Изкуплението на Атлантида

Глава 35

Националния парк „Йелоустоун“, щабквартирата на глутницата.

Аларик се материализира от мъгла под сянката на едно дърво, скрит от изгрева. Искаше, не, нуждаеше се, от един спокоен момент, преди да го видят. Миг да се подготви да я види.

Куин.

След толкова дълги години в безбрачие и нужди, които Аларик трябваше да пожертва в името на тези на своите хора, човешкият археолог, виждащ историята на предметите - Кийли, бе открила горчивата истина: Посейдон никога не е постановявал жреците му да полагат клетва за безбрачие. Дори и върховният жрец, от когото се изискваше тъй много.

Не, вместо това условието за целомъдрие е бил един отчаян опит на група старейшини, да предотвратят унищожението на Атлантида. Досега това бе всичко, което знаеха. Не знаеха нито как, нито защо. Но за сметка на това можеха да отговорят на въпроса кога: преди приблизително осем хиляди години. Нерей е бил висш жрец, а Зелия - негова съпруга.

Съпруга.

Терминът изтласка въздуха от белите дробовете на Аларик.

Веднага си помисли за реакцията на Куин към този термин и не можеше да спре усмивката, която се разтегна по лицето му. Водач на бунтовниците, да. Воин, определено. Брилянтен стратег без съмнение.

Но съпруга?

Листата около него прошумоляха леко и той се напрегна, знаейки че шейпшифтъри с промити мозъци обикаляха из горите. Призова силата и застана в очакване. Въпреки това не поробен шейпшифтър вълк изскочи от дърветата и въпреки внушителните си размери се приземи леко пред него. Беше Джак.

Хумор блестеше в изменените очи на тигъра и той издаде дълбок, подобен на тътен звук, който само един глупак би объркал с мъркане. И малко след това същият този глупак би изгубил ръката си.

- Джак. Винаги е... забавно да те видя.

Тигърът оголи зъби насреща му, ала Аларик просто вдигна вежда.

- Хайде, момчета, дръжте се прилично - каза тя и се показа от противоположната страна на тази, от която бе дошъл Джак.

Аларик се обърна, за да я погледне и целият свят сякаш изчезна.

- Здравей, Куин. Мина доста време - беше горд със себе си, задето успя да изрече думите със спокоен глас. Още повече се гордееше, защото не я грабна на ръце и не я отведе надалеч - там, където никой не може да ги намери.

Място, в което нямаше да има изисквания и към двама им. Лишено от отговорности.

Място, което съществуваше, единствено в света на мечтите.

- Здравей, Аларик - поздрави го тя, а дрезгавият й глас отекна във всяка клетка от тялото му.

Мощта, гореща и ярка, се разгаряше в него, карайки го да желае да призове водопад, гръмотевична буря, цунами и да ги положи в краката й.

Джак изръмжа и замахна с лапа срещу едно младо дърво, като свали половината му кора.

- Мисля, че на Лукас няма да му хареса - обърна се Куин към тигъра. - Моля те, би ли ни изчакал в щабквартирата?

Джак изрева отново, но Куин го прикова със спокойния си, тежък поглед, онзи, който никой не желаеше да среща. Нищо чудно, че тя бе такъв способен водач. Мъжете и жените биха умрели за нея.

Умирали са за нея.

Тя носеше всички тях в душата си.

Джак се обърна, но междувременно плъзна опашката си бързо, за да може да удари Аларик по крака, сетне се запъти към гигантската дървена щабквартира на Лукас. Докато пресичаше поляната, деляща дърветата и къщата, започна постепенно, с всеки следващ скок, да променя формата си, така че за част от секундата тигърът безпроблемно се превърна в напълно облечен човек.

- Бива си го - изтъкна наблюдението си Аларик дори докато чуваше нелепата глупост в думите, които току-що бе изрекъл.

Но Куин само кимна.

- Не те харесва - каза по нейния директен начин. Изправяше се очи в очи с повечето си проблеми. - Той смята, че вехна по теб и че трябва да бъда негова спътница в живота.

Аларик стана смъртоносно неподвижен.

- Ти какво мислиш? - попита веднага след като бе способен да говори.

Тя сви рамене.

- За едното е прав, а за другото греши. Вехна по теб, но не съм неговата половинка. Човешката му душа я е грижа мен, но котката в него е безразлична. Приятелски настроена, но не по начина, водещ до обвързване. Двойствената му природа трябва да намери половинка, която двете части на душата му желаят и така ще постигне пълното щастие.

- Вярваш ли в това? - попита той. - Истинското щастие?

Тя погледна в очите му, а той потъна в нейните, давейки се в дълбокия, непрогледен мрак в тях.

- Вярвах - отвърна тя. - Някога, много отдавна.

- Сестра ти - Райли е щастлива с Конлан - предизвика я Аларик. - Съвсем скоро ще управляват Атлантида заедно със сина си.

Сянка на болка премина през лицето й.

- Все още не съм се запознала с племенника си. Разкажи ми за него. Ейдън. Добре ли е?

Жрецът кимна.

- Той е здраво, добре сложено момче с непокорен дух. Без съмнение е син на родителите си.

Тя се засмя.

- Надявах се на това. Заради нея. Заслужава да бъде щастлива. Колко ли щастливо може да бъде управляващото семейство, след като Атлантида е на ръба на война?

Той се намръщи.

- Война? Мислиш, че ще се стигне дотам?

- Докъде иначе? Ако тези проклети учени успеят с експериментите си, сме на крачка от унищожението на света. Освен ако някой не го предотврати, цялата планета ще се превърне в гостилница на вампирите.

Аларик докосна лицето й и прилив на чисто желание запрепуска през тялото му само при усещането за меката й буза под пръстите му.

- Защо винаги трябва да си ти?

Тя се остави на допира му, треперейки като подплашена сърна. Но това все пак беше Куин и ако някога е била изплашена, той така и не го е видял. Може би трепереше от удоволствие заради докосването му. Идеята го сгря, но тя не отговори на въпроса.

- Защо ти? - повтори, макар да знаеше отговора. Не искаше да го чува, въпреки това се чувстваше задължен да попита.

В отговор тя затвори очи и се обърна към него, след това притисна устните си до дланта му и го дари с една от най-нежните целувки.

- А кой друг? - прошепна тя. - Отговори ми, Аларик. Ако не е един от нас, то тогава кой? Да не правим нищо, докато светът ни се руши?

- Можеш да се върнеш с мен в Атлантида. Вампирите никога няма да се доберат до нас, ако сме там - изрече той със знанието, че опитите му са безсмислени.

Дори и да знаеше, че това не беше нещо, което може да иска от нея, той не би постъпил по този начин. Хванати в капан, разбирайки, че стоят безучастно, докато светът идваше към своя край.

Никога.

Тя също го знаеше, защото се отдръпна назад, но след миг се усмихна.

- А Аларик се е заигравал, докато Рим горял - изтъкна тя. -Някак си не ми се вярва.

- Понякога мечтите придобиват гласност.

- Така ли? - Тя се взря в далечината, а той се зачуди какво ли е видяла в тъмното кътче на душата си. - Не и моите. Те са се умълчали и са се сковали.

- Нареждането за безбрачие - призна Аларик. - Бил е лъжа.

Тя бавно вдигна глава и внезапна страст, примесена с надежда, запламтя така ярко в очите й, че на Аларик му се прииска да извика. Но след миг очите й се замъглиха и тя се извърна от него.

- И така да е. Моите доводи не са се променили. Сега не му е времето да го обсъждаме, не и когато твоят приятел е в опасност.

Тя започна да се отдалечава от него, като пое по пътя на Джак, но Аларик не можеше да го понесе, затова я хвана за ръката и я дръпна обратно към себе си.

- А след това? Ще ме изслушаш ли?

Куин го гледаше втренчено известно време, но след това кимна.

- След това, да. Но сега трябва да тръгваме. Имам представа в коя посока са поели.