Изкуплението на Атлантида

Глава 19

Бренан се събуди с много рядкото, но изключително цененото усещане за нечия женска ръка, обвита около него. Изчака малко, преди да отвори очи, търсейки из паметта си дали може да определи точно кога и защо миналата нощ бе нарушил собственото си правило да не води жени в покоите си в двореца.

Отдавна си бе научил урока колко хлъзгав и опасен може да бъде един прав, но тесен път.

Когато нищо, или по-скоро никого, не изплува в ума му, Бренан наруга атланското пиво, което, изглежда, е погълнал предишната нощ и стисна зъби, подготвяйки се за задачата, пред която му предстоеше да се изправи. Трябваше да я изкара от стаята си с възможно най-малко следсексуална драма. Жалко, че Кристоф не беше наоколо, за да му даде съвет: този мъж бе майстор в укротяването на разярени жени.

Жената до него се размърда и нежният й неочаквано музикален глас, потвърди подозренията му, че вече беше будна.

- Бренан?

Знаеше името му Много жалко, че той не можеше да й отвърне със същото.

Опита се да забави момента колкото се може повече, но най-малкото честта изискваше да бъде учтив. Той отвори очи и в следващия момент се взираше в най-ярките и красиви очи, които някога бе виждал. Не точно кафяви, по-скоро най-тъмният нюанс на кехлибарения цвят, същият като в древните скъпоценни камъни, както и малки медени отблясъци в близост до зениците й.

- Заспал си? - попита го, но в гласа й имаше нещо напълно неочаквано.

Не беше любопитство, нито лениво удовлетворение или дори сприхава настойчивост.

Не. Беше тревога, дори страх.

- Може би съм бил добре задоволен, милейди - отвърна той, усмихвайки й се, независимо от себе си, на красотата й.

Въпреки очевидното си пиянско състояние, бе направил добър избор. И все пак...

Тя скочи на крака и той видя какво точно го е дразнело. Жената бе напълно облечена в дрехи, които наподобяваха комплекта му за тренировка. Той погледна надолу към себе си и с изненада осъзна, че той също носи такива меки панталони.

Очите й се разшириха до такава степен, че Бренан можеше да види бялото около ирисите й.

- Да не би току-що да каза „добре задоволен“? Почакай малко... и ме нарече милейди?

Той също се изправи и усещайки странно неудобство, отново я погледна, сякаш непрестанното взиране в нея, би могло да му помогне да си спомни името и обстоятелствата, накарали го да я доведе в стаята си. Разрошената й черна коса блестеше на утринната светлина и въпреки че носеше свободните му дрехи за тренировки, извивките на жената бяха изключително явни.

- Бренан? Забрави ли ме? Проклятието. Да не би да си заспал и да си ме забравил? - Тя го хвана за ръката и контактът предизвика пращяща от горещина мълния, която премина през тялото му, сравнима единствено с морска лятна буря. Водено от шока, тялото му се изви назад, а главата му удари майсторски издяланата дъска на леглото му.

- Бренан? - След като се изправи от леглото, тя скочи колкото се може по-далеч и назад от него. - Това съм аз, Тиарнан. Моля те, кажи ми, че ме помниш и няма да имаш нов пристъп?

- Нападение? Какво нападение? Наранил ли съм те? - Ужасен спомен или видение раздираше задната част на мозъка му. Наранил ли е тази жена?

Мисълта за това деяние връхлетя тялото му със страшна сила. Не може да е я е наранил. Не и тази жена.

Но как така знаеше каква жена е тя?

Тя се втренчи в него, докато страхът се бореше с решителността по изразителното й лице. Но най-накрая очевидно взела важно решение, жената се качи обратно на леглото и положи ръце от двете страни на лицето му.

- Бренан, това съм аз, Тиарнан Бътлър. Знам, че си ме забравил, защото си прокълнат да забравяш истинската си половинка, когато тя е далеч от очите ти, а ти си мислиш, че аз съм тази жена, но трябва да си спомниш Нуждая се от теб. Трябва да приключим тази мисия, а аз не знам дали ще съм в състояние да го направя без теб. Умолявам те, спомни си.

- Проклятието - прошепна той. - Откъде знаеш условията на проклятието ми?

Тя затвори очи и отчаянието се отрази на лицето й преди отново да ги отвори.

- Ти не си Спящата красавица, но това е всичко, с което разполагам - каза тя, а думите й бяха единственото му предупреждение, преди да се наведе напред и да го целуне.

Тя го целуна и... о, богове, беше тя, неговата Тиарнан и го целуваше, в резултат на което светът около него се пръсна.

Пронизващо ярки емоции го изгаряха. Сякаш насочени от тризъбеца на Посейдон, огън, лед и мълнии се врязваха в него. Тя го целуна и неговата душа събра парчетата си и се възроди по неин образ и подобие: този на Тиарнан.

Усещането го поглъщаше като бурен порой, перфектната буря, а чувствените вълни носеха със себе си останките на нещо необикновено: неговите спомени. Спомени за нея, за тях двамата

заедно и онова, о, богове, твърде малко време прекарано заедно.

Пръстите му се вплетоха в косите й, след миг я придърпа по-плътно до себе си и отвърна на целувката. Целувка, изпълнена с благодарност, задето го бе спасила, задето го бе намерила, избавяйки го от живот, пропит с мрачна самота и отчаяние.

Когато най-накрая се отдръпна от него, останала без дъх, Тиарнан се усмихна плахо.

- По-добре да си ме спомняш, приятелче. Ако целуваш така всяка странна жена, която намираш в леглото си, ще се наложи двамата с теб да проведем един доста дълъг разговор.

- Ти, Тиарнан, Бътлър, си единствената странна жена, която някога ще целувам - отвърна й той така сериозно, сякаш й даваше обет, и не разбра защо думите му я накараха да се смее.

- О, Бренан, наистина ли ме помниш? Проклятието не те е погълнало?

- Напротив, направи го. Но изглежда, сънят не засяга частта с пълната забрава.

Той я взе в прегръдките си така, че тя се озова в скута му. Бренан не можеше да понесе дори и минута повече да е далеч от нея. Трепереше, тялото му се тресеше от страх, че може да я е загубил завинаги.

- Нуждая се от теб. Сега - обърна се към нея, като едва успя да изрече думите през здраво стиснатите си зъби. - Ако не потъна в тялото ти, се опасявам, че няма да преживея тази емоция.

Тя се загледа в очите му за толкова дълго и Бренан бе абсолютно сигурен, че ще му откаже, но тогава Тиарнан се засмя и с едно бързо движение, изхлузи блузата си и я хвърли на земята.

- Аз също те желая. Та, какво ще направиш по въпроса?

* * *

Тиарнан не можеше да повярва, че го беше направила. С един замах бе захвърлила блузата и предпазливостта си може би дори и здравия си разум. Но нещо по-силно от облекчението, страстта или от двете взети заедно я тласна към това. Тласна я към него.

Бренан се опита да се държи като джентълмен, Тиарнан бе сигурна в това, но изглежда много се затрудняваше, след като зяпаше гърдите й, сякаш небето се беше отворило пред очите му и бе изсипало ангелски прашец в скута му.

Тя се усмихна широко.

- Мъже! Еднакви сте. Човеци или атланти, вие сте безпомощни пред гледката на разголени гърди.

Бренан вдигна поглед към лицето й, а очите му изразяваха такова свирепо намерение, че тя изведнъж усети лек страх да се надига в нея, потрепна.

- Разбираш ли какво ми предлагаш? - изръмжа ниско той. - Няма връщане назад. Ще бъде моя жена във всяко едно отношение.

Тя отново потрепна и се опита да скръсти ръце пред голата си плът, но той улови ръцете й в своите, докато все още се взираше в очите й.

- Не възнамерявах да подписвам договор - каза тя и направи опит да се изкикоти. - Искам просто...

- Моя - повтори той. - Сега ще те направя моя. Това е последният ти шанс да промениш решението си.

Тя вдигна брадичка.

- Бих могла да кажа същото за теб. Не възнамерявам да променям мнението си, но ми стана студено, така че ако си приключил с приказките.

Той й се нахвърли. Няма дума по-подходяща от тази, без финес, без чувствено съблазняване. Просто й се нахвърли като след миг тя беше по гръб, панталоните й -захвърлени при горнището й, а той я гледаше с лице, на което бе изписано такова изключително, блажено щастие, че тя се засмя на глас.

Бренан премигна, сякаш звукът го бе откъснал от транса и тогава опасна и изкусителна усмивка разтегли устните му

- Обожавам смеха ти, Тиарнан Бътлър.

- Обичам тази твоя сексапилна усмивка, Бренан от Атлантида -отвърна му тя. - Какво ще кажеш да престанем да говорим и може би да ме целунеш?

- Ще целуна всеки сантиметър от тялото ти, ще го правя с часове, но точно в този момент не мога да чакам.

Бренан превзе устните й в своите, завладя ги, завладя нея, след което улови китките й и ги вдигна над главата й. Целуна устните, врата й и съвсем нежно захапа извивката на деликатната й шия, тогава страстта закипя в нея - сладка пълнота и трепет нахлуха в крайниците й, карайки я да се гърчи под него в търсене на още.

- Дай ми повече - нареди тя. - Незабавно.

Смехът на Бренан изгърмя в стаята, сетне ръцете му се озоваха върху нея, а тя издаваше онзи познат като стенание звук, докато пръстите му я докосваха, разпъваха, изпробваха я.

- Толкова си влажна, напълно готова за мен - каза той с глас така груб от копнежа да я има, а на нея и се прииска да го захапе. Да сложи устните си върху него и да го вкуси, но най-силно се нуждаеше, нуждаеше от...

Той се изправи и издърпа панталоните си надолу Огромната му възбуда стърчеше пред него, но той не спря, не се поколеба, а скочи обрано на леглото върху нея, напълно наясно с целта си. Раздалечи бедрата й с големите си ръце и с един мощен тласък проникна в нея, толкова дълбоко, колкото бе възможно, докато тя не извика заради напрежението, пълнотата и екстаза най-накрая да получи това, което така отчаяно искаше, от което се нуждаеше, точно там, където бе концентрирано желанието й.

- Моя - каза той, докато се отдръпваше и отново потъваше в нея. Продължителни и силни тласъци. Тласъци, с които й показваше, че тя е негова, а всяко негово движение изразяваше надмощие и притежание. - Моя, моя, сега и завинаги.

Тиарнан скръсти крака около кръста му и заби петите си в мускулестите му бедра, в резултата на което той отново заговори на родния си език, редейки гальовни думи или предлагаше обещание, и о, боже, без значение кое от двете беше, тя никога не се бе чувствала по-прекрасно. Истинността на онова, което казваше, звънтеше в ушите й, една звънка симфония, така че независимо че не разбираше езика му, чу и разбра истината.

- Още - извика тя, не на себе си от желание, стигнала до същината на това чудно действие. - Искам още и не забравяй, че ти също ми принадлежиш - извика тя още веднъж и в този момент вече я нямаше, защото летеше нагоре и над самите звезди или през купола към океана, точно над Атлантида, падаща свободно към екстаза и освобождението.

Изглежда, че оргазмът й задейства неговия, защото Бренан за последен път потъна в нея, този път още по-дълбоко отпреди и масивното му тяло потрепери върху нейното, докато се изливаше в нея.

За миг разсъдъкът и здравият й разум се завърнаха, носейки със себе си мисли за бременност, преди да изчезнат под свирепата атака на чисто усещане и невъобразимо красиви светлина и цветове. Тя падаше, но някак си падаше... нагоре? Настрани? Не.

Към. Пропадаше към душата на Бренан и това я плашеше да смърт.

Бренан изрева, давайки глас на насладата си, на една огромна и сладка, безумно сладка лудост, когато освобождението му го връхлетя и той изля семето си в нея. Негова, само негова, завинаги негова. Тя трябваше да го разбере, да го приеме, в противен случай той щеше да загуби разсъдъка си. Трябваше да й каже, да я накара да разбере.

- Тиарнан - започна той, но успя да изрече само тази дума, преди да се случи.

Сливането на душите. Бренан отстъпи от бездната и доброволно, на драго сърце се гмурна в душата й.

Нейното детство, толкова сама и така различна. Била е толкова крехка и слаба, никога не се е хранила достатъчно, не била гладна, често се страхувала да излезе от стаята си, уплашена, че за пореден път ще чуе лъжите, които родителите й изричаха един на друг.

Разрушените едно след друго приятелства, заради всекидневни лъжи и небрежни коварства. Съзнателни прояви на жестокост, които раняваха най-силно точно защото са неочаквани, докато в един момент не можеше да се довери, не можеше да обича, да допусне някой до себе си. Никога повече.

Болката почти го сломи, заравяйки го под яростната атака на емоции, за които не беше никак подготвен. Толкова дълго е била самотна, въпреки че за него тези години се равняваха на няколко прашинки от собствения му живот. Но животът си е живот и тя е била изолирана почти толкова, колкото е бил и той.

- Никога - закле се той. - Вече никога няма да си самотна.

Тя потрепери в ръцете му и Бренан осъзна, че все още е притисната под него, поемайки цялата му тежест. Той се завъртя и в момента, в който пенисът му напусна топлината на тялото й, воинът усети странно чувство на загуба.

- Съжалявам, ми амара - каза той и избута косата от лицето й. -За миг изгубих разсъдъка си...

Тя вдигна глава, а погледът й изглеждаше налудничав, почти безумен, сякаш бе изгубена в пустошта на лудостта. Свързването на душите не трябваше да й причини това.

- Тиарнан?

Тя не отвърна, затова Бренан я сграбчи за раменете и съвсем леко я разтърси, ужасен от празнотата, изписана на лицето й, във вледеняващо противоречие с обезумелия поглед в неговите очи.

- Тиарнан? Отговори ми! - настоя той. - Върни се при мен, ми амара. Нужна си ми.

- Не ме наричай така - нареди тя, а лудостта в изражението се бе преместила в гласа й. - Ми амара! Знам какво значи. Не ме наричай така. Не съм твоята любима и никога няма да бъда.

Той я освободи от ръцете си, когато тя се дръпна възможно най-далеч от него и се измъкна от леглото, дърпайки чаршафа, за да се покрие. Болка разкъса Бренан при мисълта, че той е причината за ужаса, погълнал очите и лицето й.

- Тиарнан, какво се е случило? Какво съм сторил? Нараних ли те? Аз съм пълен глупак - рече с горчивина. - Трябваше да съм по-нежен, да изчакам...

- Ти беше нежен - прекъсна го тя и за миг лицето й омекна, въпреки че все още стоеше на разстояние от леглото. Далеч от него. - Ти. Беше чудесно. Но ние никога повече не бива да бъдем заедно по този начин.

Болката от думите й бе в пъти по-силна от тази на мечове, врязващи се в корема му. Той се присви на две от агонията, клатейки глава в опит да отрече чутото.

- Не, не може да казваш това. Защо. Къде сбърках? Какво?

Една ужасяваща мисъл го срази.

- Какво си видяла? В душата ми? Толкова ли е почернена и отвъд надежда за изкупление, че да заслужи отказа ти?

Тя се спря на едно място, после отново закрачи напред-назад, отстъпвайки назад от него. Назад от всяка надежда за щастливо бъдеще.

- Не мога, Бренан - сълзите се стичаха по лицето й, но в очите й нямаше и следа от нерешителност. - Просто не мога.

Мъката го задушаваше, убиваше го и единственото, за което се надяваше, бе смъртта му да бъде бърза. Твърде късно бе да бъде милостива.

Някой почука и независимо че той изкрещя на натрапника да се разкара, Тиарнан се запъти към вратата. Не се нуждаеше от свидетели. Не и в този момент.

Тя му хвърли един измъчен поглед и отвори вратата. Може би не се интересуваше, че е гола с изключение на чаршафа, с които се беше увила, или толкова отчаяно искаше да избяга от него, че бе готова да се покаже в този вид.

Бренан долови приглушения глас на икономката, сякаш идващ от най-дълбоката пропаст на дъното на морето. Думи. Безсмислени думи. Тиарнан го бе отхвърлила, тогава какво друго би било от значение?

Почти не чу кога е затворила вратата, но след миг жената застана пред него, като в ръцете си държеше абсурдно голям поднос, пълен с кафе, сок и сладки.

Тя остави подноса на масата и продължи да стои, вторачила се в него, докато преплиташе ръцете си една в друга. Длани, които доскоро докосваха тялото му. Държаха го близо.

- Бренан, аз все още се нуждая от теб - каза тя, давайки му незначителен блясък надежда, но смазвайки я със следващите си думи. - Не мога да изпълня мисията без теб.

Обгърна го леден слой, предпазвайки новородените в него емоции от предстоящото опустошение, сякаш самият бог на ледовете бе видял болката му и го бе съжалил. Бренан вдигна поглед, за да срещне нейния и ледът му даде така нужното му спокойствие.

- Ще ти помогна по време на мисията, но след това няма да ти се налага да ме виждаш повече - обеща той, едва забелязвайки, че ледът, вече не вледеняваше само душата, но и гласа му. - Както изглежда трябва да съобщим на принца и да се върнем в Йелоустоун?

Сълзите все още струяха от очите на Тиарнан, но изражението й стана сурово, след което кимна рязко и му обърна гръб, докато междувременно мърмореше под носа си, изричайки думи, които Бренан знаеше, че не би желал да чуе. Но за зла участ, слухът му беше превъзходен, заради това всяка една съкрушителна дума се отбеляза върху сърцето му.

- Не мислех, че можеш така лесно да ме оставиш да си тръгна -призна тя и макар че беше с гръб към него, Бренан можеше да каже, че тя плачеше, съдейки по начина, по който се тресяха раменете й. Той искаше да отиде при нея, но ледът вече беше при него и го успокояваше.

За да го възпре отново да рискува и да бъде отхвърлен от нея.

Все пак ледът беше форма на водата, а той - атлант. Той би трябвало да откликне на повика му; да отговори на нуждата му. И го беше сторил.

Тиарнан продължаваше да плаче, а той й обърна гръб.