоя страна — казва той, кимвайки към паркираното такси. — И гумите ли ще му платиш?

— Не, а ти?

— Имам известни проблеми с паричните приходи.

Тя е застанала в средата на хонконгската ливада. Двамата внимателно се оглеждат от главата до петите.

— Обадих се на гаджето ми, но той ми се ската — оплаква се тя.

— И той ли е трашър?

— Позна.

— Направила си същата грешка, която и аз допуснах навремето — казва той.

— И каква е тя?

— Да смесваш работата с удоволствието. Да излизаш с колега. Става много объркано.

— Да, разбирам те. — Не е съвсем сигурна какво точно е колега. — Мислех си, че с тебе трябва да станем партньори — казва тя.

Очаква той да й се присмее. Но вместо това той се ухилва и кимва лекичко.

— Същото ми мина през ума и на мен. Но трябва да помисля как точно да стане.

Тя е стъписана, че той действително го мисли. После овладява фактора на лигавенето и осъзнава: той я баламосва. Което означава, че вероятно лъже. Вероятно всичко ще свърши с това, че той ще се опита да я вкара в леглото си.

— Трябва да вървя — заявява тя. — Трябва да се прибирам.

Сега ще видим колко бързо ще изгуби интерес към идеята за партньорство. Тя му обръща гръб.

Изведнъж отново ги пронизва хонконгската роботска светлина от прожекторите.

Уай Ти усеща в ребрата си остра, смазваща болка, сякаш някой я е блъснал. Но не е Хиро. Хиро си е непредвидима откачалка, която мъкне мечове, но онези гадове, дето бият момичета, тя ги надушва от километър.

— Ох! — изохква тя и се извръща от удара. Поглежда надолу и вижда малък тежък предмет да отскача от земята в краката им. Навън, на улицата, едно допотопно такси изсвирва с гуми и се изнася скорострелно. От задния прозорец стърчи джигатаец и им се заканва с юмрук. Сигурно я е замерил с камък.

Само дето не е камък. Тежкото нещо в краката й, нещото, току-що отскочило от гръдния кош на Уай Ти, е ръчна граната. Разпознала какво е това, тя я съзерцава втренчено — известна анимационна икона, станала истинска.

После нещо подсича краката й, твърде бързо, че да я заболи. И тъкмо когато тя се преориентира, откъм друга част на паркинга отеква болезнено силен гръм.

А после всичко замира неподвижно за достатъчно дълго време, че да бъде видяно и проумяно.

Плъхът е спрял. А те никога не го правят. Част от тяхната мистерия е, че никога не успяваш да ги видиш — толкова бързо се движат. Никой не ги знае как изглеждат.

Никой — освен Уай Ти и Хиро, в момента.

По-голям е, отколкото си е представяла. Тялото е колкото на ротвайлер и е разчленено на застъпващи се твърди плочки като тези на носорога. Краката са дълги и извити нагоре за по-голяма мощ, като на леопард. Сигурно хората го наричат Плъх заради опашката, защото тя е единствената плъхоподобна част — невероятно дълга и гъвкава. Но изглежда като плъхова опашка, чиято плът е разядена от киселина, защото се състои от сегменти — стотици спретнато съединени сегменти, като прешлени.

— Иисусе Христе! — възкликва Хиро. И по това тя разбира, че и той никога досега не е виждал Плъх.

В момента опашката е навита на купчина върху тялото на Плъха като въже, паднало от дърво. Части от нея се опитват да мърдат, други изглеждат мъртви и инертни. Краката се движат всеки за себе си, спазматично, а не в съгласие. Всичко това изглежда ужасно нередно — като самолет с откъсната опашка на кино, който маневрира за кацане. Дори и човек, който не е инженер, ще разбере, че става нещо извратено и изкривено.

Опашката се гърчи и плющи като змия, разгъва се, издига се над тялото на Плъха, разплита се измежду краката му, а те продължават да срещат трудности — Плъхът не може да се изправи.

— Уай Ти — казва Хиро, — недей.

Тя обаче не го слуша. Стъпка по стъпка, тя се приближава до Плъха.

— Опасно е, ако не си забелязала — предупреждава я Хиро, който я следва на няколко крачки. — Казват, че имали и биологични компоненти.

— Биологични компоненти ли?

— Животински части. За да е непредвидим.

Тя обича животните. Продължава да върви.

Сега го вижда по-добре. Не е целият от броня и мускули. Голяма част от него изглежда доста крехка. От тялото му стърчат къси, дебели подобия на крила — по едно голямо на всяко рамо и редица от по-малки по протежението на гръбнака, като на стегозавър. Очилата й за нощно виждане й казват, че тези плочки са толкова нажежени, че можеш пица да опечеш на тях. Щом тя си приближава, те сякаш се разгъват и засияват.

Те разцъфват като цветята в научно-популярен филм, разтварят се и се разгъват и разкриват натиканата под тях фина, сложна вътрешна структура. Всяко дебело крило се разцепва на свои по-малки подобия, и така до безкрайност. Най-малките са мънички парченца фолио, толкова дребни, че от разстояние контурите на плъха изглеждат като разнищени.

И продължава да се нажежава. Малките крилца са се нажежили почти до червено. Уай Ти бутва очилата над челото си и свива шепи около лицето си, за да затули околните светлини. Вижда как плочките започват да излъчват мъждукащо кафеникаво сияние, като реотана на току-що включена електрическа фурна. Тревата под Плъха започва да пуши.

— Внимавай. Твърди се, че вътре в тях има наистина гадни изотопи — обажда се Хиро зад гърба й. Приближил се е малко повече, но все още се държи на разстояние.

— Какво е изотоп?

— Радиоактивно вещество, произвеждащо топлина. Това е енергийният му източник.

— И как се изключва?

— Не се изключва. Произвежда топлина, докато не се стопи.

Уай Ти е вече само на няколко стъпки разстояние от Плъха и усеща жегата по бузите си. Крилата са се разгънали докрай. В основата си те са оцветени в ярко жълто-оранжево, което избледнява през червено до кафяво към деликатните им краища, все още тъмни. Парливият дим от горящата трева скрива някои детайли.

Тя си мисли: ръбовете на крилата приличат на нещо, което съм виждала. Приличат на тънките метални перки на калъфа на климатик, от онези, върху които можеш да си напишеш името, като ги натиснеш с пръст.

Или като радиатора на кола. Вентилаторът издухва въздух към радиатора, за да охлади мотора.

— То има радиатори — установява тя. — Плъхът има радиатори за охлаждане. — Точно в този момент тя събира информация за разузнаването.

Но то не се охлажда. Само се нажежава все повече.

Уай Ти си изкарва прехраната със сърфиране из задръствания. Това е нейната икономическа ниша: да затруднява трафика. И знае, че колите не се сваряват, докато се носят с бясна скорост по откритите автостради. Сваряват се, когато заседнат в задръстване. Защото когато са неподвижни, върху радиатора се издухва недостатъчно въздух.

Тъкмо това става сега с Плъха. Той трябва постоянно да се движи, да издухва въздух върху радиаторите си, иначе прегрява и се стопява.

— Страхотно — отбелязва тя. — Чудя се дали ще гръмне или какво?

Тялото преминава в остър нос. Отпред той е закривен и над него има покрив от черно стъкло, разположен под остър наклон като предното стъкло на изтребител. Ако Плъхът има очи, то гледа точно оттук.

Под стъклото, там, където трябва да е челюстта, стърчат останките на нещо механично, отнесено от избухването на гранатата.

В черното предно стъкло — или маска, или както там го наречете — е пробита дупка. Достатъчно голяма, че Уай Ти да бръкне в нея с ръка. От другата страна на дупката е тъмно и тя не вижда много ясно, особено в такава близост до яркооранжевото сияние на радиаторите. Но вижда, че отвътре навън изтича нещо червено. И то не е Декстрон II. Плъхът е ранен и кърви.

— Това нещо е живо — казва тя. — Има кръв във вените си. — И си мисли: Това са данни. Данни. Мога да изкарвам пари от това с моя партньор — „партнер“ — Хиро.

А след това си помисля: Горкичкото създание се самоизгаря живо.

— Недей. Не го пипай, Уай Ти — опитва се да я спре Хиро.

Тя застава до плъха и си слага очилата, за да предпазят лицето й от жегата. Краката на Плъха спират да шават спазматично, сякаш я чакат.

Тя се навежда и сграбчва предните му крака. Когато ги издърпва, те реагират — свиват мускули. Все едно да хванеш куче за предните крака и да го поканиш на танц. Това нещо е живо. То й откликва. Тя знае.

Тя поглежда Хиро, за да провери дали той разбира какво става. Разбира.

— Кретен! — тросва му се тя. — Аз идвам и ти казвам, че искам да съм твой партньор, а ти ми разправяш, че трябвало да си помислиш? Какъв ти е проблемът — не съм достатъчно добра, за да работя с тебе ли?

После се навежда и започва да тегли Плъха назад през ливадата. Той е невероятно лек. Нищо чудно, че бяга толкова бързо. Може да го вдигне на ръце, ако й се прииска да се изгори жива.

Докато го влачи обратно към вратичката, Плъхът прогаря черна, пушеща диря в тревата. Тя вижда как от комбинезона й се вдига пара, застоялата пот и кир се изпарява през тъканта. Достатъчно дребна е, че да мине през вратичката — още едно нещо, което тя може, а Хиро — не. Обикновено вратичките са заключени — опитвала се е да ги бъзика. Но тази е отворена.

Вътре е светло, бяло, подовете са лъснати от роботи. На няколко стъпки от вратичката има нещо като черна пералня. Това е колибката на Плъха, където той се спотайва сред мрак и усамотение и чака да му се отвори работа. Свързана е с франчайза с дебел кабел, излизащ от стената. В момента вратата на колибката зее — и това не е виждала досега. Отвътре излиза пара.

Не е пара. Студ е. Както когато отвориш вратата на фризера във влажен ден.

Тя набутва Плъха в колибката. От всички стени пръсва някаква студена течност и се изпарява още преди да достигне до тялото на Плъха, а парата изригва от колибката толкова мощно, че я събаря по задник.

Дългата опашка се е изпънала пред колибата и се подава навън през вратичката. Тя вдига част от нея. Острите, машинно изпилени ръбове на прешлените пробиват ръкавиците й.

Изведнъж опашката се напряга, оживява, вибрира за секунда. Тя рязко отдръпва ръката си. Опашката се стрелва навътре в колибата като отплеснал се ластик. Уай Ти дори не вижда движението й. После вратата на колибката се затръшва. Робот-чистач — прахосмукачка с мозък — излиза от друга врата и се залавя да чисти окървавения под.

Над Уай Ти, окачен във фоайето и обърнат към главния вход, виси плакат в рамка, обвит с гирлянда от доста повехнали жасминови цветове. Представлява снимка на дивашки ухиления господин Ли с обичайното приветствие отдолу:

В хладната си къщичка Полуавтоматична стражева единица #А-367 вие.

Навън, в двора, беше много горещо и му беше лошо. Когато и да излезе в двора, му става горещо, освен ако не спира да тича. Когато го раниха и се наложи да лежи дълго неподвижен, му стана по-горещо от всякога.

Сега вече не му е горещо. Но още го боли. Вие, както вие, когато е ранен. Съобщава на всички кученца-съседчета, че има нужда от помощ. Те са разстроени и натъжени, повтарят воя му и го предават нататък до всички останали кученца.

Скоро той чува приближаващата се ветеринарна линейка. Добрият ветеринар ще дойде и ще му помогне да се почувства по-добре.

Той отново започва да лае. Разказва на всички останали кученца как лошите непознати са дошли и са го ранили. И колко горещо е било навън в двора, докато е лежал. И как доброто момиче му е помогнало и го е отнесло обратно в хладната му къщичка.

Точно пред Хонконгския франчайз Уай Ти забелязва черна лимузина, която от известно време е спряла там. Не й трябва да поглежда номерата, за да разбере, че е Мафията. Само Мафията кара такива коли. Прозорците са затъмнени, но тя знае, че някой вътре я следи. Как го правят? Виждаш тези лимузини навсякъде, но никога в движение, никога на път. Тя дори не е убедена, че имат мотори.

— Добре, извинявай — казва Хиро. — Аз ще си гледам моята работа, но сме партньори за всички сведения, които изкопаеш. Ще делим по равно.

— Става — съгласява се тя и се качва на скейтборда.

— Обаждай се, когато решиш. Имаш визитката ми.

— Хей, тъкмо ме подсети. На визитката ти пише, че се занимаваш с МФМ софтуер.

— Така е. Музика, филми и микрокод.

— Чувал ли си за Виталий Чернобил и „Стопените“?

— Не — това група ли е?

— Да — най-великата група! Трябва да я чуеш, друже — те ще са новите най-велики!

Тя излиза на шосето и се лепва за едно ауди с номера на Разцъфналите ливади. То трябва да я откара у дома. Мама сигурно си е легнала — преструва се, че спи и се тревожи.

На половин пряка от входа на Разцъфналите ливади тя се откача от аудито и хлътва в един Макдоналдс. Влиза в дамската тоалетна. Тоалетната е с окачен таван. Качва се върху седалката на третия клозет, повдига една от плочките на тавана и я избутва настрани. Оттам изпада памучен ръкав с фин флорален десен. Тя го дръпва и измъква навън целия ансамбъл — блузата, плисираната пола, бельото от „Викис“, кожените обувки, огърлицата и обеците, та чак и смотаната дамска чанта. Сваля комбинезона на РадиКС, смачква го на топка, пъхва го вътре в тавана, слага обратно плочката. После облича ансамбъла.

Сега изглежда точно както изглеждаше сутринта, докато закусваше с мама.

Отнася скейтборда си по улицата към Разцъфналите ливади, където е законно да носиш дъска, но не и да я слагаш на цимента. Показва паспорта си на граничния пост, извървява четиристотин метра по чисто новите тротоари и влиза в къщата. Лампата на верандата свети.

Мама седи в кабинета пред компютъра си, както обикновено. Мама работи за Федералните. Федералните не изкарват много пари, но трябва да бачкат здравата, за да демонстрират лоялност.

Уай Ти влиза и поглежда майка си, прегърбена на стола, подпряла бузи с ръце, все едно позира, с вдигнати нагоре крака по чорапи. Носи ужасни евтини Федерални чорапи, които приличат на изтривалка, а когато ходи, бутовете й се търкат един в друг под полата и стържат. На масата има хладилна чанта с висока мощност, пълна с вода, която преди два часа е била лед. Уай Ти поглежда към лявата ръка на мама. Навила е ръкава си, за да се вижда прясната синина точно над лакътя, където слагат превръзката за измерване на кръвното налягане. Седмичният Федерален тест с полиграф.

— Ти ли си? — провиква се мама, неосъзнала, че Уай Ти е в стаята.

Уай Ти се връща в кухнята, за да не изненада майка си.

— Да, мамо — извиква тя в отговор. — Как ти мина денят?

— Уморена съм — отвръща мама. Винаги така казва. Уай Ти вади бира от хладилника и започва да пълни ваната с гореща вода. Водата шурти шумно и това я отпуска — също като генератора за бял шум на маминото нощно шкафче.