Изкуплението на Атлантида

Глава 36

Тиарнан и Бренан тичаха. Бягаха покрай стаи, изглеждащи като лаборатории, още килии и квартирите на охраната. Тичаха и извадиха късмет. Не срещнаха никого. Не видяха и изход, тъй че продължиха да тичат, въпреки че бяха бавни и тромави, вследствие на времето, прекарано в плен и опитите им да бъдат още безшумни, което ги забавяше още повече.

Стигнаха до разклонение и спряха.

- Ама, разбира се. Всичкото това скъпо оборудване и не могат да си позволяват да сложат знак „Изход“ - обади се Тиарнан жлъчно. - Накъде?

Бренан поклати глава.

- Мога само да предполагам.

- Да завием надясно. По време на тази мисия взех много погрешни леви завои - каза тя.

Те завиха надясно и продължиха да тичат и когато коридорът пое наляво, те го последваха само да налетят на двама изключително изненадани души пред себе си.

И не само това. Двамата души бяха Литън и един заплашителен вампир.

Бренан вдигна ръце във въздуха, но в същия миг зад тях без предупреждение се чу познато жужене и следващото което Тиарнан знаеше, бе че Бренан лежеше на пода, вцепенен от електрическия заряд, излизащ от тейзъра .

- Да не мислехте, че ще избягате така лесно? - отбеляза Литън,хилейки се подмолно.

- Това ли е човекът с голямата издръжливост? - Вампирът се загледа в Бренан. - Лесно си го покорил, казваш? - добави и изрита Бренан в главата.

Тиарнан изкрещя.

- Не, проклет да си.

Тя се свлече на пода до Бренан, откъсна напълно разкъсания си ръкав, сетне го обви около ръката си, за да може да махне предната част на тейзъра от кожата му. После повдигна главата му и я сложи в скута си. Той кървеше, но все още дишаше. Тиарнан се загледа във вампира и безгласно се закле да забие кол в несъществуващото му сърце, преди да умре дори ако се наложи да прекара остатъка от живота си в опити да удържи на клетвата си.

- Сега е твои ред - изтъкна Литън и тя потрепна, но той очевидно нямаше предвид, че тя е следваща, която ще бъде изритана в главата.

Той я завлече нанякъде и я прикова към отвратителния стол. Тя се бореше с тях, докато един от пазачите не влезе в стаята.

- Доктор Литън, мисля, че е редно да знаете, че г-н Бренан е мъртъв - каза той, думи, които съзнанието на Тиарнан не можеше да проумее.

Не. Не можеше да е истина, при все това пазачът не лъжеше, поне при този мъж можеше да разпознае истината от лъжата. Лъжите, изречени от него винаги са й звучали като шкурка, отриваща се в стомана, но сега нямаше и намек за такова.

Не можеше да е разкъсващото се в гърдите й сърце. И все пак беше. Отказа се и издаде оглушителен вик. Излезе така дълбоко от душата й, че дори и вампирът, треперейки от звука, отстъпи крачка назад

- Моля ви - прошепна на кръвопиеца, - сега предпочитам ритника.

Вампирът се взря озадачен в нея, но точно в този момент Литън затегна каишите на шлема й и всичко освен болката и мълнията изгуби значение. Мозъкът й се разбиваше преди повторно да се събере, случи се безброй пъти, но всеки един беше различен. Този път обаче тя напълно бе изгубила надежда.

Тиарнан престана да се бори, но въпреки съзнателната й мисъл, дарбата й продължаваше да се съпротивлява и щом Литън отново се върнеше, казвайки й, че е неин приятел, талантът й я принуждаваше да му каже, че това е лъжа.

Литън не беше неин приятел. Никога нямаше да бъде. Той бе убил единствения мъж, с когото някога е искала да прекара живота си; единственият мъж, чиито смелост и доброта й дадоха надежда за бъдещето.

Най-сетне, побъркан от гняв и чувство за неудовлетвореност, Литън изкрещя и нареди да достигнат червената зона, при което Тиарнан се разсмя. Червената зона можеше да означава, че ще бъде свободна, след като вече знаеше, че наистина няма за какво да живее. Сузана си бе отишла от този свят. Тиарнан никога нямаше да живее като робиня на това чудовище и въпреки че сърцето, умът и душата й потрепваха от мисълта, Бренан също беше мъртъв. Загуби живота си на това ужасно място, след като в продължение на две хиляди години се бореше за благото на човечеството.

Тя се изправи пред смъртта с малко съжаление освен онова, че никога нямаше да взриви света с тази история и да изкара злото от сенките под светлината на прожекторите. Бренан вече го нямаше, така че нямаше смисъл да се надява на бъдеще за себе си.

Чу гласа на Литън.

- Ако не можем да я поробим, по-добре да е мъртва.

Тя се засмя. Беше спечелила. Беше свободна. Червената мъгла на агонията я освети, превръщайки се в чиста, неописуемо красива бяла светлина, тогава внезапно всичко друго и всички около нея избледняха, докато една-единствена, обляна от светлина, държаща възропче в ръце, фигура не се появи пред нея.

- Добре дошла - каза Сузана, усмихвайки се, докато държеше детето си на ръце. - Толкова много ми липсваше.

Тиарнан също се засмя и престъпи напред към светлината.