Изкуплението на Атлантида

Глава 15

Лабораторията на Д-р Литън, под национален парк „Йелоустоун “

Девън оглеждаше главната лаборатория и тихомълком описваше пораженията от разрушенията. Оборудване за стотици хиляди долари - съсипано. Натрошено без надежда да бъде поправено. Месеци работа отидоха на вятъра. Той прескочи безжизненото тяло, облечено в окървавена престилка и се насочи към стола за основните експерименти. Пълна развалина. Кабели и шнурове, измъкнати от гнездата им, някои, от които все още изпускаха опасни искри. А самият стол беше изтръгнат от основата си.

Литън нахлу в стаята, но се спря на място, щом видя размера на щетите. Девън изпита леко удовлетворение, докато наблюдаваше как кръвта напуска лицето на доктора, и то придоби бледнота, конкурирана от всеки вампир.

Почти.

- Как се е случило? - попита Литън, все още зяпащ. - Кой е отговорен за това?

Девън изрита от пътя си голям окървавен къс от това, което изглеждаше като кожа на шейпшифтър.

- Очевидният отговор, Литън, е, че отговорността е твоя. Говорим за твоята лаборатория.

Лицето му стана мрачно и той отвори уста, за да се защити, но всичко, което успя да направи, бе да изграчи несвързани звуци.

- Ако това се превежда като, „Ама разбира се, Девън. Вината е моя и ще се радвам да обясня защо позволих мултимилионна лаборатория за експерименти да бъде съсипана, в деня, в който новият ни спонсор пристига в града, за да я види - бих искал да чуя повече.

Девън закрачи из стаята и стигна до компютъра, на който техниците записваха данните, като знаеше, че може да изгледа всичко, без да му се догади. Пътища и избори, напомни си той. Трябваше да остане съсредоточен и истинската награда скоро щеше да бъде негова.

Литън бе подобрил състоянието си и сега заекваше, но все още онова, което излизаше от устата му, нямаше никакъв смисъл, а и на Девън му писна да го чака да възвърне способността си да говори.

- Охрана - извика той. - Изчистете тази бъркотия. Трябва да сме перфектни за утре следобед.

Трима шейпшифтъри и двама вампира охранители се втурнаха в стаята и веднага започнаха да работят. Един от шейпшифтърите посочи мъртвия учен.

- Какво да правим с него, сър?

Девън вдигна рамене.

- Каквото искате, стига утре от него да няма дори и лепкаво петно, което да показва, че някога е работил тук.

Преди да се изкаже, един от вампирите изгледа Девън предпазливо.

- Сър, убеден съм, че сте помислили за това, но се чудя, дали има записи, които да доказват, че той е работил заедно с Литън. Ако има някакви въпроси относно изчезването му, не бихме искали да го свързват с проекта.

- Добър въпрос. Ще се погрижим за това. Благодаря ти.

Девън мислено отбеляза да запомни лицето на вампира, надарен с такова отлично стратегическо мислене. По-късно щеше да му е от полза.

Друг от учените на Литън, само че човек, влезе през вратата, която водеше към зоната за експерименти. Мъжът бе покрит с кръв и съдейки по празния поглед и спънатата походка, бе в състояние на дълбок шок. Табелката с името му висеше от престилката, така че Девън трябваше за наклони глава, за да го прочете.

- Д-р Орсън, какво се е случило тук?

На учения му отне доста време да се фокусира, но в края на краищата успя да насочи погледа си някъде около рамото на Девън. Очите на човека се въртяха в гнездата, а ефектът, който се получаваше не беше никак приятен.

Девън реши да бъде обективен: Орсън бе човек, избрал да прави експерименти върху собствения си биологичен вид. Той бе най-лошият измежду овцете и не заслужаваше милост.

- Шейпшифтърите - продума Орсън. - Не всички шейпшифтъри могат да го понесат. Бяха двама на веднъж, нали знаете новия стол, но те се освободиха и ни нападнаха.

Девън се загледа в Литън, който все още кършеше пръсти, загледан в останките от неговата радост и гордост.

- Какви ги говориш? Какъв нов стол?

- Какво? А, да, новият стол - отвърна Литън и махна с ръка към въпросното приспособление. За жалост, той бе също толкова съсипан, както и основния. - Едва вчера включихме втория стол, за да можем да правим по два теста наведнъж. Твърде много шейпшифтъри отхвърлиха лечението. Има нещо в модела на мозъците им, различно от това на човеците и не успяхме да го преодолеем.

- Какво се случи, след като не успяхте да го преодолеете? -настоя Девън, почти сигурен какъв щеше да бъде отговорът, но искаше да чуе потвърждението от доктора.

- Случи се това - извика Литън и замаха ръце към разрушенията. - Те се побъркаха, станаха изключително агресивни и буйни, и се наложи да ги убием.

- Да ги убиете? - повтори Девън. - Наложило се е да ги убиете?

Дори и Литън, царят на егоизма, трябва да е доловил смъртоносната заплаха в гласа на Девън, защото вдигна рязко глава и щом съзря изражението на вампира, без да му мисли, се дръпна от другата страна на унищожения стол.

- Какво друго можехме да сторим? Бяха страшно опасни. Не само към нас и останалите, но и към самите себе си. Изяждаха се един друг. - Литън потрепна и устните му се извиха, разкривайки кривите му зъби. - Понякога се случва, друг път, като тази седмица например всичко изглежда наред и ние ги пускаме, за да изпълнят дадена задача, а те се провалят. Нещо като забавена реакция от контрола над ума.

- Толкова много кръв. По цялото място кръв, кръв и пак кръв -добави Орсън, който все още сновеше наоколо. - Толкова много кръв. Ще си взема душ.

Девън и Литън го наблюдаваха, докато той напускаше лабораторията и на излизане удари главата си във вратата.

- Осигурете му медицинска помощ - нареди Девън на пазачите.

Един от тях кимна и тръгна след Орсън, а Девън отново насочи вниманието си към Литън.

- И така, този неописуем успех - започна вампирът, напълно сигурен, че Литън ще долови суровия сарказъм в гласа му, - те накара да мислиш, че можеш да правиш експерименти върху двама шейпшифтъри наведнъж?

Литън отново направи онези негови странни, набръчкани движения с устата си и на Девън му се прииска да заридае, задето бе принизен да работи с такъв жалък, сляп глупак. Чудеше се отново колко далеч бе готов да стигне. Дали целта наистина оправдава средствата, или това бе просто удобно извинение за побъркан човек с двоен морал?

- Разполагаме с много охрана - отвърна немощно накрая Литън. - Не разбирам...

- Знам, че не разбираш, егоистичен идиот такъв - извика Девън, като прекъсна проклетия глупак. - Не знаеш нищо за законите на глутниците или прайдовете на шейпшифтърите, или който и да е от техните подразделения, но все пак се осмеляваш да правиш експерименти с тях?

Литън се наду и се изопна, но въпреки това трябваше да погледне нагоре, за да срещне погледа на Девън.

- Моля за извинението ви, но изглежда, че неврологът тук съм аз и...

- Не знаеш нищо. Ти нищо не разбираш - продължи този път тихо Девън, разбрал, че с викове няма да стигне доникъде, без значение, че крещейки, се чувстваше по-добре. - Ако два шейпшифтъра от една и съща глутница, например вълци от глутницата Йелоустоун, са в непосредствена близост един до друг, се зареждат със сила и съпротивата им е далеч по-силна от тази, ако са сами.

Литън се засмя подигравателно.

- Моралната подкрепа не значи нищо в света на науката.

- Не говоря за морална подкрепа. А за сила. Истинска сила. Магия. - Девън изстреля показателен поглед към останките от стола за експерименти. - Онзи вид магия, която им позволява да се трансформират, което, от своя страна, води до действителни изменения на мозъчните им модели, некомпетентен идиот такъв. Да не мислиш, че тези модели остават същите, когато човекът приеме животинска форма?

Литън пъхна пръста зад яката си и нервно я издърпа от врата си.

- О, ние работим над това, но.

- Но ви връчиха задниците на поднос. И то шейпшифтърите. Къде са те, между другото?

- Къде да са - кои?

На Девън му костваше много да не разбие главата на доктора в собствения му компютър.

- Шейпшифтърите, Д-р Литън. Къде са шейпшифтърите, които са отговорни за всичко това?

- Те са мъртви, сър - услужливият вампир отново проговори. -Избиха се един друг, преди да можем да ги спрем.

- Разбира се - провлачи Девън. - Убеден съм, че приоритетът ви е бил да ги спрете.

Блясък, пропит с омраза, се плъзна в очите на вампира, но той само кимна и се зае с почистването.

Литън обаче не се показа достатъчно умен, за да си затваря устата.

- Те не са човеци - отсече той. - Шейпшифтърите. Те са изроди на природата. Мутанти. Повечето хора смятат, че трябва да бъдат унищожени, но ние искаме да ги разучим, за да можем да ги контролираме. Да ги обуздаем за доброто на другите. Трябва да бъдем наградени за хуманитарната си служба, вместо да ни принуждават да се спотайваме в сенките.

Девън огледа човека изучаващо. Какъв беше Литън: смел или глупав? Странно, никога не е бил в състояние да отговори на този въпрос.

- Интересно е, че използваш израза „изрод на природата“ пред вампир. Най-вече след като ти, човеко, си предал собствения си вид.

- Аз не...

- Не правиш експерименти върху хора? Така ли? Литън, май забравяш, че съм гледал записите с различните тестови субекти.

Те го отвращаваха, а и никой освен Дийдри не го бе виждал да проявява слабост.

- Научните експерименти са най-чистата форма на преследване на научни цели - сопна се Литън. - Когато срещата на Международната асоциация за свръхестествена неврология се състои след няколко месеца в Ирландия, ще разполагам с чудесни данни, които да представя.

- Дали? - Девън завъртя бавно глава първо наляво, а сетне надясно, като за пореден път оглеждаше стаята. - Или сега ще се скъсаш от работа, след като си позволил лабораторията ти да бъде унищожена? Нуждаем се от Бренан и парите му Защо да ни ги даде сега, след като е ясно, че сме прахосали онези, които вече е дарил? Вероятно сте сложили край на проекта, преди да е имал шанса да започне. Поздравления, д-р Литън. Ти си същата огромна издънка, каквато беше в Конгреса. Само че този път, нямаш мандат.

Литън удари с ръка по най-близкия компютър и отскочи назад, когато от повредения монитор започнаха да излизат искри.

- Ти не командваш колкото и да вярваш в обратното. Когато утре дойдат и другите, ще ме послушат.

- Със сигурност ще го направят - отвърна Девън и оголи зъби. -Обаче не съм убеден, че това, което ще чуят, ще им се хареса.

Това му стигаше. Налагаше се да си тръгне, преди да е добавил безжизненото тяло на Литън към бъркотията, която трябваше да се изчисти. Затова се завъртя и тръгна към вратата.

- Искам това място безупречно чисто и готово за демонстрацията - викна към Литън, като дори не си направи труда да погледне към него. - В противен случай, следващият път твоят мозък ще се превърне в новия ни тестов субект.

* * *

Литън се бе сгушил в ъгъла на кабинета си, след като провери три пъти дали вратата му е затворена и сетне заключи. Държеше телефона в ръцете си и го притискаше плътно към ухото си, недай си боже някой звук да избяга.

- Знам. Но той ме заплаши и аз...

Вампирът от другата страна на слушалката промърмори ужасни заплахи по адрес на Девън и на устните на Литън се появи малка, скрита усмивка. Отлично.

- Утре ще трябва да дойдете тук и да проведете срещата. Мисля.

Взрив от ужасяващ, неблагозвучен звук се плъзна през слушалката

и пропълзя по гръбнака на Литън.

- Съжалявам - избоботи той. - Извинете ме, не, разбира се, че нямаше да давам заповеди. Ще се видим утре вечер. Благодаря. Довиждане.

Затвори телефона с трясък и се изтри в панталоните си.

- Ще видят те, нали? - запита празната стая. - Всички ще видят. Започна да се смее и продължаваше, виждайки унищожената стая, мъртвия си колега и шокирания Орсън, с изцъклени очи, заел най-важната позиция в твърде ярката му памет.

- Ще видим кой ще дава заповедите, кръвопийци - отново каза на глас, макар да знаеше колко налудничаво звучеше.

И тогава продължи да се смее ли смее, смя се толкова дълго, че накрая звуците, излизащи от устата, не звучаха като смях.

В никакъв случай.