Изкуплението на Атлантида

Глава 34

Главната приемна зала на г-н Джоунс, дълбоко под националния парк „Йелоустоун “

Точно в този момент на Литън му се искаше да е на друго място, което и да е. Вампирите бяха чудовища, които безобразно се измъчваха един друг. Кое същество би сторило токова нещо без причина, различна от извратено удоволствие?

Въпреки че ако наистина се налагаше да гледа как измъчват някого, то не представляваше някаква трудност, ако измъчваните са Девън и малката нахална кучка, която го следваше навсякъде.

Двамата висяха на сребърни вериги, увити около ръцете им. Литън можеше да познае кога веригите са направени от сребро, заради пушека, който излиза от плътта на вампирите. Трябва да е невъобразимо болезнено. Замисли се за миналото и за това дали вампирите, имайки предвид факта, че разбира се, са мъртви, могат да изпитват болка, ала съдейки по израженията на Девън и Дийдри, определено можеха.

Това беше първото посещение на Литън в покоите на Джоунс и докторът всячески се опитваше да не зяпа като някой невеж селяндур, отишъл на екскурзия в големия град. Кадифени и копринени завеси покриваха това, което, общо взето си беше пещера. Имаше картини навсякъде: по стените или рафтовете. Литън не беше ценител на изкуството, но някои от тях изглеждаха истински. Истински като оригинали, струващи милиони долари, които трябва да са изложени в музеите.

Защо така отчаяно се нуждаеха от парите на Бренан, след като тези момчета са притежавали такова богатство?

- Вампирите запазват онова, което е тяхно, човеко - нечии глас изсъска в ухото му.

Литън подскочи на почти тридесет сантиметра във въздуха и Смит, вампирът, който продума в ухото му, се засмя като така демонстрира острите си резци.

Джоунс пусна пинсетите, които използваше на ухото на Девън и се завъртя толкова светкавично бързо, че Литън едва забеляза, че изобщо се движи.

- Защо си тук? - изръмжа на Смит.

Литън се дръпна назад, като остави пътя между двамата вампири напълно чист.

- Тук съм заради него - отвърна Смити като наклони глава към Девън, който пък вдигна неговата и се взря нагоре.

При вида на Девън Литън ахна. Кожата на вампира се беше впила в костите на черепа му и той изглеждаше сякаш е остарял с повече от век в рамките на няколко дни. Ученият не можеше да повярва, че вампирът изобщо е в съзнание, да не говорим за жив. По-точно жив по неговия нежив начин. Беше измъчван, и то не само с пинсети. Рани, синини и кръв покриваха цялото му тяло, лице и онова, което бе останало от дрипите, които вероятно са били дрехите му. Но все още дишаше, беше в съзнание, насочил поглед, пропит с такава изгаряща омраза към Джоунс, което накара Литън да се чуди как така вампирът все още не се е самозапалил.

Дийдри не се справяше така добре. Висеше безжизнена на своите вериги, дали в съзнание, или мъртва, предната част на роклята й бе разкъсаната, като гърдите и коремът й бяха покрити с подобни като тези на Девън синини, рани и кръв.

Девън облиза устни и срещна погледа на Смит.

- Пусни ме, за да го убия и територията му е твоя.

Смит кимна.

- Напълно ме устройва.

Той вдигна ръка и рояк вампири връхлетяха през вратата като всички вкупом нападнаха Джоунс. Литън се скри под една маса и уви един гоблен пред и около себе си, молейки се те да забравят за него. Той седеше сгушен, треперейки от ужас, докато се опитваше да не мисли какво шайка вампири биха сторили с човек, озовал се в центъра на кървава битка, каквато тази очевидно беше.

Въпреки че нападателите му значително го превъзхождаха по брой, Джоунс се биеше с всичко сили, но всичко приключи, щом един от вампирите изтръгна сребърните вериги от Девън. Дори измършавял и слаб от глад и мъчение - за Девън това не беше фактор - той тръгна след Джоунс и следващото нещо, което Литън видя, бе как главата на Джоунс се търкулна в центъра на пода точно пред него, спирайки се в крака му.

- О, боже! О, боже! О, боже - запелтечи, усещайки, че и неговият край приближава,

Девън, който на мига свали веригите от Дийдри и светкавично я притискаше в обятията си, се загледа в Литън.

- Тук сте, за да докладвате, д-р Литън. Така че, докладвайте.

Литън премигна, страхувайки се да отговори. Беше го страх дори да диша. Също така се опасяваше, че се е подмокрил. Замръзна на място, без да се движи или говори.

Лицето на Смити зае полезрението му, докато вампирът се навеждаше, след което сграбчи глезена на Литън и го измъкна от скривалището му.

- Казах, докладвай - повтори Девън, но нещо в тона на вампира подсказа на Литън, че той няма да потрети.

Докторът се изправи на крака, междувременно проклинайки всички вампири както и себе си, задето се беше забъркал с тях.

- Бренан е наш, сър. Отне доста време и Смити мисли, че той е някакво същество, не точно човек, но снимките казват, че е човек, въпреки че тридневно лечение с максимален волтаж ми се струва твърде дълго за прост човек. Податлив е достатъчно и ще подпише всичко, което пожелаем. Можем да започнем с прехвърлянето на парите му в сметките на института.

Девън кимна.

- Чудесно. Направи всичко, за да остане невредим. Без повече процедури, докато не съм оценил състоянието му. Бихме могли да поискаме да го използваме като лицето на нашите изследвания, заедно с вас, разбира се, но ако го превърнем в лигавещ се идиот, ще обезсмислим целта си.

Литън кимна и вдигна глава, на практика изричаше какво ли не, за да се измъкне оттам жив.

- Г-н Смит, бихте ли били така любезен да се уверите, че д-р Литън ще се върне в лабораторията си в добро здраве? - Девън промени хватката си около Дийдри, но не я пусна. - Страхувам се, че някой прегладнял вампир може да го... забави.

Смити се разсмя.

- Откъде знаеш, че аз няма да го забавя?

Усмивката на Девън не предложи никакво успокоение за Литън, който вече го мразеше.

- Всичко с времето си, г-н Смит. Всичко ще дойде при онези, които са на моя страна.

Смит хвърли вледеняващ и преценяващ поглед по цялата стая, после към главата на Джоунс, която все още лежеше на пода и бавно се превръщаше в слуз. Литън почувства стомашни спазми, гледайки натам.

- Предпочитам да залагам на печелившия кон - изтъкна Смит.

- Не е ли така с всички? - отвърна Девън. - Да тръгваме.

И те потеглиха.