Снежен крах

46

— Къде отидоха ония? — възкликва Хиро.

Всички се оглеждат за платформата, сякаш изведнъж са забелязали липсата й. Най-сетне я забелязват на четвърт миля зад тях, замряла неподвижно във водата. Големите клечки и бодигардовете са се изправили и всичките гледат в една посока. Моторницата кръжи около нея, за да я закачи обратно.

— Сигурно са намерили начин да откачат теглича — предполага Хиро.

— Едва ли — отсича мъжът със стъкленото око. — Беше закачен за дъното, под водата. А и кабелът е стоманен — нямало е начин да го срежат.

Хиро вижда още една малка лодка да се люлее върху вълните, горе-долу по средата между руснаците и моторницата, която ги теглеше. Не бие на очи, защото е мъничка, близо до водата и е боядисана в тъмни естествени цветове. Едноместен каяк. А в него — дългокос мъж.

— Мамка му — изругава Ливио. — Откъде се взе тоя, по дяволите?

Каякарят се оглежда продължително назад — преценява вълните. После рязко се обръща, започва да гребе усилено, ускорява ход и на всеки няколко удара с веслото се оглежда назад. Приижда голяма вълна и тъкмо когато подема каяка, скоростите им съвпадат. Каякът застава на гребена й и се стрелва напред като ракета, яздейки вълната — изведнъж е полетял със скорост, двойно по-голяма от скоростта на всичко останало във водата.

Като забива весло във вълната, каякарят на няколко пъти рязко променя посоката си. После поставя веслото напреки на каяка, посяга надолу и вади малък тъмен предмет — тръба, дълга над метър. Вдига я на едното си рамо.

Той и моторницата се стрелват един покрай друг в противоположни посоки, разделени от около пет-шест метра вода. После моторницата гръмва.

Снарядът на „Коулуун“ е прехвърлил с няколкостотин метра мястото, където се развива цялото действие. Той прави възможно най-резкия завой, на който е способен плавателен съд с такива размери в опит да се врътне на сто и осемдесет градуса, за да се върне и да се разправи с руснаците и — по-големият проблем — с Гарвана.

Гарвана гребе към приятелчетата си.

— Каква гад! — ругае Ливио. — Какво ще прави, че ги изтегли до сала със скапания си каяк?

— Направо тръпки ме полазват — коментира мъжът със стъкленото око. — Погрижи се да има и няколко наши хора там горе при Сътрудниците. Сигурно са пратили хеликоптер.

— Радарът не показва други кораби — обажда се един от войниците на връщане от мостика. — Само ние и те сме. И хеликоптери няма.

— Нали знаеш, че Гарвана разнася ядрена бомба? — пита Хиро.

— Така съм чувал. Но този каяк не е достатъчно голям. Мъничък е. Не мога да повярвам, че човек би излязъл в открито море с подобно нещо.

От дълбините на морето постепенно се издига планина. Мехур от черна вода, който непрекъснато се издува и разраства. Далеч назад зад люшкащия се сал е изникнала черна кула — стърчи вертикално над водата, а от върха й израстват две крила. Кулата става все по-висока, крилете се надигат все по-високо над водата, и отпред, и отзад, планината се надига и се оформя. Червени петолъчки и няколко цифри. Но не е нужно да се познават цифрите, за да разбере човек, че това е подводница. Подводница-ракетоносител.

А после тя спира. Толкова близо до руснаците на малкия им сал, че Гуров и приятели практически могат да скочат на нея. Гарвана гребе към тях и реже вълните като стъклен нож.

— Да си го начукам — възкликва мъжът със стъкленото око. — Да си го начукам, да си го начукам, да си го начукам. Чичо Енцо ще се вбеси.

— Не си могъл да знаеш — успокоява го Ливио. — Да стреляме ли по тях?

И преди мъжът със стъкленото око да е взел решение, палубната картечница на ядрената подводница открива огън. Първият снаряд не ги уцелва с няколко метра.

— Добре, ситуацията се развива скорострелно. Хиро, ти идваш с мен.

Екипажът на „Коулуун“ вече е преценил положението и залага на атомната подводница. Тичат напред-назад покрай парапета и пускат във водата големи капсули от стъклопласт. Капсулите се разбиват и разкриват яркооранжеви дипли, които разцъфват в спасителни салове.

След като стрелците на подводницата измислят как да ударят „Коулуун“, ситуацията започва да се развива още по-скорострелно. „Коулуун“ не може да реши дали да потъне, да изгори или просто да се разпадне, и затова прави и трите наведнъж. По това време повечето хора на борда му вече са се прехвърлили на спасителните салове. Всички се люшкат върху вълните, закопчават оранжевите си спасителни костюми и наблюдават подводницата.

Гарвана е последният, който се качва на палубата. Минута-две прибира от каяка някакви уреди — няколко неща в торби и едно двуметрово копие с прозрачна глава във формата на листо. Преди да потъне в люка, той се обръща към останките от „Коулуун“ и вдига харпуна над главата си — жест едновременно и на триумф, и на обещание. И изчезва. След минутки изчезва и подводницата.

— От тоя тръпки ме побиват — признава мъжът със стъкленото око.