Изкуплението на Атлантида

Глава 3

Национален парк „Йелоустоун“, югоизточна част, официална територия на глутницата шейпшифтъри вълци.

Бренан пристъпи през портала, извеждащ от Атлантида и свежият въздух изпълни гърдите му. Винаги бе ценял уханията в парка, защото бяха толкова различни от по-деликатните и окичени с цвят дръвчета в Атлантида. Макар че през вековете бе посещавал мястото стотици пъти, благоуханният аромат, идващ от боровете и смърчовете, ухаеше екзотично. Мечтаеше напълно да се наслади на преживяването, но в него не бе останало нищо, което да изпитва удоволствие или признателност. Нито радост.

За пореден път се запита кога ли щеше да се предаде на мрачната си съдба и да сложи край на всичко. Скоро, може би. Но не днес. Не и преди любопитството му, свързано с тази жена, Тиарнан, да бъде задоволено.

Обърна се с лице към портала. Множество реещи се в небесата борове, стояха като часовои на близкия хребет, хвърляйки сенки върху портала, докато Алексий и Грейс излизаха от него. Жената бе поставила едната си ръка върху дръжката на кинжала, който стоеше в ножницата, завързана на бедрото й, а другата - върху неизменния си лък.

- Не си се шегувал за дивата природа - каза тя и се огледа наоколо. - Мамка му, какво е това?

С едно плавно движение издърпа лъка от рамото си и постави стрелата, готова да полети към група огромни сенки, които се движеха в основата на дърветата.

Алексий се засмя леко и с един пръст бутна стрелата надолу.

- Това е стадо бизони, градско момиче.

Грейс свали лъка, очите й се разшириха, докато устата й съвсем леко се отвори.

- Бизон? Стоя в пущинака, заобиколена от биволи?

- „Заобиколена“ не е правилната дума - изтъкна Бренан. - Това е просто група животни на разстояние повече от девет метра. Ако имаше и друга зад нас, може би тогава...

Нечии спокоен глас го прекъсна.

- Заобиколена от вълци е по-правилно.

Бренан се завъртя след първата дума на непознатия и извади кинжалите си, но след като съзря познатото лице на Лукас, се успокои и прибра остриетата обратно в каниите им. Алфата на шейпшифтърите вълци стоеше на десет стъпки от тях, обграден от половин дузина шейпшифтъри от глутницата му във вълчата им форма.

Алексий се отправи напред, за да се срещне със своя стар приятел и двамата се здрависаха.

- Добра среща, Лукас.

- Добре дошли в дома ми - отвърна шейпшифтърът и наведе глава. След това погледът му се насочи към Грейс и по лицето му се изписа бавна усмивка. - На това му се казва изненада. Как толкова красива жена има нещо общо с теб?

Вълкът до Лукас, чиято козина бе с цвят на мед, оголи зъби и изщрака с челюст до крака му Алфата отметна глава назад и се засмя.

- Изглежда, че на спътницата ти не й се харесва да правиш комплименти на жените на други мъже - подметна Алексий, докато се покланяше дълбоко на вълчицата.

Животното бе обгърнато от блестящо сияние и след секунда там, където стоеше вълк, се появи жена. Дългата й и чуплива коса бе същият нюанс като козината на вълка. Носеше обикновени дрехи: неугледна тъмна блуза и сини джинси, но красотата й грееше като изящен скъпоценен камък от Атлантида, огрян от лунната светлина.

Грейс пристъпи напред като сръчка Алексий с лакът. От звучното „ох“, което последва, Бренан предположи, че жестът изобщо не е бил нежен.

- Спомни си какво говорехме за израза „моята жена“? - каза тя, след което погледна към Лукас и съпругата му, и наклони глава. -Благодаря за топлото посрещане. Аз съм Грейс, а той все още се учи.

Жената шейпшифтър се изкиска.

- Аз съм Хъни и ти пожелавам късмет. Откакто разбра, че съм бременна, Лукас се отнася с мен като с крехко и деликатно нещо. Не престана да се държи покровителски дори и след като бебетата се родиха.

Хъни тръгна към тях, но Лукас я спря, като сложи ръка на рамото й.

- Може би преди да продължим, е по-разумно да се уверим, че това наистина са Алексий и Бренан - предложи алфата и свъси тъмните си вежди.

Вълна от разбиране заля Бренан.

- Шейпшифтърите хамелеони. Да, подочухме за този феномен. Може би трябва да ни попитате за нещо, което само ние знаем.

Лукас, изглежда, не се нуждаеше от втора покана, защото отвърна, без да се двоуми.

- Кой е танцът, който Кристоф ни сподели, че мрази?

Бренан просто се втренчи в Лукас без никаква представа какво има предвид алфата, но Алексий започна да се смее.

- Ако си спомням добре, не е почитател на танците без партньори.

Спомен за друга среща с Лукас, но придружена от свирепа атака на поробени шейпшифтъри, изплува в съзнанието на Бренан и изви устните му в небрежна усмивка. Въпреки че не изпитваше чувства като задоволство и забавление, отдавна бе научил урока, че околните се чувстваха по-комфортно, ако поне правеше опити да имитира проява на каквато и да е емоция.

- Мисля, че споменах привързаността си към добрия стар валс.

Лукас се ухили.

- Само ти, Бренан. Само ти би изпитвал носталгия по валса. Обзалагам се, че ти и Йохан Щраус сте били първи дружки.

- Никога не съм имал привилегията да се срещна с Йохан-старши. Но от време на време хапвах в компанията на сина му и отправях най-искреното си възхищение към напредъка на „На хубавия син Дунав“.

Хъни се усмихна.

- „Синият Дунав“? На сватбения ни прием свириха тази мелодия и на нея бе първият ни танц като съпруг и съпруга.

Бренан се загледа в Лукас.

- И ти ли танцуваш валс?

Алфата обви ръка около спътницата си, показвайки, че тя му принадлежи и вдигна рамене.

- Хъни искаше да танцувам валс и аз го направих. Просто изчакай, Бренан. Някой ден онази специална жена ще премине като булдозер през зазиданото ти сърце и ако тя поиска, ще танцуваш танго, валс, дори и скапаната макарена.

Но заради проклятието, това бе невъзможно, въпреки че нещо мрачно и опасно се завъртя в душата на Бренан, щом си помисли за тази възможност. Тиарнан. Дали тя бе избраната, дали можеше да разбие стените около сърцето му Но ако и когато го стореше, завърналите се в него емоции щяха да го унищожат или още по-лошо, много по-лошо - да унищожат нея.

Само когато е мъртва, сърцето й спре да бие и душата напусне тялото й...

Омразните думите на проклятието отново и отново отекваха в съзнанието му, а лицето на Тиарнан, отпечатано в онзи вестник, завладя съзнанието му. Де да можеше да си спомни как изглеждаше, когато я държеше в прегръдките си. Затвори очи и тръсна глава, в опит да прочисти съзнанието си. След като отново ги отвори, всички бяха обзети от неловко мълчание.

- Лукас често изтърсва глупави коментари - каза Хъни нежно, престипи напред и сложи ръка върху тази на Бренан.

Воинът намери за много трудно да се въздържи от резки движения и да не се отдръпне от нея.

- Не го приемам като обида - отвърна той и пак надяна изкуствената си усмивка. - Но може би трябва да довършим разговора в дома ти и да обсъдим стратегията за проникване на конференцията на МАСН?

- Прав си - съгласи се Лукас, по всичко личеше, че се радва, че сменят темата. - Чухме се с нашия контакт. Трейси Баум би трябвало съвсем скоро да пристигне в хотела.

- Мислех, че ще се срещнем с Тиарнан? - намеси се Грейс, след което погледна през рамо към стадото бизони, а после отново към вълците, наобиколили Лукас и Хъни. - Също така, не се обиждай, обаче има ли причина вълците от глутницата ти все още да са във вълча форма.

Алфата присви очи, но тонът му остана спокоен.

- Тиарнан използва друго име, псевдоним. Пълнолунието е близо и през този период моите братя и сестри предпочитат да тичат във вълча форма. Има ли някакъв проблем?

Алексий съвсем небрежно се помръдна, за да застане между Лукас и Грейс.

- Няма никакъв проблем. Тя е градско момиче, това е. Цялата тази история с дивата природа я притеснява и кара да изпитва непреодолимото желание за капучино или нещо по-силно.

Грейс се наежи, но Алексий й се ухили, при което тя се засмя и природната й доброта се появи на повърхността.

- Съжалявам, не съм искала да ви обидя - обърна се към Лукас и Хъни. - Но може ли да отидем на някое място с четири стени, електричество или поне огън. Може да съм наследница на Диана, но имам здравословна връзка със съвременните технологии, а и е много по-студено, отколкото очаквах.

Хъни подсвирна.

- Наследница на Диана, а? Мина доста време откакто за последно видяхме такава.

Лукас се поклони дълбоко, а Бренан забеляза нещо наистина странно. Останалите вълци се подредиха около Лукас и съпругата му и също се поклониха, като сведоха елегантно глави.

Движението беше като произведение на изкуството, бе повече като отдаване на почит, отколкото действие на животно, изпълняващо трикове.

Грейс също им се поклони, но Бренан чу Алексий, който не спираше да си мърмори под носа.

- Хайде пак се започна.

- Не вълкът - отбеляза Алексий остро, - а пантерата е животното на Диана. Така че не искам да чувам никакви брътвежи, свързани с консорти, почитане и други подобни, в противен случай ще сритам нечии задник.

Внезапно усмивката на Хъни рязко се изостри и изпълни със зъби.

- Няма да си единственият, който ще рита задници.

Лукас вдигна ръка, за да се защити.

- Хей, не зная за какво говориш. Какъв консорт? И кой, в наши дни, използва думата „консорт?“

- Ако не спреш с това, ти ще си този, чийто задник ще бъде наритан - намеси се Грейс и отново сръчка Алексий очевидно смутена. - Историята е дълга, а и не искам да я споменаваш отново. Или, знаеш ли, никога.

Бренан сметна, че моментът да спаси Грейс е дошъл, като така може би щеше да ги накара да спрат с празните приказки и да се концентрират върху мисията. Воинът пристъпи, за да разкрие условието си, но преди да успее да отвори уста, изгаряща, разкъсваща болка, раздра гърлото му и го повали на земята, коленичил на мястото, на което допреди секунда стоя изправен.

- Болка - успя да продума, макар че се задъхваше межди думите. - Страх! Мрак.

Приливна вълна, носеща със себе си болка и агония, беснееше в тялото му, изкривявайки го в невъзможна посока, докато главата му не се тръшна на земята толкова силно, че отскочи.

- Той я наранява. Наранява я. Хапе... кръв... не. Не!

Алексий приклекна до него, като го хвана за раменете и го изправи.

- Какво има, Бренан? Какво става с теб, дявол го взел? Кой е нараняван? Кой е този, който наранява другия?

Бренан се опита да отговори, но от устните му излезе единствено силно ръмжене, докато яростта разкъсваше вътрешностите му, убеден, че ребрата му ще пробият кожата му и ще се покажат през плътта. Похот. Ехото от похотта на вампира се прокрадваше в съзнанието му, докато чудовището бе хванало жената и пиеше от нея, заплашвайки да я завлече в мрака. Бренан сграбчи Алексий за ръката и се взря в изпълнените с шок очи на побратимия си.

Светът заплува в червени краски пред очите му, но най-сетне успя да свърже няколко последователни думи.

- Той я ухапа. Ухапа я, Алексий. Докосна кожата й с проклетите си резци и сега тя ще умре.

- Кого е захапал? Не разбирам какво искаш да ми кажеш.

Бренан се загледа в Алексий, но сякаш виждаше през него, докато образът на животозастрашаваща опасност изгаряше съзнанието му.

- Не зная. Не знам кой. Не знам. Не знам. Не знам - крещеше той, докато се изправяше от земята.

Преди Алексий да успее да му отвърне, Бренан го избута от пътя си, скочи във въздуха и се превърна в мъгла, като се стрелна в небето, спазвайки безпогрешно права посока - към своята жена. Трябваше да намери жената. Трябваше да я открие още сега.

Хотел „ Мамът Хот Спрингс “

Тиарнан затвори вратата и се подпря на нея. Стаята й беше стандартна за хотела: карирано шалте за огромното легло, телефон, лампа, връзка с интернет и менюто, предлагано от румсървиса за закуска, поставено на възглавниците й. Чисто, светло и скучно, но все пак никой не идваше в Йелоустоун заради интериора на хотелите. Прекоси стаята и седна на ръба на леглото, пусна чантата си и се отърва от обувките си, като ги захвърли до твърде малкото кошче, намиращо се до бюрото. Една от кризите й бе решена: никога повече нямаше да носи тези проклетии.

Сега й остана да разгадае мистерията с вампира, който я ухапа, вампирите, поробващи шейпшифтъри и учените, които им помагаха. С или без помощта на атланитите - реши тя, докато проверяваше телефона си за несъществуващите си съобщения от онези, които смяташе за подводен контингент. Изглежда, не харесваха модерните технологии.

Единственият прозорец в стаята привлече вниманието й и въпреки че се намираше на третия етаж, Тиарнан се увери, че е добре затворен, не веднъж, а два пъти. Всичко, което знаеше за вампирите, потвърждаваше факта, че не могат да влязат в нечии дом, без да са поканени, но не можеше да каже какви са външните граници на това правило. Никой освен вампирите, но те не бяха словоохотливи. Дали хотелската стая се броеше за дом? По-скоро се съмняваше.

По-лошо, дали кръвта, която бе взел от нея, му даваше специални права с нея, върху нея?

Щеше ли да се превърне в неговия Ренфийлд(герой от романа "Дракула") ?

Завъртя очи, скастряйки се за собствената си глупост. Ренфийлд. Моля ти се!

Взе тоалетната си чантичка и я занесе в банята, като набързо разопакова малкото грим, който бе взела със себе си. Блестящи сенки около очите и лъскави устни щяха да й помогнат със задачата да накара учените да я подценят. Нямаше защо да се притесняват заради празноглави репортери. Вече бе подготвила няколко телефонни обаждания и мейли, така че да си помислят, че е там, за да напише няколко материала върху невероятните медицински научни открития, които хората и шейпшифтърите правеха в духа на съвместното си сътрудничество.

Да бе. Как ли пък не! Може би това се случваше някъде, но не и с тази група. Те имаха по-дълбока и мрачна цел, а от нея зависеше да открие точно кой, какво, къде, кога и защо. Сложи бляскавата си спирала на плота и направи грешката да погледне в огледалото. Двете малки дупчици на врата й бяха подчертани от размазаната й кръв, а сенките под очите, в следствие на седмиците неспокойни нощи, я караха да изглежда като че ли самата тя бе наполовина вампир.

Намокри парцал и изсипа половината от антибактериалния си гел на нея, след което стисна зъби и почисти врата си. След като кръвта вече я нямаше, дупчиците едва се виждаха. Малко грим щеше да покрие доказателството за случилото се, така че никой на конференцията нямаше да разбере, че е била нещо като вампирския еквивалент на ,Чийтос“.

Бърза и лека закуска.

Копеле.

Нещо стържеше по стъклото на прозореца и Тиарнан изпусна кърпата. Шумът бе толкова тих, че не би могла да го чуе, ако нервите й не бяха опънати и твърде чувствителни заради срещата с вампира.

Той се бе върнал. И за съжаление, в купата с безплатен сапун и шампоан нямаше дървен кол. Викането на подкрепление само щеше да доведе до смъртта на някой друг, и то заради нея; знаеше много добре колко бързи и силни са вампирите. Взе една стъклена чаша и я напълни с вода, след което се обърна към прозореца, готова да блъфира.

Готова да лъже. Бе така добра в това.

- Вече не съм лесна мишена - извика тя и се зарадва, че гласът й остана така спокоен. - Тази чаша е пълна със светена вода и аз не се страхувам да я използвам.

Но до прозореца на беше лицето на вампира. Изобщо нямаше лице, а странна, почти телесна и осезаема мъгла, която се движеше напред-назад от външната страна на прозореца, която, като че ли се опитваше да намери пролука, за да влезе в стаята.

Тя знаеше, че някой вампири могат да летят, но можеха ли да се превърнат в мъгла? Или халюцинираше заради кръвозагубата?

Ръката на Тиарнан потръпна и водата в чашата се разля.

- Който и да си, стои далеч от мен!

Мъглата сякаш я чу, защото се закова на място, а след това се отдалечи. След два бързи удара на сърцето и вече бе изчезнала.

- Това е моментът, в който глупакът се приближава до прозореца, за да погледне през него и зомби скача през стъклото и му изяжда мозъка - промълви тя и остави чашата с малко повече сила от обикновено. - Само в случай, че зомбитата можеха да се носят във въздуха. Обаче брилянтните репортери като мен, викат помощ.

Извади телефон от джоба си и се запъти към вратата. Но тогава, изпълнена с неспокойство, жената изпусна телефона на обикновения килим в съвсем обикновената си стая и мъглата, мъглявината или каквото й да му се невиди беше това, която не бе обикновена, никак даже, премина през несъществуващата пукнатина между прозореца и перваза.

Съзнанието й на репортер мина във фаза „супернаблюдателна“ и Тиарнан започна да обмисля всеки детайл, като междувременно клатеше глава, но нямаше представа дали за да отрече, или да покаже, че не може да повярва на видяното.

Мъглявината започна да се обединява в изкряша, блестяща форма, голяма и обширна, в тялото на мъж. Златистата светлина от лампата се отразяваше в малките частици вода, хвърляйки каскада от миниатюрни дъги върху всяка плоска повърхност, а резултатът бе магическо светлинно шоу. Мъглата експлодира и от нея, сякаш триумфално се роди мъж, който излезе от нея.

Не просто мъж, а мъжът. Онзи мъж, който пред секунди не бе нищо освен облак. Мъглявина. Мъжът, който в този момент стоеше в стаята й, дишаше тежко и се взираше в нея с вледеняващите си зелени очи.

Само че не бяха тъй ледени, колкото тя си ги спомняше. Не, очите на този мъж бяха същински зелен огън и всеки сантиметър от кожата й гореше, докато жаркият му поглед я обходи от главата до петите и се спря на врата й.

- Бренан? - изрече името му като шепот, но воинът вдигна рязко глава и се загледа в нея, докато тя говореше.

Кратката заплаха за опасност изпрати тръпки по гръбнака й, а сетивата й изтълкуваха смъртоносната му и неподвижна поза като на свирепо животно, готово да нападне.

Свирепо и първично. Диво и красиво. Копринената му черна коса, падаща свободно около лицето му, би накарала дори и най-високоплатения водещ в телевизията да заридае от ревност. Чиста мъжествена красота и изящни тъмни вежди над онези великолепни зелени очи. Всички атланти, които досега бе срещала, споделяха една и съща костна структура. Понякога си мислеше, че са позирали за една от най-разкошните гръцки скулптури. А устните му, о, устните му. Как простата комбинация на устни и зъби би я накарала да се чуди, какво би било усещането да ги вкуси?

Смачкана от реалността, Тиарнан използва малкото си останал контрол и се опита да се насили да проговори, преодолявайки внезапно пресъхналото си гърло.

- Струва ми се, че съм изпуснала доста ефектно влизане, когато бяхме в Бостън, докато се криех зад един диван. Чудех се как сте успели да нахлуете през прозорец, и то толкова високо, но си представях, че сте спуснали въжета от покрива.

- Ти ли си Тиарнан? - попита той, без да обръща внимание на нервното й бърборене. - Кажи ми. Веднага!

- Да, аз съм Тиарнан. Познаваш ме. Ние...

Тя ахна и спря да говори, когато той направи една, а след това още една крачка към нея, докато едрото му мускулесто тяло се приведе напред, сякаш я дебнеше.

- Той се осмели да те докосне - изрева той, едва разбираемо. -Сложил е устата си върху теб. Ще го убия.

Тя се отдръпна от него, но движението, изглежда, още повече го разяри, защото той се хвърли напред и прекоси няколкото метра, които го разделяха, сякаш наистина е диво животно, което напада плячката си.

- Бренан, спри! Не знам за какво става въпрос, но трябва да се успокоиш, за да можем да.

Спомени за първия път, когато се срещнаха, изплуваха в съзнанието й, за онзи побъркан и необуздан Бренан, когато той направи последната си крачка и сложи ръце от двете страни на главата й, хващайки я в капана на силното си тяло. Тиарнан изгуби способността си да говори.

Той нямаше да я послуша. Тя беше в опасност. Рик беше прав. Трябваше да го послуша, но не, правеше се на корава и за втори път в рамките на един час се изправяше срещу хищник.

- Проклета да съм, но няма да се превърна в плячка на вампири или на някой друг - изкрещя и го удари по гърдите, докато той се навеждаше все по-близо и по-близо към нея. Сякаш удряше тухлена стена. Гореща и твърда стена, която ухаеше на сол, море и мъж.

Той замръзна на място, след това склони глава и я прикова с дълъг, проницателен поглед.

- Не негова плячка - продума най-накрая, а гласът му сякаш изгаряше нервните й окончания.

Дъхът й секна, но преди да може да каже нещо, той вдигна една си ръка от стената и я докосна по лицето.

- Не негова жертва - повтори, като наведе лицето си към нейното. - Моя!