Снежен крах

1

Деливераторът е член на елитен орден, принадлежи към свещена категория. Пълен е с жизненост ей дотук. В момента той се приготвя да изпълни третата си мисия за нощта. Униформата му е черна като активен въглен, филтриращ светлината направо от въздуха. Куршум би отскочил от арахнофибърната й плетка като мушитрънче от вратата на верандата, но обилната пот се изпарява през тъканта й като бриз през току-що обсипана с напалм гора. Там, където по тялото му стърчат костеливи крайници, костюмът е подплатен със синтерован бронегел. На пипане е като желе с песъчинки. Защитава те като етажерка с телефонни указатели.

Когато го взеха на работа, му дадоха пистолет. Деливераторът никога не приема пари в брой, но все пак някой би могъл да го проследи — може да поиска колата или товара му. Пистолетът е миниатюрен, с аеродинамичен дизайн, олекотен — оръжие, каквито носят модните дизайнери. Той стреля с миниатюрни стрелички, летящи със скорост пет пъти по-голяма от тази на шпионски самолет SR-71, а като приключиш със стрелбата, трябва да го пъхнеш в запалката, защото е с електрическо захранване.

Деливераторът никога не е вадил пистолета от гняв или от страх. Вадил го е веднъж — в Гила Хайлендс. Някакви пънкари от Гила Хайлендс — префърцунен бърбклав, си поръчаха доставка, но не искаха да си платят. Въобразяваха си, че ще впечатлят Деливератора с бейзболна бухалка. Деливераторът извади пистолета, прицели лазерната джаджа в оня наперен луисвилски плужек и стреля. Оръжието риташе страшно — все едно му откъсна ръката. Средата на бейзболната бухалка се превърна в стълб от пламтящи трици, разпиляващ се във всички посоки като избухнала звезда. Пънкарят стискаше дръжката с тъпо изражение, а от другия й край бълваше млечнобял дим. Не получи от Деливератора нищо повече освен главоболия.

Оттогава Деливераторът държи пистолета в жабката. Вместо това разчита на комплект самурайски мечове — бездруго те винаги са били предпочитаното от него оръжие. Пънковете в Гила Хайлендс не се уплашиха от пистолета и затова Деливераторът се принуди да го използва. Но с мечовете нямаше нужда от демонстрации.

Акумулаторите на колата на Деливератора са натъпкани с достатъчно потенциална енергия, че да опържат половин килограм бекон в Астероидния пояс. За разлика от кукленските колички или тузарските возила, колата на Деливератора изхвърля тази енергия през зейнали, блестящи, излъскани сфинктери. И когато Деливераторът надуе газта, стават едни… Контактни пластири ли? По гумите на вашата кола има малки контактни пластири, които влизат в допир с асфалта на четири места, големи колкото езика ви. Колата на Деливератора е оборудвана с огромни лепкави гуми с контактни пластири колкото хълбоците на дебелана. Деливераторът има връзка с шосето — потегля като лош ден, спира на една песета място.

Защо Деливераторът е оборудван така? Защото хората разчитат на него. Той е ролеви модел. Това тук е Америка. Хората правят каквото им скимне — това проблем ли ви е? Защото имат право да го правят. И защото имат оръжия и никой не може да ги спре, мама му стара. В резултат от което икономиката на тази държава е една от най-съсипаните в света. Та, да си дойдем на думата — като сме се разприказвали за търговски баланс, след като всичките ни технологични мозъци изтекоха в чужбина и нещата се уталожиха, започнаха да произвеждат коли в Боливия и микровълнови печки в Таджикистан и да ги продават тук. След като гигантските кораби и дирижабли от Хонконг, които могат да прекарат цяла Северна Дакота чак до Нова Зеландия за грошове направиха зора ни за природни ресурси да изглежда неуместен. И след като Невидимата ръка подбра всичките ония исторически несправедливости и ги размаза в широк глобален пласт от нещо, което един пакистански тухлар, например, би сметнал за просперитет, знаете ли к’во? Съществуват само четири неща, които правим по-добре от всеки друг:

— Музика

— Филми

— Микрокод (софтуер)

— Високоскоростни доставки на пица

Деливераторът навремето разработваше софтуер. Все още пише програми понякога. Ала ако животът беше трогателно начално училище, управлявано от доброжелателни даскали-висшисти, в неговия бележник щеше да пише: „Хиро е много умен и даровит, но трябва да поработи повече върху уменията си за работа в екип“.

И затова сега си има друга работа. Няма нужда от ум и дарби — но и от работа в екип. Съществува един-единствен принцип: Деливераторът ви носи пицата за трийсет минути — или я получавате безплатно, застрелвате шофьора, вземате му колата, завеждате дело в съда. Деливераторът работи на това място от шест месеца и според неговите критерии това е великолепна и продължителна служба — никога не е доставил пица за повече от двайсет и една минути.

О, преди спореха за времето — много корпоративни шофьорогодини са пропилени в тези спорове. Собственици на къщи — със зачервени лица, изпотени от собствените си лъжи, смърдящи на „Олд Спайс“ и стрес от работата, застанали на светещите си жълти входове, — си размахват „Сейковците“ и сочат часовника над кухненската мивка. Кълна ви се. Абе, пичове, вие часовника не познавате ли?

Това вече го нямаше. Доставките на пица се превърнаха в огромна индустрия. Управлявана индустрия. Хората учеха в „Коза Ностра Пица университет“ четири години, само за да я изучат. Влизаха в него неспособни да напишат и изречение на английски — идваха от Абхазия, Руанда, Гуанахуато, Южен Джърси — и излизаха с повече познания за пиците, отколкото знаят бедуините за пясъка. Този проблем също го изучаваха. Чертаеха диаграми за честотата на споровете на входа относно времето на доставка. Обаждаха се на първите Деливератори, за да запишат и анализират впоследствие тактиката на дебата, хистограмите на отношението глас-стрес, характерните граматични структури, използвани от жителите на бърбклави от средната класа тип А, които, противно на всякаква логика, бяха решили, че тъкмо това е мястото да поведат личната си героична съпротива срещу всичко престояло и лишаващо ги от жизнени сили. Тези хора бяха готови да лъжат или да се самозаблуждават по кое време са телефонирали, само за да получат безплатна пица. Не, те имаха право на безплатна пица също както имаха право и на живот, свобода и стремеж към каквото щеш там — не можеха да им я отнемат, мама му стара. Изпращаха психолози по домовете им, даваха им безплатни телевизори срещу анонимно интервю, разпитваха ги с детектор на лъжата, изучаваха мозъчните им вълни, докато им въртяха накълцани, неописуемо гадни филми с порнокралици, среднощни катастрофи и Сами Дейвис младши, напъхваха ги в ароматни стаи с бледоморави стени и им задаваха въпроси за етиката — толкова объркващи, че и йезуит не би могъл да им отговори, без да извърши малък грях.

Анализаторите от „Коза Ностра Пица университет“ заключиха: просто човешката природа е такава и не можеш да я промениш. Затова разработиха евтин и бърз технологичен начин за нейното подобряване: умните кутии. Сега кутията за пица представлява пластмасова черупка — гофрирана, за по-голяма твърдост, а отстрани блещука малко екранче със светодиоди, което показва на Деливератора колко произвеждащи дисбаланс търговски минути са се изнизали от съдбовното телефонно обаждане нататък. Там вътре има чипове и прочее. Пиците лежат на малка купчинка в жлеб зад главата на Деливератора. Всяка пица се плъзга в жлеба като дискета във флопи, намества се и умната кутия се свързва с бордовата система на колата на Деливератора. Адресът на доставката вече е взет от телефонния му номер и налят във вградената памет на умната кутия. Оттам той се препредава на колата, която изчислява и проектира оптималния маршрут върху екран — светеща разноцветна карта, начертана на предното стъкло. Така че на Деливератора дори не му се налага да поглежда надолу.

Ако трийсетминутният срок изтече, новината за бедствието веднага се предава в главния щаб на „Коза Ностра Пица“, а оттам се препредава на самия Чичо Енцо — сицилианският полковник Сандърс, Анди Грифит на Бенсънхърст1, навъсеният, размахал бръснач призрак от кошмарите на мнозина Деливератори, Капо и първи фигурант на корпорация „Коза Ностра Пица“, който само след пет минути ще се обади на клиента и ще му поднесе многословни извинения. На другия ден Чичо Енцо ще кацне в двора на въпросния клиент с реактивен хеликоптер, ще му поднесе още извинения и ще го компенсира с безплатна екскурзия до Италия. Клиентът трябва само да подпише куп документи, които го превръщат в публична фигура — правят го говорител на „Коза Ностра Пица“ и принципно слагат край на личния му живот такъв, какъвто го познава. Той излиза от цялата тази история с чувството, че по някакъв начин дължи на Мафията услуга.

Деливераторът не знае със сигурност какво става с шофьора при такива случаи, но е чувал мълвата. Повечето доставки на пици се осъществяват във вечерните часове, които Чичо Енцо смята за свое лично време. А как бихте се почувствали вие, ако ви се наложи да прекъснете семейната вечеря, за да се обадите на някакъв си избеснял бунак от някой загубен бърбклав и да му се мазните заради някаква си шибана закъсняла пица? Чичо Енцо не е отдал петдесет лета на служба на семейството и отечеството, за да го карат на тия години, когато повечето хора играят голф и дундуркат внучките си, да изскача от ваната мокър-мокър и да лиже подметките на някой шестнайсетгодишен скейтпънк, чиято пица с чушлета пристигнала след трийсет и една минути. О, Господи. Само като се сети за тази идея, дъхът на Деливератора се учестява.

Но ако беше другояче, той не би доставял за „Коза Ностра Пица“. И знаете ли защо? Защото има нещо в това животът ти да виси на косъм. Все едно си пилот-камикадзе. Умът ти е ясен. Другите хора — служителите в магазини, пекачите на бургери, инженерите-програмисти, целият поменик от безсмислени занятия, съставящи Живота в Америка — разчитат единствено на добрата стара конкуренция. По-добре е да си печете бургерите или да отстранявате дефектите на подпрограмите си по-бързо и по-хубаво от съученика ви от гимназията, дето работи две пресечки по-нататък, защото ние с тия пичове се конкурираме, а хората ги забелязват тия работи.

Ама че шибана безскрупулна надпревара! В „Коза Ностра Пица“ няма конкуренция. Конкуренцията противоречи на мафиотската етика. Не се стараеш повече, защото се конкурираш с някакво идентично предприятие в съседство. Стараеш се, защото всичко виси на косъм. Името ти, честта ти, семейството ти, животът ти. Онези, дето пекат бургерите, може и да живеят по-дълго, но що за живот е това тяхното, трябва да се запиташ. Тъкмо затова никой, дори и нипонците, не може да разнася пици по-бързо от Коза Ностра. Деливераторът е горд със своята униформа, гордее се, че шофира колата, гордее се, че марширува към входовете на неизброими домове в бърбклавите — мрачно видение в нинджа черно, с пица на рамо, а червените светещи цифри гордо сияят в нощта: 12.32, или 15.15, а сегиз-тогиз 20.43.

Деливераторът е зачислен към „Коза Ностра Пица“ №3569 в Долината. Южна Калифорния не знае да се разбърза ли, или направо да се удуши на място. Няма достатъчно пътища за толкова хора. Корпорация „феърлейнс“ през цялото време строи нови. За тази цел се налага да се сриват с булдозери доста квартали, но тия постройки от седемдесетте и осемдесетте съществуват единствено за да бъдат бутани, нали така? Няма тротоари, няма училища, нищо няма. Нямат си собствена полиция, няма имиграционен контрол — нежелателните елементи могат да си влизат, без никой да ги претърсва и дори да ги безпокои. Виж, в бърбклавите се живее. Бърбклавът е град държава със собствена конституция, граница, закони, ченгета, абе с всичко.

Деливераторът някога бе ефрейтор от Държавната сигурност на Фермите на Меривейл. Уволниха го, защото извади меч на един доказан престъпник. Втъкна го в тъканта на ризата, приплъзна плоската страна на острието покрай тила му и го прикова към изкорубеното и мехурчесто винилово покритие на стената в къщата, в която престъпникът се опитваше да влезе с взлом. Според него арестът си беше съвсем основателен. Обаче го уволниха, защото престъпникът се оказа син на вицеканцлера на Фермите на Меривейл. О, ония порове си намериха извинение: казаха, че деветдесет и два сантиметровият самурайски меч не бил на въоръжение при тях. Казаха, че бил нарушил КЗЗП — Кодекса за задържане на заподозрени престъпници. Казаха, че престъпникът бил получил психологическа травма. Сега се страхувал от кухненски ножове и трябвало да си размазва мармалада с чаена лъжичка. Казаха, че ги бил изложил на отговорност.

Наложи се Деливераторът да вземе пари назаем, за да си плати. Всъщност, наложи му се да ги заеме от Мафията. И затова сега фигурира в тяхната база данни — особености на ретината, ДНК, гласова диаграма, пръстови отпечатъци, отпечатъци от стъпалата, от дланите, от китките, от всяка шибана телесна част, по която има браздички — е, почти. Тия копелета натъркаха тия части с мастило, направиха им отпечатъци и ги дигитализираха в компютъра си. Но парите са си техни — те несъмнено внимават, като раздават заеми. А когато подаде молба за Деливератор, го наеха с радост, защото го познаваха. При вземането на заема трябваше да си контактува персонално с помощник вице-капото на Долината, който по-късно го препоръча за Деливератор. Така че все едно беше част от семейството. Едно наистина страшничко, извратено, оскърбително семейство.

„Коза Ностра Пица“ №3569 се намира на „Виста роуд“, малко по-надолу от търговския център „Кингс Парк“. Навремето „Виста роуд“ принадлежеше на щата Калифорния, а сега се нарича Корпорация „Феърлейнс“, шосе СиЕсВи-5. Тогава основният му конкурент беше едно щатско шосе, което сега се нарича Шосе Кал-12 на корпорация „Крузуейс“. Навътре в долината двете конкурентни шосета всъщност се пресичат. Някога между двете корпорации бушуваха ожесточени спорове и бяха затворили кръстовището заради спорадични снайперистки престрелки. Най-накрая един едър предприемач купи цялото кръстовище и го превърна в търговски център, през който се преминаваше с автомобил. Сега шосетата просто влизат в система от паркинги — не паркинг, не рампа, а система — и губят идентичността си. Преминаването през кръстовището включва проследяване на алеи в паркинговата система, многобройни преплетени нишки на посоките като например Път Хо Ши Мин. СиЕсВи-5 е по-добро за движение, но настилката на Кал-12 е по-качествена. Типично — шосетата на „Феърлейнс“ наблягат на достигането до мястото, закъдето сте тръгнали, те са за шофьори тип А. „Крузуейс“ пък наблягат на удоволствието от пътуването — за шофьори тип Б.

Деливераторът е шофьор тип А, и то бесен. Той се носи към своята база, „Коза Ностра Пица“ № 3569, лъкатушейки в лявото платно на СиЕсВи-5 със сто и двайсет километра в час. Колата му е невидим черен овал, просто тъмно петно, отразяващо тунела от търговски реклами — така нареченото логло. Поредица от оранжеви светлини се пени и бълбука отпред, там, където щеше да бъде решетката, ако това беше дишаща въздух кола. Оранжевата светлина прилича на пламък от бензин. Тя прониква през задните стъкла на хората, отскача от огледалата им за задно виждане, налага огнена маска върху очите им, бърка в подсъзнанието им и измъква оттам ужасния страх, че лежиш премазан, в пълно съзнание, под избухващ бензинов резервоар. Тя ги кара да отбият и да оставят Деливератора да ги изпревари с черната си колесница, обгърната от „пеперони“ огън.

Логлото отгоре — изписаното с двойна инверсионна следа „Си Ес Ви-5“, представлява тяло от електрическа светлина, съставено от неизброими клетки. Всяка клетка е проектирана в Манхатън от имидженери, който с дизайна на едно лого изкарват повече пари, отколкото един Деливератор за цял живот. Въпреки усилията им да се откроят всички тези емблеми се сливат, особено при скорост сто и двайсет километра в час. И все пак „Коза Ностра Пица“ №3569 се забелязва лесно заради билборда — широк и висок дори и според сегашните раздути стандарти. Всъщност самият тумбест франчайз сякаш не е нищо повече от ниската основа на огромните колони от арамидно влакно, издигащи билборда високо горе в небесната твърд на търговските марки. Марка регистрада, бейби.

Билбордът е класика в жанра, а не някаква си там измишльотина от някоя мимолетна рекламна кампания на Мафията. Това е официално изявление, паметник, построен, за да векува. Прост и изпълнен с достойнство. Изобразява Чичо Енцо, издокаран в един от своите италиански костюми. Тънките райета блещукат и се гънат като сухожилия. Квадратът на джоба сияе. Косата му е съвършена, пригладена назад с помада, която никога не пада. Краищата на всеки кичур са подрязани равно от братовчеда на Чичо Енцо, Арт Бръснаря, който управлява втората по големина верига от евтини салони за подстригване в света. Гордо изправеният Чичо Енцо не точно се усмихва — но несъмнено в погледа му проблясва блага искрица. Не позира като модел, а стои там, както би стоял и вашият чичо, а до него пише:

Билбордът е полярната звезда на Деливератора. Той знае, че когато стигне онова място на СиЕсВи — 5, където долният ъгъл на таблото е скрит зад псевдоготическите стъклописни арки на тукашния франчайз „Райските врата на преподобния Уейн“, е време да се прехвърли в десните платна, където се моткат дебилите и кукленските колички — напосоки, нерешително, оглеждайки всяка отбивка към крайпътните франчайзи, сякаш не знаят обещание ли крие, или заплаха.

Той отрязва пътя на кукленска количка, на семеен микробус, маневрира покрай съседното „Купи и отлети“ и навлиза в „Коза Ностра Пица“ №3569. Огромните тлъсти контактни пластири недоволстват, квичат, но се задържат върху патентования паваж със силно сцепление на корпорация „Феърлейнс“ и го вкарват в улея. Това е хубаво, това за него означава висок оборот, бързо действие — давай, давай. Докато спира със скриптене, електромеханичният люк отстрани на колата му вече се отваря, за да разкрие празните жлебове за пици. Вратата щраква и се сгъва обратно като бръмбарово крило. Жлебовете чакат. Чакат горещи пици.

Чакат ли, чакат. Деливераторът надува клаксона. Нещо не е наред.

Прозорецът се отваря. Това не бива да се случва. Можете да погледнете папката на „Коза Ностра Пица университет“ и да прегледате цитата за прозорец, улей, експедиция. Там са описани всички процедури за този прозорец — включително, че не бива никога да се отваря. Освен ако нещо не се е объркало.

Прозорецът се отваря и — седнали ли сте? — от него бълва дим. Деливераторът чува нестройно жужене сред металния ураган, носещ се от уредбата, и разбира, че това е аларменият сигнал за дим, идващ от вътрешността на сградата.

Заглушителят на стереоуредбата. Потискаща тишина. Тъпанчетата му се разгъват. Прозорецът бръмчи от писъка на алармата. Колата бездейства и чака. Люкът е стоял отворен прекалено дълго — по електрическите контакти в дъното на жлебовете за пици полепват замърсяващи вещества от атмосферата и ще се наложи да ги чисти извънредно. Всичко върви точно както не трябва според папката, определяща всички ритми във вселената на пиците.

Вътре един абхазец с телосложение на футболна топка търчи насам-натам, разтворил папка. Използва резервната си шапка като клин, за да й пречи да се затвори. Тича с походката на човек, носещ яйце в лъжица. Крещи на абхазки диалект. Всички управители на франчайзите на „Коза Ностра Пица“ в тази част на Долината са абхазки имигранти.

Не прилича на сериозен пожар. Деливераторът веднъж е попадал на истински пожар във Фермите на Меривейл — нищо не се виждаше от пушека. Това беше то: пушек, бълващ отникъде, чат-пат на дъното — оранжеви светлинни проблясъци, като гореща мълния високо в облаците. Този пожар не е такъв. Той е от онези, които пускат дим, колкото да задействат алармите. И с тия глупости му губят времето.

Деливераторът натиска продължително клаксона. Абхазкият мениджър се приближава до прозореца. Би трябвало да използва интеркома за разговори с шофьорите — може да каже каквото си ще и то веднага ще изпиука в колата на Деливератора. Но не, той трябва да разговаря с него очи в очи, все едно Деливераторът е някакъв шибан каруцар. Лицето му е зачервено, поти се, очите му се подбелват, докато се мъчи да се сети за думите на английски.

— Пожар. Малък — отронва той.

Деливераторът не отговаря нищо. Защото знае, че всичко това се записва на видео. После записът ще бъде изпратен в „Коза Ностра Пица университет“, където ще бъде анализиран в научна лаборатория по пица мениджмънт. Ще го показват на студентите в Пица университета — може би тъкмо на онези студенти, които ще заменят този тук, след като го уволнят като учебникарски пример за начин да си прецакаш живота.

— Нов работник… сложил обяд в микровълнова… вътре фолио… бум! — обяснява управителят.

Абхазия е била част от шибания Съветски съюз. Новопристигнал емигрант от Абхазия, опитващ се да работи с микровълнова печка — това е все едно дълбоководен тръбен червей да извършва мозъчна операция. Откъде ги намериха тия? Няма ли американци, които да могат да опекат една смотана пица?

— Дай една пица — казва Деливераторът.

Думата „пица“ връща рязко типа в днешния век. Той затръшва прозореца и потушава безмилостното врещене на алармата.

Нипонски робот-ръка изважда пицата навън и я пъха в горния жлеб. Люкът се затваря над нея.

Докато Деливераторът излиза от улея, набира скорост, проверява адреса, изписан върху предното стъкло и решава дали да завие надясно или наляво, то се случва. Уредбата му пак замлъква — по команда на бордовата система. Лампите в кабината светват в червено. Червено. Зумерът забръмчава. Светодиодните цифри на предното стъкло, повтарящи онези върху кутията на пицата, проблясват: 20.00.

Току-що са пробутали на Деливератора пица, изпечена преди цели двайсет минути. Той проверява адреса — дотам има двайсет километра.