Снежен крах

55

Хиро излиза от тържествената вечеря в чест на Трани доста рано, измъква Разума от надуваемата лодка на предната палуба на лодката-къща, отваря го и включва персоналния си компютър към биоса му.

Разумът се зарежда без проблеми. Това и трябва да се очаква. Трябва също да се очаква и че по-късно, вероятно когато Разумът най-много му трябва за работа, той пак ще получи срив така, както правеше с Рибешкото око. Той може да го изключва всеки път, когато повтори този номер, но в хода на битка това е неприятно, а и не е онзи тип решение, което би възхитило един хакер. Много по-разумно би било просто да премахне бъга.

Което може да направи и на ръка, ако имаше време. Но може да има и по-добър начин да го направи. Има вероятност „Нг Секюрити Индъстрийс“ вече да са фиксирали бъга и да са излезли с нова версия на софтуера. Ако е така, би трябвало да успее да намери копие от него на Улицата.

Хиро се материализира в своя кабинет. Библиотекарят надниква вътре от съседната стая в случай, че Хиро има някакви въпроси към него.

— Какво означава „ultima ratio regum“!

— „Последният аргумент на кралете“ — превежда Библиотекарят. — Крал Луи XIV го е щамповал на дулата на всички оръдия, отлети по време на управлението му.

Хиро се изправя и излиза в градината. Мотоциклетът му го чака на чакълената пътека, водеща към портата. Той поглежда през оградата към светлините на Центъра, отново издигащи се в далечината. Компютърът му е успял да се включи към глобалната мрежа на Л. Боб Райф и той има достъп до Улицата. Точно както Хиро очакваше. Райф сигурно разполага с цял комплект сателитни връзки на „Ентърпрайз“, скърпени в клетъчна мрежа, покриваща Сала. Инак не би могъл да стигне до Метавселената в личната си водна крепост, а човек като Райф никога не би се примирил с това.

Хиро възсяда мотоциклета, минава с умерена скорост през квартала, излиза на улицата и после го надува с няколкостотин километра в час, като слаломира между стълбовете на монорелсата — упражнява се. Натъква се на няколко от тях и спира, но това се очаква.

„Нг Секюрити Индъстрийс“ имат цял етаж от висок повече от километър небостъргач близо до Порт Едно точно по средата на Центъра. Както всичко друго в Метавселената, той е отворен денонощно, защото винаги някъде в света се прави бизнес. Хиро оставя мотоциклета на Улицата, взема асансьора до 397-я етаж и застава лице в лице с демона на рецепцията. За миг не може да се досети за расовия й произход, после разбира, че жената-демон е полунегърка, полуазиатка — точно като него. Ако от асансьора беше излязъл бял мъж, вероятно тя щеше да бъде блондинка. Нипонски бизнесмен би застанал лице в лице с дяволита нипонска секретарка.

— Да, господине — казва тя. — Във връзка с продажбите или с услуги за клиенти?

— Услуги за клиенти.

— С кого сте?

— Вие кажете с кого — с тях съм.

— Моля? — също като хората, работещи на рецепция, демонът се справя зле с иронията.

— В момента според мен работя към Централната разузнавателна корпорация, Мафията и Големия Хонконг на господин Ли.

— Разбирам — кимва момичето на рецепцията и си записва нещо. Отново също като хората, работещи на рецепция, невъзможно е да я впечатлиш. — И във връзка с кой продукт?

— „Разумът“.

— Господине! Добре дошли в „Нг Секюрити Индъстрийс“! — обажда се глас.

И това е демон, привлекателна негърка/азиатка в стилно професионално облекло, която се материализира от дълбините на офиса.

Тя повежда Хиро по дълъг, облицован с хубава ламперия коридор, по друг дълъг, облицован с ламперия коридор и после по дълъг, облицован с ламперия коридор. На всеки няколко крачки той подминава рецепции, където аватари от целия свят седят на столове и си запълват времето. Но на Хиро не му се налага да чака. Тя го въвежда право в един представителен, голям, облицован с ламперия офис, където на бюро, осеяно с модели на хеликоптери, седи азиатец. Това е самият господин Нг. Той се изправя, разменят си поклони, момичето изчезва.

— С Рибешкото око ли работиш? — пита Нг и пали пура. Димът се вие ефектно във въздуха. За да се моделира реалистично излизащия от устата на Нг дим трябва също толкова компютърна мощност, колкото и за да се моделира климатичната система на цяла планета.

— Той е мъртъв — осведомява го Хиро. — „Разумът“ направи срив в критичен момент и той гризна харпуна.

Нг не реагира. Вместо това просто седи неподвижно няколко секунди, докато възприеме това сведение, сякаш постоянно трепят клиентите му с харпун. Вероятно има ментална база данни за всеки, използвал някога някоя от играчките му, и какво се е случило с него.

— Казах му, че това е бета-версия — казва Нг. — Трябваше да знае, че не бива да я използва за ръкопашен бой. Сгъваемо ножче за два долара би му свършило по-добра работа.

— Съгласен. Но много се беше увлякъл.

Нг пак издухва замислено дим.

— Както научихме във Виетнам, оръжията с висока мощност имат такова съкрушително въздействие върху сензорите, че приличат на психоактивни наркотици. Като например ЛСД, който може да убеди хората, че могат да летят и да ги накара да скочат от прозореца, така и оръжията вдъхват прекалена увереност. Изкривяват тактическата им преценка, както в случая с Рибешкото око.

— Ще се погрижа да запомня това — казва Хиро.

— В каква бойна среда искате да използвате „Разума“? — пита Нг.

— Утре сутринта трябва да го пренеса на един самолетоносач.

— „Ентърпрайз“?

— Да.

— Знаете ли — започва Нг, определено в настроение за разговори, — има един, който превзе ядрена подводница, въоръжен само с парче стъкло…

— Да, той уби Рибешкото око. И на мен може да ми се наложи да се посбия с него.

Нг се разсмива.

— Каква е крайната ви цел? Както знаете, всички сме забъркани в това, така че можете да споделите мислите си с мен.

— Бих предпочел малко повече дискретност в този случай…

— Твърде късно е за това, Хиро — обажда се друг глас. Хиро се обръща — това е Чичо Енцо, въведен през вратата от момичето на рецепцията — изумителна италианка. Само на няколко крачки зад него вървят дребен азиатски бизнесмен със служителка-азиатка.

— Позволих си волността да им се обадя, когато пристигнахте — обяснява Нг, — така че да можем да си проведем едно съвещание.

— За мен е удоволствие — казва Чичо Енцо и се покланя леко на Хиро.

Хиро му връща поклона.

— Наистина съжалявам за колата, господине.

— Забравили сме я отдавна — отвръща Чичо Енцо.

В стаята вече е влязъл и ситният азиатец. Хиро най-сетне го разпознава. Това е човекът на снимката, висяща във всеки Голям Хонконг на господин Ли по света.

Навсякъде — представяния и поклони. Изведнъж в офиса се материализират няколко допълнителни стола и всеки си придърпва по един. Нг излиза иззад бюрото си и сядат в кръг.

— Нека съкратим преследването, защото доколкото схващам, твоето положение, Хиро, може би е по-рисковано от нашето — казва Чичо Енцо.

— Правилно сте го разбрали, господине.

— Всички ние бихме искали да знаем какво, по дяволите, става — обажда се господин Ли. Английският му е почти лишен от китайски акцент. Явно умилителният му глуповат публичен образ е просто фасада.

— Какво сте схванали досега от всичко това?

— Това-онова — отвръща Чичо Енцо. — А ти?

— Почти всичко — заявява Хиро. — Веднъж да поговоря с Хуанита, и ще знам и останалото.

— В такъв случай ти притежаваш много ценни сведения — казва Чичо Енцо. Той бърка в джоба си, вади хиперкарта и я подава на Хиро. На нея пише:

Хиро се пресяга и поема картата.

Някъде по земята два компютъра си разменят взривове от електронен шум и парите се преливат от сметката на Мафията в сметката на Хиро.

— Ти измисли как да ги разделите с Уай Ти — казва Чичо Енцо.

Хиро кима. „На бас, че ще измисля.“