Изкуплението на Атлантида

Глава 5

Тиарнан си поемаше бавни и дълбоки вдишвания, в опит да убеди самата себе си, че не е полудяла. Беше адски глупавo, а и опасно да остане сама в стая с мъжа, който минути по-рано я бе нападал. Опасността бе твърде голяма, толкова голяма, че бе готова да рискува живота си, за да научи истината. А и чувството, което изпитваше около Бренан, за нейна изненада, не беше страх. Беше тъга. Огромно и непоносимо отчаяние. Дори не бе забелязала сълзите, стичащи се по бузата му, докато я държеше в обятията си. Дантелата по сутиена й все още бе мокра. Страните й се зачервиха при спомена за лицето му, заровено между гърдите й.

Казал бе, че съжалява. Спомена проклятие и думите му бяха истина. Сега щеше да го изслуша с ръка на бравата, готова да избяга, в случай че чутото не й се понрави. Можеше да го направи. Бе готова да рискува.

Тя кимна и Бренан започна историята си. Една почти невероятна история, напълно непонятна за всеки, но не й за нея. История, която започваше в древен Рим. Изучаваше го внимателно, докато й разказваше за „пиянския си разврат“ преди толкова години. Разкаяние отекваше във всяка линия на тялото му. Седеше със сведена глава, отпуснати рамене, със стиснати ръце, които бе отпуснал между краката си. Според разказа си, се бе провалил в задълженията си, захвърлил честта си. С две думи, най-лошият човек, ходил някога по земята.

Всеки уважаващ себе си журналист би го заклеймил като опасен и заблуден, поне всеки, който не би могъл да разпознае истината от лъжата само като се вслуша в думите. Неприятна идея заля съзнанието й и тя го прекъсна, докато той редеше „сам с невинна девойка“. Вероятно не можеше да различи истината от лъжата както при вампирите, така и при атлантите. Не е била достатъчно дълго във великолепния и древен град в Атлантида, за да може да усети каквито й да е явни лъжи, или поне така си мислеше към този момент.

- Хм. Стори ми се, че се двоумиш като използва думата „невинна“ - изтъкна тя, но не спомена как думата, използвана от него, й прозвуча като предупреждение.

Той се поколеба видимо стъписан. Мускулите на челюстта му се стегнаха и тя остана с впечатление, че Бренан се бори с поредната налудничава вълна, като тази, която го връхлетя малко по-рано. Когато я нападна. Гадеше й се от адреналина, които фучеше по тялото й, така че се приближи до вратата и стисна здраво бравата.

- Аз... Не, не, направих грешка. Тя бе невинно момиче.

Сетивата й издрънчаха. Нямаше нищо общо с грубия звук като от

дращене с пирони по черна дъска, нито пък с този на нежни вятърни камбанки според личната скала на Тиарнан Бътлър. Усещаше нещо нередно: ако не бяха лъжи, то поне имаше някакво несъответствие.

- Да не би по онова време дефиницията за тази дума да е била различна?

Бузите му се зачервиха.

- Не съм запознат с разлика в дефинициите. Невинността й или липсата на такава не е съществена за историята.

Поредна тръпка. Но все пак не бе достатъчно за потвърждения. Тя имаше нужда от изходна точка.

- Трябва да ме излъжеш.

Бренан вдигна глава и се взря в нея, а зелените му очи се разшириха.

- Моля! Мислех, че току-що каза, че искаш да чуеш истината.

- Това казах. Но аз съм журналист, доверявам се на инстинктите си - обясни тя, залъгвайки себе си. - Искам да разбера дали работят, що се отнася до атлантите. Изречи лъжа, но го направи сякаш вярваш в тази лъжа. Сякаш се опитваш да ме накараш да повярвам.

- Но ако знаеш, че те лъжа... - поде и събра вежди.

- Знам, знам. Звучи глупаво. Но мисля, че си ми длъжник -съзнателно натисна бравата надолу. - Освен ако не предпочиташ да те оставя.

Малко преди отново да погледне надолу, в погледа на Бренан заблестя нещо мрачно и опасно. Мъртвешката тишина, която за известно време ги обгърна, сигнализира на Тиарнан възможния отказ на воина. Когато той отново погледна нагоре, чертите на лицето му се бяха променили. Загрубели. Горещината в погледа му бе почти осезаема и тя много добре усещаше тежестта му върху кожата си.

- Искаш от мен да те излъжа? Както кажеш. Слушай и ме чуй много внимателно - премести ръцете си на облегалките на стола и ги стисна толкова здраво, че кокалчетата на ръцете му побеляха. -Ето най-голямата лъжа, която някога съм изричал: Не те желая!

Тялото му потръпна, а мускулите по ръцете му трепнаха, докато затягаше хватката си върху стола, преди да продължи с дрезгав глас, а в резултат на прямите му думи, горещината в очите му застигна тялото й

- Не се боря с отчаян, изгарящ душата ми глад да те докосна, вкуся и направя своя. Не се сражавам с резултата от проклятието и две хилядолетия, изпълнени с празнота, за да защитя честта ти. Не се срамувам почти до смърт, задето по-рано те нападнах. Не твоите красота и кураж ме карат да те отведа далеч от това място и да прекарам дни, седмици може би и години, боготворейки тялото ти, докато ти ми разказваш всяка подробност от живота си.

Той замлъкна внезапно и я прикова на място с нескрития копнеж в погледа си.

- Достатъчно добра ли е лъжата, Тиарнан Бътлър?

Наложи й се да си поеме дъх, преди да започне да говори. Дробовете й бяха някак празни: думите му я бяха лишили както от въздух, така и от дар слово. Всичките й нервни окончания дрънчаха и нов рязък звук бръмчеше в тъпанчетата й. Ако трябваше да даде име на това съвсем ново за нея ниво на лъжа, то щеше да бъде „резачка“

„Резачка 1000“.

Лъжеше я, спор няма. Определено я лъжеше, но в същото време казваше една съвсем реална истина. Нито един мъж, когато познаваше, не й бе говорил по подобен начин. Никой не я бе желал толкова, колкото този мъж. Този воин копнееше за нея със сила, която би трябвало да я плаши повече, отколкото вече бе изплашена. Смая я и я привлече към него, въпреки че се страхуваше. Ненаситността може да се превърне в мания, и то много бързо. И вероятно се намираше в далеч по-голяма опасност, отколкото искаше да си признае.

Но въпреки това дарбата й работеше върху него. Несъмнено знаеше, когато я лъжеше. Така че можеше да изслуша историята му Щеше да се опита да намери начин да работи с него. Трябваше да го направи - заради Сузана. Останалата част, включително странният непреодолим импулс да отиде при него, да го докосне и да му прости, можеше да бъде пренебрегнат.

Гласът на Рик, който съвсем ясно чуваше в съзнанието си, не спираше да повтаря: Историята е всичко.

Тиарнан най-сетне пусна бравата и пренебрегвайки изведнъж омекналите си колене, се дръпна от вратата.

- Може би сега бих могла да седна - каза тя, а гласът й съвсем леко потрепна.

Дръпна единия останал свободен стол към себе си. Все още се нуждаеше от някакво безопасно разстояние помежду им, без значение дали той й казваше истината, или не. Бренан съжаляваше, да, но не каза нищо, свързано с това дали ще може да държи под контрол онова, което първоначално го накара да я нападне.

Докато сядаше на стола, телефонът й иззвъня. Погледна към раницата си и реши да не му обръща внимание. Вероятно беше Рик. Обаждането не можеше да е по-важно от това, независимо кой я търсеше. Взря се в Бренан, преценявайки го.

- Мисля, че лъжите бяха предостатъчни. Моля те, разкажи ми останалата част от историята си. Но преди това бих искала да те помоля за нещо и нека този път да чуя самата истината.

- Разбира се - отвърна той, но предпазливост или нещо друго го накара да присвие очи.

- Свързано е с това, което се случи по-рано. Можеш ли да ми обещаеш, че няма да се повтори? Би ли могъл да ми обещаеш, че по никакъв начин няма да ме нараниш? - Тиарнан прехапа устна, знаейки че всичко зависи от неговия отговор.

- Давам ти думата си, Тиарнан Бътлър. Колкото й могъщо да е проклятието и въпреки опитите му да ме унищожи, се заклевам, че ще сторя всичко по силите си, за да те защитя дори ако това значи да дам живота си, за да те предпазя - отвърна той с онзи негов дълбок и чувствен глас, изричайки думите ясно и отчетливо, а в тях се усещаше тежестта на тържествено дадена клетва.

Тиарнан остана потресена както от думите, така и от категоричната честност, с която й бяха поднесени. Той се наведе напред, търсейки лицето й, сякаш се опитваше да я накара да му повярва. Не беше необходимо да се тревожи. Тя напълно му се доверяваше, но разбира се, той не знаеше защо. Никой не знаеше.

Не й остана друга възможност освен тази да му вярва. Тъй като бе ходещ детектор на лъжата.

Бренан не се надяваше на прошката й, дори не смяташе, че ще остане достатъчно дълго, за да чуе края на историята. Как би могла да му има доверие? След всичко, което й бе сторил? Той чакаше, държейки се за паянтовия стол, все едно той можеше да му бъде опора. Възпираше се да не се затича към нея и да моли за опрощение. Тя дори не подозираше, че едва балансираният му здрав разум зависеше от решението й.

- Давай, тогава - каза тя и ръката й описа кръгово движение. -Разкажи ми за това проклятие.

Кръвта нахлу в главата му с такава сила, че му се зави свят. Тя му вярваше. Щеше да му позволи да й обясни. Това бе достатъчно. Трябваше да е. Останалото зависеше от него.

- Бе стигнал до частта с „невинната девойка“ - намек за лека усмивка изкриви краищата на устните й, а Бренан се втренчи в тях, очарован, мислейки за това, колко би бил склонен да жертва, за да види усмивката й, но след това тя прочисти гърлото си. - Бренан!

- Не съм разказвал цялата история на никого - отбеляза той внезапно. - Ти ще си първата, което е оправдано, след като участваш в осъществяването на проклятието.

Когато стана очевидно, че тя бе на път да проговори, той поклати глава, с което изпревари въпросите, които щеше да му зададе.

- По-добре ще е да споделя всичко наведнъж. След това ще решиш дали би могла да понесеш присъствието ми.

Тя се намръщи, но след това изражението й се върна към нормалното и се отпусна на стола.

- Знам, че за краткия си престой в Атлантида си научила няколко неща за нас. Както принц Конлан и лорд Веднжънс вероятно са ти казали, ние сме воините на Посейдон. Всички сме дали клетва за вярност пред бога на моретата по време на церемония, чието начало е възникнало преди повече от единадесет хиляди години. Като избрания от самия Посейдон елит, ние трябваше да живеем според най-високите принципи на дълга, честта и доблестното поведение. Аз обаче се провалих и в трите - обясни той, почти неспособен да изречени думите.

Бренан се изправи рязко и закрачи напред-назад, като промени посоката си, щом тя едва доловимо трепна, когато се приближи към

- Бях пияница и побойник. Прекарвах свободното си време, дори и това, което бе отредено за тренировки, наливайки се с вино в Рим, забавлявах се с жените и казано направо се държах като задник.

Образите от онези дни превзеха ума му все така ярки, сякаш се бяха случили едва преди седмица. Той прокара ръка през косата си, за да я махне от лицето си и се върна към краченето в другата част на стаята.

- Имаше едно момиче. Една жена - набързо се поправи. - Тя бе така изкусителна, а аз - повече от готов да бъда с нея. Беше дъщеря на сенатор. Мислех си, смятах, че връзката ни е просто едно приятно развлечение.

- Просто флирт? - попита Тиарнан със сериозно изражение, но на Бренан му се стори, че видя дяволит пламък във великолепните й очи с цвят на уиски. Останалата част от историята щеше да убие радостта й.

- Хванаха ни - продължи сурово. - Предложих й да се омъжи за мен. Тя не ме искаше, а и баща й каза, че не съм подходящ Последва скандал и богът на моретата... Да кажем, че Посейдон не остана доволен.

- Понесъл си удара, а? - гласът й бе топъл, сякаш изпитваше съчувствие към него.

Не искаше съжалението й. Никога не би могъл да го заслужи.

- Той ме прокле. Стовари на плещите ми такова безпощадно и безкрайно проклятие, заради което повече от две хиляди години не мога да изпитам каквато й да е емоция. - Ярост, яростта, която най-накрая можеше да усети, кипеше в кръвта му - Две хиляди години! -повтори и с горчивина произнесе дословно думите, чути в задната стаичка на таверната, същите слова, които онзи ден изгориха съзнанието му:

Той затвори очи и стисна ръцете си в юмруци в очакване тя да стовари презрението си върху него заради провала му. Чакаше я да избяга заради ужасния смисъл в думите му.

- Не мислиш ли, че е твърде сурово?

Очите му се отвориха рязко при неочакваното й изказване. Тиарнан все още седеше на стола, наклонила глава, сякаш го изучваше.

- Ти не разбираш Не съм ти казал най-лошото, което ме прави страхливец.

Бренан замълча, когато, при мисълта за Корелия и бебето, следващата вълна на болка премина през него. Детето, което, ако беше оживяло, щеше да бъде негов син или дъщеря.

Ако по негова вина не бе загубило живота си.

Тя направи неволно движение, с което показа нетърпението.

- Много добре разбирам. Разбрах, че си бил разюздан, когато си бил млад, както повечето от нас и също така разбирам, че морският ти бог е, меко казано, неуравновесен. Нищо лично!

- Но...

- Не си направил нещо, което някое колежанче с буре и парти тога, не е правило - прекъсна го отново тя. - И все пак си бил наказан за повече от две хиляди години? Не мога да повярвам, че го казвам. Две хиляди години? На колко години си? Всички ли атланти са на твоята възраст?

- Убих майката на детето си, докато тя го носеше в утробата си -грубите му думи раздираха гърлото му. Изгаряха сърцето му.

Цвета напусна лицето на Тиарнан.

- Ти... какво? Ти... но не, чакай! - пое си дъх дълбоко и накъсано. - Не. Това не е вярно. По-точно части от казаното от теб не са верни. Усещам нещо.

Докато стоеше безмълвна, болката от гледката на красивите й тъмни очи, отразяващи шок и ужас, се надигна в него и секна дъха му. Воинът се наведе напред и успя да се улови с ръце, преди да се строполи на пода по лице. Агония по загубата на детето му и горчивото разкаяние заради смъртта на Корелия се сражаваха, за да вземат контрол над него.

Бренан отново се зае с дихателните упражнения, като се насили да се вдигне обратно на стола.

- Истина е - отвърна той. - Така или иначе е достатъчно вярно.

- За теб може би, но на мен не ми стига. Разкажи ми всичко.

Бренан сведе глава и се подчини на молбата й, като разказа за

тежките, и изключително крайни присъди и обвинения на Посейдон.

- Виждаш ли - заключи той, - тя умря по моя вина. Собственото ми дете изгуби живота си заради мен. Нямам право да живея и да съм щастлив, но от онзи ден се боря, за да избавя други жени и деца от смъртта. В търсене на нещо, което никога няма да мога да намеря или заслужа.

- Изкупление - промълви Тиарнан. - Но, Бренан, тя не ти ли е казала за бебето? А и ти спомена, че си й предложил да се ожените.

- Присмя ми се, когато ни разкриха и аз й предложих брак. Каза, че обикновен воин като мен не би бил достатъчно добър за нея. В най-добрия случай бях просто флирт, а в най-лошия - средство, с което да задоволи похотта си - добави бавно, докато отново преживяваше ужасното си унижение, сякаш се бе случило преди броени часове.

По-лошото бе, че докато продължаваше да разказва, срамът се превърна в разкъсваща корема му болка.

- Никога не ми каза за бебето. Дори не направи намек. Отказа каквато и да е комуникация с мен. Планирала бе да се омъжи... по-късно разбрах, че бъдещият й съпруг е разбрал за забежките й, както и за бебето от слугите. Отрекъл се от нея публично и така наречените й приятелки от социалната класа я изоставили.

Бренан стисна дървените облегалки на стола толкова силно, че дървото се разцепи в ръцете му. Пусна бавно парчетата на земята и ги наблюдаваше, докато падаха, като не се интересуваше от факта, че е разранил лявата си длан. Кръвта му капеше по килима на големи, блестящи капки.

- Толкова много кръв - промълви той. - Казаха, че е прерязала вените си. Знаеш ли, че човешкото тяло съдържа толкова много кръв? - Погледна към Тиарнан, отчаян в желанието си тя да го разбере. - Векове наред виждах тази картина в кошмарите си. Нейният живот и кръвта й, капещи върху мраморния под. Животът на детето ми. И за всичко съм виновен аз.