Снежен крах

22

Тя излиза от франчулата Нова Сицилия. Навън я причаква някакъв тип. Той се усмихва, не без ирония, и едва маркира поклон — един вид, за да привлече вниманието й. Доста абсурдно, но след като прекара малко време с Чичо Енцо, това определено започва да я кефи. И затова тя не му се изсмива в лицето, примерно, а само извръща поглед с намек да се чупи.

— Уай Ти, имам работа за тебе — казва онзи.

— Заета съм — тросва му се тя. — Имам други пратки за разнасяне.

— Лъжеш като разпрана — заявява той одобрително. — Знаеш ли го онзи гаргойл вътре? Той е свързан с компютъра на РадиКС дори и сега, когато разговаряме. Така че всички ние знаем със сигурност, че сега нямаш работа.

— Обаче не мога да поемам задачи от клиенти — казва Уай Ти. — Разпределят ни централно. Трябва да позвъните на 1–800.

— Божке, ама ти за пълен кретен ли ме мислиш? — възкликва типът.

Уай Ти се спира, обръща се и най-сетне го поглежда. Висок и мършав. Черен костюм, черна коса. И безформено на вид стъклено око.

— Какво е станало с окото ти? — пита тя.

— Пикел, Байон, 1985-а — отговаря той. — Други въпроси?

— Извинявай, пич, само те питах.

— А сега да се върнем към работата. Тъй като не съм си наврял главата в гъза, както май си мислиш ти, знам, че всички Куриери се разпределят централно чрез номер 1–800. Да, ама ние не обичаме номер 1–800 и централното разпределяне. Такива сме си. Обичаме да общуваме очи в очи, по старомодния начин. Както например на маминия рожден ден не се хващам за телефона, за да набера 1-800-ОБАДИ-СЕ-НА-МАМА. Отивам при нея лично и я целувам по бузата, ясно? А сега, в този случай, ни трябваш точно ти.

— Как така?

— Защото много обичаме да си имаме работа с малки наперени мацета, които задават твърде много шибани въпроси. И затова нашият гаргойл вече се е включил към компютъра, използван от „РадиКС“ за разпределяне на Куриерите.

Мъжът със стъкленото око се обръща — върти глава наобратно като бухал — и кимва към гаргойла. Секунда по-късно личният телефон на Уай Ти иззвънява.

— Вдигни го, мамка му — казва той.

— К’во? — казва тя в слушалката.

Компютърен глас й съобщава, че трябва да вземе пратка в Грифит парк и да я отнесе във франчайза „Райските врата на Преподобния Уейн“ във Вай Найс.

— Ако искате нещо да ви се пренесе от точка А до точка Б, защо просто сами не си го закарате там? — пита Уай Ти. — Метнете го в някоя черна лимузина „Линкълн“ и готово.

— Защото в този случай нещото не е точно наше, а що се отнася до хората в точка А и точка Б, ами, не сме точно в най-добри отношения, между нас казано.

— Искате да открадна нещо — заключава Уай Ти.

Мъжът със стъкленото око е оскърбен, наранен.

— Не, не, не. Чуй ме, детенце. Ние сме шибаната Мафия. Ако искаме да откраднем нещо, ние вече знаем как се прави това, нали? За да откраднем нещо, нямаме нужда от помощта на петнайсетгодишни момиченца. Става въпрос по-скоро за операция под прикритие.

— Шпионска работа. Сведения.

— Мда. Шпионска работа — повтаря мъжът. Интонацията му предполага, че се опитва да угоди някому. — И единственият начин тази операция да се задейства е да разполагаме с Куриер, който да ни удари едно рамо.

— Значи всичкото това с Чичо Енцо е било менте — намръщва се Уай Ти. — Вие само се опитвате да си хванете Куриер за другарче.

— Охо, я чуйте това — казва мъжът със стъкленото око, искрено развеселен. — Да бе, вярно, трябва да се изхвърлим докрай, за да впечатлим някаква петнайсетгодишна пикла. Виж какво, хлапе, по света има милион Куриери, които бихме могли да подкупим, за да ни свършат тази работа. Решихме да си ти, отново, защото имаш лична връзка с екипа ни.

— И какво искате от мен?

— Точно онова, което обичайно би направила при това положение — казва мъжът. — Да отидеш в Грифит парк и да вземеш пратката.

— Само това ли?

— Да. И да я доставиш. Но ни направи услуга и мини по Пето шосе, става ли?

— Това не е най-добрият начин…

— Нищо, ти пак мини оттам.

— Добре.

— Хайде — ще те придружим, докато излезеш от тази дупка адова.

Понякога, ако вятърът духа в правилната посока и се намъкнеш във въздушния джоб зад движещ се с бясна скорост камион с осемнайсет колела, дори не ти трябва да се закачаш. Вакуумът, като мощна прахосмукачка, те всмуква. Можеш цял ден да си висиш там. Но ако се издъниш, изведнъж се оказваш сам и безпомощен в лявото платно на магистрала, влачещ подире си конвой от големи камиони. И също толкова зле, ако се поддадеш на неговата мощ, той ще те всмуче направо под калниците, ще станеш на грес и никой няма и да разбере. Това се нарича Вълшебният харпун-прахосмукачка. Той напомня на Уай Ти за развитието на живота й след онази съдбовна нощ на пица-приключението й с Хиро Протагонист.

Харпунът й не може да пропусне целта, когато тя се изстрелва по магистралата за Сан Диего. Дори и най-леката и най-боклучава китайска „икономична кутийка“ от пластмаса и алуминий може да я дръпне здравата. Хората не се ебават с нея. Завоювала си е пространство на платното.

Сега ще си има много работа. Ще трябва да прехвърли голяма част от задачите на Роудкил. А понякога, само за важни бизнес-уговорки, ще трябва да се регистрират в някой мотел някъде — точно както правят истинските бизнесмени. Напоследък Уай Ти се опитва да научи Роудкил да я масажира. Но той никога не стига по-далеч от лопатките й — стигне ли дотам, се изпуска и почва да се прави на Големия мъжкар. Което по някакъв начин е мило, все пак. Пък и дават ли ти, вземай, тъй де.

Това не е най-прекият път до Грифит парк, по никой начин, но това иска от нея Мафията: да вземе шосе 405 чак до Долината, а после да подходи от онази посока — тъкмо посоката, от която обичайно би дошла. Каква параноя ги тресе. Големи професионалисти са.

Отляво се появява летището. Отдясно мярва склада, където онзи мекушавец, нейният партньор, вероятно се е наврял в компютъра си. Лъкатуши из сложните течения на трафика около летище „Хюз“, което сега е частен преден пост на Големия Хонконг на Господин Ли. Продължава покрай летище Санта Моника, което неотдавна бе закупено от Глобалната сигурност на Адмирал Боб. Цепи напряко през Федландия, където майка й всеки ден ходи на работа.

Навремето Федландия се състоеше от Болницата на ветераните и още няколко федерални сгради. Сега се е сгъстила до бъбрековидно бонбонче, увито около шосе 405. Оградена е отвсякъде с бариера — плътна ограда от телена мрежа, зигзаговидна тел, между сградите — купчини отломки и бетонни бариери. Всички сгради във Федландия са огромни и грозни. Около плинтовете им сноват човешки същества с вълнени дрехи в цвят на влажен гранит. Те са мършави и черни под бялото величие на зданията.

От отсрещната страна на федландската бариера, отдясно, се вижда Калифорнийският университет, който сега е управляван съвместно от японците, Големия Хонконг на господин Ли и няколко големи американски корпорации.

Хората разправят, че там, отляво, в „Пасифик Палисейдс“, над океана се издига голяма сграда, в която се намира главният щаб на Централната Разузнавателна Корпорация за Западното крайбрежие. Скоро — като например утре — тя ще отиде там, ще открие тази сграда, може би само ще мине покрай нея и ще махне. Има да казва на Хиро страхотни неща. Страхотни сведения за Чичо Енцо. Хората ще платят милиони за тях.

Но в сърцето си вече усеща бодването на съвестта. Тя знае, че не може да цунка Мафията и после да я изпорти. Не защото я е страх от тях. А защото й имат доверие. Държаха се любезно с нея. А и кой знае, от това може да излезе нещо. По-добра кариера, отколкото би могла да направи в ЦРК.

Не са много колите, отбиващи към Федландия. Майка й го прави всяка сутрин, както и още неколцина Федерални. Но всички Федерални ходят на работа рано и остават до късно. При тях това е въпрос на лоялност. За Федералните лоялността е фетиш — тъй като нито печелят много пари, нито са на почит и уважение, трябва да докажеш, че си лично обвързан и че не ти пука за лъскавите неща.

Пример от този род: Уай Ти не е сменяла колата още от летището насам. На задната седалка седи арабин. Бурнусът му плющи по вятъра от отворения прозорец. Климатикът не работи — един таксиджия от Ел Ей не изкарва достатъчно пари, че да си купи Хлад-фреон на черно. Типично: само Федералните биха накарали посетител да вземе мръсно такси без климатик. Естествено, таксито завива по отклонението с пътепоказател „СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ“. Уай Ти се откача и лепва харпуна на един камион за Долината.

Върху огромната федерална сграда се спотайва групичка Федерални с уоки-токита, тъмни очила и якета с надписи ФЕД, насочила дълги обективи към предните стъкла на колите, минаващи по булевард Уилшайър. Ако сега беше нощ, тя сигурно щеше да види как лазерен скенер заиграва по баркода на номера на таксито, когато то завива по отклонението за САЩ.

Майката на Уай Ти й е разказала за тези типове. Те са Общата Операционна Команда на Изпълнителния Клон, ООКИК. ФБР, полицията, Тайните служби и Специалните сили — всички те все още имат претенции за някаква отделна идентичност, както навремето Армията, Флотата и Въздушните сили, но всички те са под командата на ООКИК, всичките вършат едно и също и са повече или по-малко взаимозаменяеми. Извън Федландия всеки ги знае като Федералните. ООКИК претендира за право да ходи навсякъде и по всяко време в първоначалните граници на Съединените американски щати без разпореждане и дори без основателно извинение. Но всъщност те се чувстват у дома си единствено тук, във Федландия, втренчени над дулото на телефото обектив, микрофон-пистолет или снайпер. Колкото по-дълго е дулото, толкова по-добре.

Долу под тях таксито с арабина на задната седалка забавя ход до субсветлинна скорост и обикаля по лъкатушния слаломен курс между бетонни бариери с гнезда за петдесеткалиброви картечници, разположени на стратегически интервали. Спира пред ТПГ съоръжение и възсяда зейнала яма, пълна с момчета от ООКИК с кучета и мощни прожектори, чиято задача е да й погледнат под полата за бомби или ЯБХИ (ядрени-биологични-химични-информационни) агенти по шасито. Междувременно шофьорът слиза и отваря предния и задния капак, така че други Федерални да ги огледат. Един Федерален се залепва за прозореца на арабина и го подлага на строг разпит.

Казват, че в столицата всички музеи и паметници са взети на концесия и превърнати в туристически парк, от който сега идват около десет процента от правителствените приходи. Федералните може би сами управляват концесията и вероятно задържат по-голямата част от общата печалба, но не е там работата. Става въпрос за философия. За завръщане към основите. Правителството трябва да управлява. Това не ви е развлекателната индустрия, нали? Оставете развлеченията на хаховците от Индустрията — хора с дипломи за степ-танцьори. Федералните не са такива. Те са хора сериозни. Със сериозно образование. Президенти на студентски съвети. Председатели на дискусионни клубове. От онези хора с характер, които носят тъмен вълнен костюм и закопчана догоре яка, дори и когато температурата е като в парник, над четирийсет градуса, а влажността е толкова гъста, че реактивен самолет да забуксува в нея. От онези хора, които се чувстват най у дома си от тъмната страна на еднопосочно огледало.