Изкуплението на Атлантида

Глава 2

Национален парк „Йелоустоун“, пътят за хотел „Мамът Хот Спрингс “

- Не ми харесва!

Тиарнан, изгубена в спомени, доведени от твърде много нощи на разочароваща възбуда и заплетени чаршафи, завъртя очи, сякаш мъжът от другата страна на слушалката може да я види. Стисна волана на средно голямата бракма, която бе наела и въздъхна. Не бе удачно да се кара с шефа си, докато шофира по незнайни пътища насред пустошта в тъмното.

- Тиарнан, този път няма да получиш каквото желаеш, като ме игнорираш - предупреди я той, а от слушалката гласът му излизаше повече като ръмжене. - Изключено е тази шумна веселба да е просто парти. Охраната е предупредена да си държи очите на четири, след като проникнахме в базата им данни.

Тиарнан преброи тихо до двадесет и четири удара, по един за всеки месец, през който е работила с Рик Лоурънс.

- Отново ли броим? Знаеш, че мразя, когато го правиш.

Жената изстена, но сметна, че е по-добре да му отговори, преди той да е направил нещо драстично като например да сложи край на операцията, защото се съмнява, че тя е в опасност. Правил го бе и преди.

- Рик, аз съм разследващ журналист. Бях разследващ репортер много преди ти да се появиш от нищото и да се присъединиш към „Бостън Хералд“ като мой редактор - каза тя, но въпреки че водеха този спор поне за десети път, гласът й бе спокоен. - Не ми трябва бавачка, или по-голям брат, както и бодигард. Тази история е моя и ако не възнамеряваш да наемеш някой да ме завърже и натика в багажник, ще отида на това празненство и ще остана за конференцията.

Последва дълго мълчание през все по-статичната връзка. След това Рик изруга тихо низ от доста изобретателни обиди. А в следствие на фразата на устните на Тиарнан се настани мрачна усмивка. Изобретателни обиди. Чудно! Звучеше като заглавие за първа страница.

- Виж, според новата информация един от най-опасните вампири в страната има намерение да се появи там. Ако знаехме това, когато подготвяхме всичко, изобщо нямаше да те пращаме сама -раздразнението му се долавяше дори и през слушалката.

Сега нищо не можеше да я спре. Хората умираха и щеше да стане още по-зле, ако някой не се изправи; някой като нея или като атлантите, надяваше се тя.

- Нужно е само добрите мъже и жени да не правят нищо, за да триумфира злото - контрира го тя и съвсем леко го коригира, докато оглеждаше пътя, по който шофираше и всичко заобикалящо го.

Светлината, която се процеждаше между дърветата от двете страни на пътя, придаде на ситуацията привкус, достоен за Стивън Кинг и свръхактивното й въображение почти очакваше във всеки момент да бъде нападната от чудовища.

Обзалагаше се, че Кинг се е изненадал, когато е разбрал, че всички чудовища, за които някога е писал, наистина съществуват. Или не? Може би вече е знаел...

- Не ми цитирай Бърк! - сопна й се Рик, като прекъсна умствените й странства. - Очаква те уикенд, който се надяваш да бъде изпълнен с най-лошия вид зло: вампири, вероятно и шейпшифтъри с промити мозъци, както болни и побъркани учени и неврохирурзи, които не обичат нищо повече от това да правят дисекция на мозъци, докато собствениците на тези мозъци са още живи. Опасно е, Тиарнан. Не си Лоис Лейн.

- Не желая да бъда Лоис Лейн - наежи се тя и насочи спора към съвсем друга посока. - Искам да съм Супермен. Да пратя вампирите, замесени в тази конспирация, обратно в ада, от който са дошли. Искам да мога да спя, без да бъда преследвана от кошмари как Сузана умира и искам да съм в състояние да се погледна в огледалото, знаейки, че съм направила нещо.

Тя вдигна ръка, за да изтрие сълзите на ярост от лицето си.

Когато Рик отново проговори, гласът му бе много по-спокоен.

- Знам. Знам. Няма да понеса да свършиш като Сузана или по-зле. Нали знаеш, че те не поробват само шейпшифтъри?

- Знам. Ето защо пуснахме в ход разследването срещу Международната асоциация за свръхестествена неврология. Трябва да разберем как го правят, за да можем да ги спрем - отвърна тя сурово. - Защо някои човешки учени, биха постъпили така? Искам да кажа, знам, че вампирите нямат души. Но говорим за човешки същества.

- Използваш термина неточно - каза Рик.

Тиарнан направи завой и разпознала крайната си цел, въздъхна с облекчение. „Репортер, загубен в пустошта“ не беше водещото заглавие, към което се стремеше.

- Рик, стигнах пункта пред северния вход. Трябва да те оставям, за да сложа глуповатото си и невинно изражение, докато разговарям с този човек и да платя таксата за вход.

- Ти дори не си руса.

- Забавен си. Открих, че ако ме подценяват, мога да измъкна повече информация, отколкото, ако се перча с умствените си заложби. Ще ти се обадя по-късно.

Натисна бутона на хендсфрито си, след което намали и спря пред голямата порта, като озари с усмивката си рейнджъра с квадратна челюст, който вървеше бавно към нея с намерението да си поговорят. Мъжът премига няколко пъти, след това нетърпеливо й се усмихна. Имаше сини очи, къса подстрижка и искреността на момче-скаут.

- За конференцията на МАСН ли сте тук? - попита той и се загледа в клипборда в ръцете й, като не изчака отговора й, преди да продължи. - Име?

- Трейси Баум - отвърна тя меко. Прикритието й щеше да премине през доста проверки. - Нюросайънс Куотърли.

Рейнджърът отбеляза с тик нещо в своя клипборд.

- Готова сте, г-це Баум - започна мъжът и устните му се извиха в широка усмивка. - Знаете ли...?

- Благодаря ви толкова много - прекъсна го тя и запали двигателя, разпознала знака, който й показваше, кога един мъж иска да си говори с някого. - Много работа за вършене, науката няма да чака една жена. Благодаря ви, полицай.

Тиарнан се облегна на седалката и се отдалечи от рейнджъра, като се насочи към хотела. Ако бе пристигнала през деня, щеше да оцени великолепната гледка, за която толкова бе слушала. Говореше се, че връх Електрик бил невероятен и мостът пред нея, минаващ над река Гарднес, бяха места, които в туристическите пътеводители се намираха в графата „трябва да видите“.

Не че тя бе туристка. Туристите по принцип не се опитваха да открият тайни, които могат да ги убият. Не го призна по телефона, но Рик имаше право. Разбира се, че винаги бе прав, този мъж бе честен до глупост.

Ако изобщо нещо като честен до глупост можеше да съществува, що се отнася до нея. Честността беше изящен дар в свят, пропит от заблуди, тайни и лъжи. Като всяко едно от тези неща й причиняваше физическа болка, сякаш щитът, който бе изградила, не бе достатъчно силен.

Но не и Рик. Би я нагрубил безброй пъти, но никога не би я излъгал. Той бе директен човек. Мисълта за него я накара да се засмее, точно в момента, когато пред очите й се показаха ослепителни светлини.

Пристигна. Хотелът „Мамът Хот Спрингс“. Тя зави към паркинга и паркира автомобила в празното пространство между огромна бяла лимузина и червена спортна кола.

- Слава на италианските прелести - промърмори с почит. - Това е ламборджини.

Не забеляза нито вале, нито пиколо, затова натисна един от бутоните за бързо набиране. Рик отговори след първото позвъняване.

- Имаме потвърждение. Гледам към вампмобила. По-точно ламборджини Галардо ЛП-560-4, произведено през 2009 година.

След това огледа паркинга за водача на това така отличаващо се возило, за което знаеше, че се произвежда специално за много важни клиенти. Прозорците бяха изработени от черно стъкло, проектирани така, че нито един слънчев лъч да не може да проникне през тях.

Рик извика в ухото й.

- И какво означава това, Бътлър?

- Това е колата на вампира. Принадлежи на Девън, фамилия неизвестна, според слуховете той е местният водач на вампирите в тази част на страната. Обича да се дегизира и да носи тъмни очила, така че никой не е съвсем сигурен как изглежда.

- Не е чудно защо се крие, след онова, което твоите приятели, атлантите, сториха на лидерите на вампирите, които са срещнали наскоро - отбеляза Рик.

Странно, но пулсът на Тиарнан се забави при споменаваното на атлантите. Така и не разказа на Рик или някой друг цялата история. Че попадна на ужасното парти в Бостън и се събуди под купола на изгубения континент.

Атлантида.

Бренан... който напоследък се появяваше в твърде много нейни нощи като звездата в най-безсрамните сексуални сънища, които някога е имала.

Образът на дивите му, почти обезумели студени като лед зелени очи: очи, които я гледаха от високо, докато мускулестите му ръце я притискаха към твърдото му горещо тяло, изгори съзнанието й и тя потрепна. Лице излязло от кориците на списанията, майсторки изваяни мъжествени черти, заобиколени с вълни от гъста, дълга черна коса. Силата, страстта или нещо друго го бяха подлудили. Побърка се и след това изчезна.

Все още се чудеше за това. За него.

- Там ли си още?

Тя премигна. Почти бе забравила за Рик, с когото разговаряше.

- Прав си. Което ме навежда на мисълта, че трябва да се махна от тази кола, преди да събудя подозрение. До по-късно.

Тиарнан грабна кожената си раница и фалшивите пропуски за пресата, постави невинната и глуповата усмивка в стил „Трейси Баум“ и слезе от колата. Вдиша дълбоко и вдигна защитните щитове около съзнанието си, след това се изправи, но не свали наивната усмивка.

Тя бе част от прикритието. А щитовете - проява на здрав разум. Последното, от което се нуждаеше, беше да бъде погълната от непоносима болка в хотел, пълен с лъжливи невролози. Задачата й бе проста: да си проправи път през тях един по един.

Работата бе най-важна. Мисията. Фактите, които трябваше да излязат наяве, историята, която светът трябваше да прочете. Истината, както някои казват, ще ни освободи.

Пулицър.

Пулицър.

Спаси проклетия свят и спечели Пулицър.

Ако си го повтаряше достатъчно честно, като молитва, може би истината щеше да бъде изкарана на бял свят. Заради Сузана.

Докато изваждаше единичната си ръчна чанта от задната седалка,

Тиарнан се опита да създаде акцент в съзнанието си. Заглавието. На първа страница, над гънката.

ОСУЕТЕН Е ЗЪЛ ПЛАН НА УЧЕНИТЕ: ШЕЙШПИФТЪРИ И ХОРА СА СПАСЕНИ.

Но образът на успеха й започна да избледнява. Колебаещ се. Заменен от чифт вледеняващи зелени очи. Затръшна вратата на колата си, чудейки се къде, по дяволите, е отишло валето. Може би се криеше зад дългия жив плет, които обграждаше хотела, за по една цигара. Или пък хапваше на крак. Отново стрелна поглед към вампмобила и краищата на устните й се извиха в криво подобие на усмивка.

Може би той се бе превърнал в угощение.

Видя острието чак когато бе опряно в гърлото й.

- Изкрещиш ли, ще умреш - тих глас прошепна в ухото й и внезапно тя летеше или скачаше, движейки се със скорост и височина, напълно недостижими от хората, като мина над ръба на бодливата тел към мастиления мрак зад нея. Светлините от хотела едва се забелязваха през високата и дебела плет. След като краката й докоснаха земята и похитителят й я пусна, Тиарнан се препъна, изгубила ориентация, в резултат на което острието на ножа се заби в шията й. Тя изсъска заради хапещата болка и онзи, който държеше ножа, го дръпна далеч, докато ругаеше яростно под носа си.

- Съжалявам, че те нараних, но скоростта и дискретността бяха нужни.

Тиарнан притисна ръка до ранения си врат и почувства влагата по кожата си, знаеше че щеше да види кръвта, ако светлината я осветяваше.

- Да, чудесно. Какво е рана във врата между приятели.

Вероятно сарказмът не беше добра идея, предвид че този мъж

разполагаше със супербързина и нож. Но опасната комбинация между страх и гняв кипеше в нея като израз на неподчинението й.

- Предполагам ти не си валето. Така че ми кажи кой, по дяволите, си и какво искаш от мен?

Мъжът си пое дълбоко въздух, бе толкова близо до нея, че тя усети лекия допир на дъха му, когато издиша.

- Това, което искам да сторя, има повече общо с кървящата ти рана и желанието ми да я почистя с език, отколкото действителната ми цел. Може би ще се съгласиш на временно примирие, докато яростта ти и моята жажда не ме принудят да забия зъбите си в прекрасния ти врат и да пия, докато не те източа.

Не беше въпрос, а по-скоро заповед - такава, на която не биваше да се противи. Понякога дори и отличните разследващи журналисти трябваше да забравят перченето и да отстъпят пред разума и инстинкта за самосъхранение. Гласът му бе необичайно музикален, почти хипнотизиращ, но не такъв, сякаш се опитва да я омае. И преди бе чувала подобен тон от други вампири, но този не беше същият. Беше истинският му глас: дълбок, уверен със съвсем лек акцент. Тъй че, щеше да го познае, ако го бе чувала и преди, помисля си тя.

- Значи вампир?

Думите, които избягаха между устните й, прозвучаха по-колебливо, отколкото бе очаквала.

- Ето го и брилянтния журналистически инстинкт, за който бях чувал, Тиарнан Бътлър - отвърна той развеселено и същевременно нещо подчерта думите му

Щом чу истинското си име, страхът, подобен на змия, запълзя по тялото й, но тя не позволи лицето й да я издаде.

- Тиарнан ли? Виж, мисля, че ме бъркаш...

- Не ме обиждай - озъби й се той. - Няма време за игрички. Нуждаеш се от вътрешен човек, от съюзник, но не можеш да вярваш на никого. Очаквай измама и злоба дори и от най-неочакваните източници. Не обвинявай Девън в нищо, той все още не е толкова могъщ. Тези около него ще насочат ръката му и ти ще умреш Най-голямото благо надделява над живота на един маловажен репортер, без значение колко красива може да бъде тя.

Той се умълча, а Тиарнан започна да се чуди дали не е паднала в заешка дупка. Много тъмна и объркваща дупка, в която вампирите отвличаха, а след това правеха комплименти.

- Да. Измамата и злобата са моята специалност - сопна му се тя. - Благодаря ти, че не изцеди и последната ми капка кръв, но за какво говориш, да му се невиди?

- Трябва да търсим изкуплението, въпреки че то не съществува за някой като мен - отвърна й толкова тихо, че тя се запита дали е трябвало да го чуе.

- Изкупление - изрече горчивата дума. - Някои деяния не могат да бъдат изкупени.

Минаха няколко секунди, докато вампирът отговори.

- Към кого от двама ни е насочено? Така или иначе, има ли значение?

Само нежният допир на дъха му послужи за предупреждение, преди да усети силната му и студена ръка, която я сграбчи за брадичката и наклони главата й настрани, след което устните му се озоваха на шията й. Докато облиза врата й и засмука кръв от раната й, тя почувства откликващото напрежение, някъде ниско в тялото си и осъзна защо хората в онази групичка искаха това и продължаваха да се връщат за още. Тиарнан вдигна юмрук, за да го избута от себе си, но той се отдръпна, преди да е успяла да го докосне.

- Прости ми - каза той, а дрезгавият му глас превърна отговора му в ръмжене. - Мина много време. Не е само заради глада, имам причина да вярвам, че трябва да бъда в състояние да те намеря.

Тиарнан премигна, а яростта, предизвикана от атаката, бе сподавена в резултат на пълно объркване.

- Прости ми? Да не би току-що да ми се извини?

- Дори и чудовищата могат да искат прошка - отвърна сурово вампирът.

- Не исках...

- Напротив. И аз си го заслужих, но пак повтарям, нямаме време за сладникави разговори. Чувствай се предупредена и се подготви. Ако мога, ще ти изпратя съюзник, но дори да не го направя, тези експерименти трябва да спрат. Ти и атлантите може да действате поотделно, но знай, че аз ще работя за вас от другия лагер. Запомни, че не всички шейпшифтъри с дружелюбни лица са твои приятели.

На Тиарнан й писна от тайнствените гатанки.

- Кой си ти? И преди съм имала поверителни източници и никога не съм разкривала самоличността им. Ако наистина си на моя страна, можеш да ми се довериш.

Всичко в нея й казваше, че той не лъже, но сетивата й не винаги работеха правилно около вампири. Както изглежда немъртвите притежаваха различни разбирания за истина и лъжа, затова лъжите им не винаги се отразяваха в душата й. Не караха силно настроените й сетива да дрънчат от нехармоничния звук на безчестие.

Той се засмя, но звукът изглеждаше някак пресилен, сякаш не го е използвал, за да се смее от повече години, отколкото тя беше жива.

- И преди съм се доверявал на жени. Дори два пъти. Първата напусна този свят, а втората плати висока цена и ме презря. Не се доверявам на никого.

- Но.

- Боя се, че трябва да те оставя. Не забравяй какво ти казах -прошепна похитителят й, а гласът му беше просто една тъмна сянка в нощта.

- Чакай! Как да се измъкна оттук? - Тиарнан посочи към гъстата зеленина, но преди да успее да изрече още една дума, ръката му се стрелна и изтръгна шепа листа и клони, като в живия плет се появи огромна дупка.

Тя подсвирна.

- Ако се откажеш от амплоато си на мистериозен похитител,

предполагам, може да се пробваш като градинар.

Когато той не й отвърна, тя погледна през рамо и не се изненада, когато разбра, че си беше тръгнал.

- Бонд, Джеймс Бонд на вампирите - прошепна Тиарнан, преди да се свлече на земята и застанала настрани, да се промуши през дупката, която водеше към светлината.

- Госпожице? - неоткриваемото вале, което най-сетне беше на работното си място, на паркинга, се затича към нея. - Какво ви се е случило? Добре ли сте?

Той пое ръката й и тя се изправи, като междувременно се оглеждаше, за да провери колко хора са я видели да изпълзява от живия плет. Но за неин късмет, алеята бе странно празна. Или може би изобщо не бе въпрос на „късмет“. Вероятно вампирът бе изчакал да няма свидетели, за да я пусне. А и според слуховете вампирите имали силно развит слух.

- Госпожице? Отговорете ми! Добре ли сте? Вратът ви кърви -продължи мъжът и с бърза крачка я дръпна към хотела, сякаш почти се страхуваше да стои навън след залез слънце.

Тиарнан покри с ръка белезите от ухапване и се усмихна.

- Само ако ме познавахте. Толкова съм непохватна. Заради тези ужасни обувки паднах в храсталака. Моля ви, бихте ли взели чантата ми?

Той опита да протестира, но тя присви очи и вдигна брадичка. Видял поражението в очите й, валето се премести, за да вземе куфарчето й от мястото, където го бе оставила, преди да бъде сграбчена от Капитан Мистериозен. Възползва се от възможността и измъкна салфетка от предния джоб на раницата си, за да избърше врата си, но потрепна, щом видя прясната кръв. Докато мъжът се обърна, тя успя да я смачка и пъхне в джоба на дънките си.

- Готова ли сте да се регистрирате и хубаво да се наспите? - попита я той, а на устните му се настани пресилена усмивка. -Срещата започва утре в осем сутринта. Изглежда, че тази конференция ще бъде много интересна.

Тиарнан му подаде ключовете си и му показа колата си, след което си пое бавен и дълбок дъх, докато се взираше в празното пространство, на което допреди малко бе паркирано ламборджинито.

- Не се и съмнявам.