Изкуплението на Атлантида

Глава 4

Тя бе частично скрита, блокирана от вратата, стояща помежду им. Вратата, която той би могъл да изтръгне от пантите с голите си ръце. Но докато Бренан приемаше телесната си форма, жената влезе в стаята и той ясно видя лицето й. Лицето от изрезката от вестника, която все още носеше в джоба си. Ликът във фрагментите от почти забравените му сънища. Съзря образа й и целият свят се разтресе и излезе от осите си. Слънцето не съществуваше. А само тя.

Тиарнан.

Беше така красива. Тъмната й черна коса се люшкаше на вълни около лицето й, създавайки перфектната рамка за огромните й кафяви очи. Изваяното й лице трябваше да служи за вдъхновения в поезията. А изписаните й устни - за песните.

А извивките на тялото й - о, пресвети боже. Те вдъхновяваха нещо съвсем различно. Той усети как сърцето му започва да бие лудешки в гърдите му, докато тялото му реагираше така внезапно и неочаквано и всеки сантиметър от него се втвърди в готовност.

Когато погледите им се срещнаха, в тъмните й очи се преплитаха съпротива и предпазливост. Трябваше му само това. Един поглед и всичко свърши. Той беше неин.

След което тя изрече името му и спокойствието му се разби на парчета. В отчаянието си да я докосне, Бренан скочи към нея. Копнееше да я вкуси. Да я люби, да я направи своя и да не й позволи да го остави. Никога.

Тиарнан каза нещо, не, тя извика, но думите й не проникваха в съзнанието му. Плячка? Кой би посмял да превърне неговата жена в плячка? Не е плячка!

- Моя - повтори той, като почти изрева думата, предизвиквайки я да му се опълчи. Не знаеше ли? Не разбираше ли?

Очите й се разшириха, сякаш изпитваше страх и нещо в сърцето на воина се пропука. Как така се страхуваше от него? Та той й принадлежеше: винаги е бил неин и винаги щеше да бъде. Приливът от непреодолим копнеж го дърпаше надолу и той, хванат в капана на изпепеляващото желание, забрави мисълта си.

- Бих умрял за теб - успя да продума, но тогава тя ахна съвсем леко и действието й отне способността му да говори.

Не можеше да мисли. Трябваше да я вкуси. Само веднъж. Щеше да бъде първият от хиляди, милиони пъти, които му предстояха.

Бренан сведе глава и улови устните й в своите, а горещината й, вкусът и чистата радост, че най-сетне я държи в обятията си, го разкъсаха със силата на ударен взрив. Той вдигна глава и направи няколко бавни крачки назад, убеден, че Посейдон е използвал Тризъбеца си, за да изстреля могъщ гръм към него. Ударната вълна от болка, която се разби в него, бе единственото предупреждение, че проклятието взимаше превес, опитвайки се да изпълни пълния си замисъл: неговото унищожение.

Това не можеше да е емоция, нали? Не. Беше болка. По-силна от всяка друга. Вселената експлодира в душата му и психиката му се пропука. Воинът измъкна кинжалите от ножниците им, следвайки инстинкта си, който му казваше да се защити по най-добре познатия му начин, но усилията му бяха безполезни. Безсмислени. Оръжията не биха го защитили от този враг. Пусна остриетата и се строполи на пода, допрял ръка до гърдите си, докато цунамито, на чиито вълни се носеха всичките му подтиснати чувства, го разкъсваше. Разбиваха две хиляди години, изживени в празнота -обливаха с болка изсъхналата пустош в душата му.

Мъка и неописуема тъга смачкваха сърцето му под неумолимата си тежест. Хилядите години на лишение и загуба го връхлитаха наведнъж. Неизстрадана болка. Неоплакана смърт. Неизпитани чувства. В името на Посейдон, чувства, тъй слаба дума за болката и безкрайната агония. Щеше да е по-лесно да умре.

Смъртта бе за предпочитане.

- Милостиви богове, умолявам ви, позволете ми да умра - изрева той, стискайки със зъби, скърцайки с тях.

Челюстта му бе стегната, когато отметна глава назад и отново започна да я удря в пода, безумно търсейки начин да изпадне в безсъзнание. Той извика или поне си мислеше, че го е сторил, докато скръбта го обземаше, дърпаше го надолу към силното течение, което щеше да го подхване, и болката в него щеше да пирува с плътта му Със здравия му разум.

С душата му

Някак си един звук привлече вниманието му, шептейки си пропяваше път през болката, ревяща в ушите му Насили се да отвори очи и ето я и нея, Тиарнан. Приклекнала до него, протегнала колебливо ръка. Той се извърна от нея, неспособен да понесе да го вижда такъв. Не биваше да й позволява да го докосва. Може би състоянието му бе заразно и той не биваше да позволява и тя да бъде уловена от мрачния, изпълнен с мъка, водовъртеж.

Не.

Не и нея. Никога не би й причинил болка.

Когато Тиарнан докосна ръката му, Бренан осъзна, че болката и загубата не са единствените потиснати чувства, които се връщаха при него. О, не. Имаше и други.

Желание. Нужда. Чиста, побъркваща похот.

Глад.

Желаеше я със силата на свирепа буря в океана, с първична нужда - толкова мрачна и отчаяна, като че ли хилядолетията на въздържание, го връхлитаха изневиделица и искаха да бъдат утолени.

Искаха нея. И то веднага.

Бренан приклекна, хващайки я за ръката, сякаш все едно стискаше ваза. Опита се да намери думите, за да я накара да разбере.

- Тиарнан, нуждая се от теб. Тялото и душата ми тръпнат за теб.

Емоциите препускаха по изразителното й лице и Бренан видя как

яростта се бореше със страха в нея и накрая го победи. Така е по-добре. Не биваше да се страхува от него. Най-вече след като той така отчаяно се нуждаеше да докосне меката й кожа. Да зарови лицето си в тъмните й, гъсти и дълги коси. Да свали дрехите й, за да разбере дали всеки сантиметър от нея бе мек като коприна, както очакваше. Дали зърната й щяха да се зачервят и втвърдят при допира му. Или когато ги докосваше с устни, с език...

Членът му се втвърди до такава степен, че му причини физическа болка, ала междувременно една далечна част от съзнанието му, част, успяла да запази зрънце рационалност, обмисляше чувства му. Страст, неподправено желание - чувства, от които бе лишен векове, не, хилядолетия наред.

- Хей, приятелю, тялото и душата ти могат да ме пуснат и да се отдръпнеш, иначе ще те сритам право в атлантските топки -заплаши го тя и се освободи от хватката му.

Бренан й позволи да избяга, защото осъзна, че още една емоция, подбудена от съпротивата й, съзрява в душата му. Радост. Завъртя се в него като смерч, изпълвайки дори и най-закътаното и скрито място в душата му със светлина и музика. Щастие.

Необичаен звук си проправи път през гърдите му и избяга от гърлото му. Смях. Дрезгав, защото дълго време не бе използван, но все пак смях. Радостта, наподобяваща кинжали наточени в лишение и липса, разряза Бренан. Беше като блаженство, радост, екстаз отвъд надеждите на самите богове. Цялото това главозамайване, което трябваше да усеща в продължение на хиляди години на лишеното си от емоции съществуване, оживя в него с пълни сили.

Радост, толкова много радост, хиляди години в преживявания, които са щели да му донесат наслада, но не са. Тези последни моменти се завъртяха в ума му като стъпаловиден водопад, образ след образ, ускорявайки се, докато Бренан не изпадна в делириум заради панорамата от всичките спомени, които, процедени през усещанията, блъскащи се във всяка част от тялото му: нерви, кости и сухожилия, смазваха съществото му.

Значи това бил подлият характер на проклятието. Ще си възвърне чувствата, но те щяха да го побъркат. Въпреки това той забрави яснотата на това си прозрение, когато жената отвори прекрасната си уста, за да каже нещо.

- Бренан - изрече името му и още нещо.

Гласът й бе като студена вода за пресъхналия от жажда воин, който дълго и упорито се е борил в пустошта на Персия: топлина и мекота за онзи, преживял седмици в преследване на военноначалниците на вампирите в мразовитата шир на Сибир. Гласът й бе сътворена от звук радост, а думите й - безсмислени.

Той се нуждаеше от нея. Само Тиарнан можеше да яхне бурния порой от емоции и да му помогне да го опитоми. Тя бе негова, както той бе неин и я беше чакал през дългите години на живота си. Само да можеше да поеме част от спокойствието й, да бъде обгърнат от ведрината й, тогава щеше да бъде възстановен. Трябваше да я накара да разбере.

Той се вдигна от пода с едно рязко и внезапно движение и улови косата й в загрубелите си ръце. Ръце на воин. Ръце, които нямаха право... Но тази мисъл изчезна, смазана от тежестта на копнежа му. Тя трябваше да разбере. Тиарнан беше неговият живот и разум.

Бе всичко за него.

В отчаянието си да усети меката й, сияйна, полупрозрачна, красива кожа, Бренан я придърпа към себе си, като махна всички дрехи, които стояха като преграда помежду им. Все по-близо и по-близо. Тя се бореше и болката го срази, радостта в душата му се превърна в страдание. Наистина ли щеше да се опита да го остави?

Отново да го изостави на лишеното му от емоции съществуване?

Сетне проклятието на Посейдон изрева в съзнанието му. Прокълнат да я забрави. Не. Никога. Мисълта за тази възможност го докара да паника, която заби острите си нокти в него и разяде душата му.

Хилядите години на принудително уединение се разбиха около него и опустялото му и отчаяно сърце, макар и лакатушкайки се, се прокрадваше, като някое отвратително създание, към светлината.

- Моя! - изрева той. - Никога повече няма да ме оставиш.

Разкъса плата, осмелил се да му попречи да я докосне. Зарови главата си между прекрасните й, добре оформени гърди, наслаждавайки се на контраста, създаден от потъмнялата му от слънцето ръка и кремавата й кожа.

- Самотен - успя да продума, докато се питаше защо дантелата, която я скрива от погледа му, бе потъмняла от мокрота и защо мислите му бяха тъй горещи и мрачни. - Помогни ми!

Тиарнан издаде звук, сетне прошепна нещо, но въпреки че смисъла на думите бе неразбираем за него, звукът бе достатъчно ясен. Болка. Страх.

Той я плашеше. Може би дори я нараняваше.

Това откритие проби мъглата на безумие като никое друго. Не. Никога не би я наранил. О, милостиви богове, какво бе направил?

Какво все още правеше?

Дръпна се назад, далеч от нея, като се опитваше да намери някакво жалко подобие на спокойствие, принуждавайки се да чуе и разбере думите й.

- Моля те, не ме наранявай - каза тя, а лицето й бе толкова бледо, сякаш всеки момент щеше да припадне от шока и уплахата, които бе преживяла. - Бренан. Бренан, нали се предполага, че сме съюзници. Какво се е случило? Да не би вампирите да са се добрали и до теб?

Тиарнан смяташе, че умът му е поробен? Но... той трябваше да говори с нея. Да й обясни.

- Твърде дълго - започна той, като почти се задави със собствените си думи. - Твърде дълго и проклятието. Прекалено дълго... - гръмогласен смях напусна гърдите му и възпря онова, което бе на път да изрече.

Как да обясни древно проклятие на модерен журналист? Би го взела за лъжец, дори по-лошо - умопомрачен. Може би наистина се побъркваше.

Но трябваше да опита. Той се изправи бавно и се дръпна още по-назад, докато гърбът му не опря в малкия прозорец в стаята.

- Тиарнан, аз... О, богове, боли - за момент се присви на две, сетне, макар и с усилие, отново се изправи. - Не мога да намеря подходящите думи да ти се извиня за държанието си. Мога единствено да поискам прошката ти и се надявам, че ще ми дадеш възможността да ти обясня.

Тя се изправи на крака и се затича към вратата, като не спря преди ръката й да се озове на бравата.

- Луд ли си? След всичко това? Ще повикам полиция и.

Докато думите й заглъхваха, Бренан се бореше да запази частица здрав разум и успя да осъзнае какво би могла да си мисли тя.

- Само няколко минути, моля те - прошепна той, но жената, изглежда, го бе чула.

Мина почти цяла вечност, докато тя премисляше думите му, обаче най-накрая кимна, а той се приведе напред и пое няколко дълбоки, дълги и бавни вдишвания, практикувайки упражнението за успокояване; упражнение което не бе правил откакто беше воин-новак. В началото му се стори, че е напразно, че простото действие на вдишване и издишване нямаше как да опитоми лудостта резултат от толкова много години на завръщащи се чувства.

Вдишай. Издишай. Вдишай. Издишай. Най-накрая, след може би стотния път, постигна това, което се надяваше да бъде временно обуздаване на бушуващите му емоции и вече можеше да си припомни причината за тяхното присъствие.

- Ако повикаш полицията, мисията ни тук ще се провали -отбеляза тихо. - Не можем да си позволим да привлечем каквото й да е внимание, ако желаем да разкрием истината за научните експерименти върху мозъците на шейпшифтъри и хора. Никога няма да мога да ти се извиня достатъчно, но мога да се опитам да ти обясня.

Тиарнан се поколеба, но след това кимна.

Мълния, изпълнена с надежда, заплашваща отново да го повали на колене, разтърси съществото му, но той безмилостно я стъпка.

- Сега се страхуваш да останеш насаме с мен, но имаш добра причина за това.

Тя кимна отново, като присви великолепните си тъмни очи, но запази мълчание.

- Тогава може би ще ми окажеш незаслужената чест да ме изслушаш за кратко, докато ти разказвам история отпреди много години. Единственото, което искам, въпреки че ще бъде почти невъзможно, е да се опиташ да повярваш, че ти казвам чистата истина.

Тя мълчаливо обмисли думите му, докато ръката й все още стискаше дръжката, а тялото й бе в готовност да избяга. Жената най-накрая стигна до решение, след което кимна набързо.

- Добре. Ще те изслушам. Заради Сузана. Но не забравяй какво каза за истината. Повярвай ми, когато ти казвам, че знам разликата.

Мракът се спусна по изражението й сякаш тежестта на истината по някакъв начин я нараняваше. Бренан се отърси от нереалното усещане и седна на стола в ъгъла, възможно по-далеч от нея, за да не я стресне повече, отколкото вече я бе изплашил. Отказа да признае, дори и пред себе си, че имаше чувството, че краката му не биха могли да го издържат. Застигнат от срама, Бренен не можеше да вдигне глава, за да срещне погледа й, ужасен от присъдата, която щеше да видя в тях. Присъдата, която заслужаваше.

- Нека да започваме с непростимата истина, която се случи преди повече от две хиляди години - започна той и се стегна за отвращението, което знаеше, че тя ще изпита към разюзданото му съществуване и смъртта, която бе причинил.

Тя бе избраната, трябваше да бъде, а той бе на път да унищожи всяка надежда, че някой ден тази страхотна жена ще изпита каквито и да е чувства към него. Чувства, различни от страх, отвращение и осъждане.

След Корелия и детето смяташе, че никога няма да заслужи шанс да бъде щастлив. Мина цяла вечност, откакто мислеше това за възможно.

Посейдон беше победил. Напълно и необратимо. Бренан щеше да й разкаже цялата история, тя щеше да му нареди да стои далеч от нея и той щеше да приветства смъртта. Ако започнеше, нямаше връщане назад.

- Беше годината, която вие наричате 202-а преди новата ера. Тогава бях млад воин - вдигна поглед, а горчивият му срам едва не го обгърна, докато я гледаше да стои там, до вратата, стиснала двете страни на разкъсаната си дреха. - Извини ме. Ще се обърна с гръб, ако желаеш да оправиш дрехите си.

Тя се разсмя, но смехът й бе див, лишен от хумор.

- Да ги оправя ли? Ще ми трябва повече от преносим шивачен комплект. Обърни се, ще се преоблека.

Той го направи, но очакваше да чуе звука от отваряне на врата и тя да избяга от него. Вместо това, след кратка пауза, чу как ципът на чантата й се отваря и трябваше да се принуди да стъпче картините, които умът му се опита да му предостави. Образът на Тиарнан, която се преоблича.

- Готова съм - обяви тя.

Той се обърна и я намери подпряна на стената, но все още с едната ръка държеше дръжката на вратата. Бе заменила блузата, която той разкъса с черен пуловер, а скъсаната дреха не се виждаше никъде. И отново онзи срам, изпълнен с горчилка го превзе, ала той стисна зъби готов да се бори с тази и всяка следваща емоция. Тя трябваше да чуе цялата история без неговото хленчене и самосъжаление да я украсяват допълнително.

Тиарнан му кимна, за да го подкани да продължи. Тъмните й очи бяха насочени и вторачени в него, изглеждаше сякаш изпаднала в транс, ала Бренан не можеше да каже дали от страх, или ярост.

- Истината, воине - нареди тя. - Изпей ми истината за атлантските си тайни.

Нещо в тона на гласа й изпрати тръпки по гръбнака му. Някак различен. Почти хипнотизиращ. Може би но той не биваше да спира, за да го анализира. Нямаше връщане назад. И тогава, седнал на твърде тесния стол в прекалено малката й стая, той й разказа за воин, прокълнат от собствения си бог.

Нямаше връщане назад.