Снежен крах

65

Уай Ти изведнъж се събужда. Не се е усетила как е заспала. Пърпоренето на перките сигурно я е приспало. Сигурно е скапана от умора — това е истината.

— Какво става с мойта комуникационна мрежа, да го еба? — пищи Л. Боб Райф.

— Никой не отговаря — отвръща руският пилот. — Нито Сала, нито Ел Ей, нито Хюстън.

— Свържете ме тогава по телефона с летището — нарежда Райф. — Искам да взема реактивния самолет за Хюстън. Ще си закараме задниците в кампуса и ще разберем какво става.

Пилотът бърника нещо по таблото.

— Проблем — обажда се той.

— Какво?!

Пилотът клати отчаяно глава.

— Някой бърника небесната телефонна връзка. Загазихме.

— Аз може да успея да се свържа — заявява президентът. Райф само го поглежда, сякаш иска да му каже „Да бе, тъпанар“.

— Някой да има шибана монета от четвърт долар? — изревава магнатът. Франк и Тони се шашкат цяла минута. — Ще трябва да гепим първия попаднал ни монетен телефон и да се обадим, мама му стара. — Той се разсмива. — Можете ли да повярвате? Аз да се обаждам по телефон?

Секунда по-късно Уай Ти поглежда през прозореца и направо се гръмва, като вижда долу истинска суша и магистрала с две платна, която лъкатуши покрай топли пясъчни плажове. В Калифорния са.

Хеликоптерът намаля ход, пикира към земята и полита над магистралата. По по-голямата част от нея липсват пластмаса и неонови светлини, но след малко налитат на малко франчайз-гето, построено от двете страни на платното там, където шосето се отдалечава от брега.

Хеликоптерът каца на паркинга на едно „Купи и отлети“. За щастие той е почти празен и не отрязват нито една глава. Вътре двама младежи играят видеоигри и при смайващата гледка на хеликоптера отлепят само за миг очи от екрана. Уай Ти е доволна — ужасно я е срам да я виждат с това тъпо сборище от дърти посерковци. Хеликоптерът седи и бездейства, докато Л. Боб Райф изскача навън и притичва до монетния телефон до входа.

Тия смотаняци бяха толкова тъпи, че я сложиха да седне точно до пожарогасителя. Няма причина да не се възползва от факта. Тя го изтръгва от стойката и вади предпазителя практически с едно движение, после натиска ръчката, прицелена право в лицето на Тони.

Нищо.

— Мамка му! — крясва тя и мята пожарогасителя по него, или по-скоро го блъска в него. Той се навежда и сграбчва китката й. Силата на удара от стоварилия се в лицето му пожарогасител е достатъчна, че да му нащърби здравата самочувствието. А на нея й дава достатъчно време да подаде крака навън от хеликоптера.

Всичко отива на майната си. Ципът на единия й джоб се е разтворил, тя пада, или по-скоро се изтърколва от хеликоптера и точно тогава скобата на пожарогасителя се закача в този джоб и я задържа. Докато се откачи, Тони се връща на четири крака и посяга към ръката й.

Успява да го избегне и изтичва волно на паркинга. Зад гърба й е „Купи и отлети“, отстрани е оградена с висока ограда, отделяща това място от неоводолейския храм от едната страна и франчулат на „Големия Хонконг на Господин Лий“ от другата. Единственият път за бягство е към шосето — от другата страна на хеликоптера. Но пилотът, Франк и Тони вече са изскочили навън и са й преградили изхода.

В неоводолейския храм няма да й помогне. Ако почне да им мрънка и да ги умолява, те може просто да я включат в мантрите си за идната седмица. Но Големия Хонконг на господин Ли е съвсем друга история. Тя притичва към оградата и се опитва да й се покатери. Два и половина метра мрежа с лента-бръснач отгоре. Но дрехата й би трябвало да устои на острието. Горе-долу.

Успява да се покатери до средата. После чифт дебели, ала силни ръце се сключват около кръста й. Не извади късмет. Л. Боб Райф я откъсва от оградата. Ръцете и краката й ритат напусто във въздуха. Той отстъпва две крачки назад и я понася обратно към хеликоптера.

Тя поглежда към Хонконгския франчайз. Колко близо беше.

На паркинга се е появил някой. Куриер, слязъл от магистралата да си почине и да се поразсее малко.

— Хей! — изпищява тя, пресяга се, натиска лостчето на ревера и комбинезонът й се оцветява в синьо и оранжево. — Хей! Аз съм Куриер! Казвам се Уай Ти! Тези откачени боклуци ме отвлякоха!

— Леле! — възкликва Куриерът. — Ега ти досадата. — А после я пита нещо, но тя не може да го чуе, защото витлата на хеликоптера вече пърпорят.

— Откарват ме на летището! — крещи тя с цяло гърло. После Райф я блъска по очи в хеликоптера. Машината излита, проследена прецизно от публиката от антени на покрива на Големия Хонконг на господин Ли.

На паркинга Куриерът гледа как хеликоптерът излита. Много е готин за гледане, целият е окичен с картечници.

Но тия пичове вътре тормозеха тая супермацка.

Куриерът изважда личния си телефон от кобура, включва се към централното командване на РадиКС и натиска голям червен бутон. Сигнал за Тревога.

Две хиляди и петстотин Куриера са се струпали на железобетонните брегове на Река Ел Ей. Долу на дъното на канавката Виталий Чернобил и „Стопените“ тъкмо са стигнали до най-готината част на следващия си голям хит-сингъл, „Контролирана засечка в реактора“. Доста от Куриерите се възползват от саундтрака, за да се перчат нагоре-надолу по речния бряг — само Виталий на живо може да ги напомпа така с адреналин, че изкачват стръмен бряг със стотина километра в час, без да се размажат в бетона.

А после черната маса от фенове на „Разтопените“ се превръща в развихрена оранжевочервена галактика и грейват две хиляди и петстотин нови звезди. Гледката е направо побъркваща — отначало те си мислят, че това е някакъв нов визуален ефект, скалъпен от Виталий и неговите имидженери. Като масово светване с фенерчета е, но по-ярко и по-организирано. Всеки Куриер поглежда колана си и вижда, че червената лампичка на личния му телефон свети. Май някой клетник-скейтър е обявил Тревога.

В един франчайз на Големия Хонконг на господин Ли в покрайнините на Финикс Плъх номер В-742 се събужда.

Фидо се събужда, защото тази вечер кучетата са се разлаяли.

Някой винаги лае. Повечето лаят много далече. Фидо знае, че далечният лай не е толкова важен като близкия и затова често го проспива.

Но понякога в далечния лай се долавя един особен звук, който вълнува Фидо и той не може да не се събуди.

В момента чува точно такъв лай. Той идва отдалеч, ала е настоятелен. Едно добро кученце някъде е много разстроено. Толкова разстроено, че всички останали кученца в глутницата са подхванали лая му.

Фидо се вслушва в лая. И той се развълнува. Някакви лоши непознати са били много близо до двора на доброто кученце. Били са в някакво летящо нещо и са имали много пушки.

Фидо не обича много-много пушките. Някога един непознат с пушка стреля по него и го болеше. После дойде онова добро момиче и му помогна.

Тези непознати са изключително лоши. Всяко добро кученце, дето е с всичкия си, би искало да им причини болка и да ги накара да се махнат. Докато Фидо се вслушва в лая, той разбира как изглеждат и чува гласовете им. Ако някой от тези много лоши непознати някога влезе в двора му, ужасно много ще се разстрои.

После Фидо забелязва, че лошите непознати преследват някакво момиче. По гласа й и начина, по който тя се движи, личи, че й причиняват болка.

Лошите непознати тормозят доброто момиче, което го обича!

Фидо се ядосва повече от всякога, даже повече, отколкото когато много отдавна лошият човек го простреля.

Работата му е да пази този двор от лоши непознати. Той не се занимава с нищо друго.

Но още по-важно е да защити доброто момиче, което го обича. Това е по-важно от всичко. И нищо не може да го спре. Дори и оградата.

Оградата е много висока. Но той си спомня как много, много отдавна прескачаше неща, по-високи от него.

Фидо излиза от къщурката си, подвива под себе си дългите си крака и прескача оградата около двора, преди да си е спомнил, че не може да я прескочи. Това противоречие обаче му се губи — той е куче и като такова не го бива много по интроспекциите.

Лаят се разпространява до друго място, далече-далече. Предупреждават всички добри кученца, които живеят на това далечно място, да търсят много лошите непознати и момичето, което обича Фидо, защото те отиват там. Фидо вижда мястото наум. То е голямо и обширно и плоско и открито като хубаво поле за гонене на фризби. На него има много големи летящи неща. По краищата му има няколко двора, където живеят добри кученца.

Фидо чува как тези добри кученца му отговарят с лай. Той знае къде са. Далече. Но там се стига по улиците. Фидо познава цял куп различни улици. Той тича по тях и знае къде се намира и накъде е тръгнал.

Отначало единствената следа, която оставя подире си, е танцуваща диря от искри из центъра на франчайз-гетото. Но след като излиза на голяма права отсечка от магистрала, започва да оставя и други следи: пяна от раздробено синьо стъкло, разпръсната в успоредни крила от всичките четири платна, когато прозорците и предните стъкла на колите изскачат от рамките и се пръскат във въздуха като пенести струи подир моторница.

Част от политиката на добросъседство на Господин Ли е, че всички Плъхове са програмирани никога да не преминават границата на звука в населена област. Но Фидо бърза прекалено много, че да се съобразява с политиката на добросъседство. Прескочи звуковата бариера. Доведи шума.