Изкуплението на Атлантида

Глава 29

Тиарнан така ясно си спомняше онази нощ, като че ли се бе случила едва преди седмица. Опитите й да преглътне буцата, която възпираше думите й, беше напълно отделен въпрос. Шокът, обгърнал лицето на Бренан секунди преди той да се върне към нормалното си безстрашно изражение, бе онова, което я стимулира да продължи. Той трябваше да знае.

Изпитваше отчаяната нужда да го каже. Най-сетне, най-накрая да го каже.

- Работех върху една история. Тази история всъщност. Слуховете за поробването на шейпшифтъри тъкмо бяха плъзнали, а аз имах източник и така да се каже, бях по следите на голямо откритие. Току-що излязла от колежа, будувах по цели нощи, убедена, че съм по следите на нещо голямо. А вълнението - не мога да намеря подходящите думи, с които да го опиша. Да вярваш, че си герой, борещ се в името на по-възвишеното добро...

Тогава, по средата на изречението, тя замлъкна, осъзнала какво казва и най-вече на кого.

Устните на Бренан се извиха в краищата.

- Мисля, че мога да си го представя - отвърна той.

- Разбира се. Ти го разбираш по начин, присъщ на малцина хора извън журналистиката, полицейската работа или медицината. Това е призвание. Желанието да помагаш и да си част от нещо по-мащабно от самия теб. Да поправиш грешките на обществото. -Тиарнан млъкна за пореден път и завъртя очи. - Както и да е! Дърдоря глупости. Аз бях в центъра на събитията, изпълнена с вълнение, новината бе сериозна, дори мога да кажа - огромна и имах връзка в Бостън. Имах доказателство, че местен учен е замесен в конспирация, свързана с отвличането и експериментирането върху шейпшифтъри.

Бренан се наведе напред с ръце, стиснати в юмруци до бедрата му

- Доброволно си се забъркала в това?

- Повече от доброволно. Говорим за моята история. Аз я ръководех, дори не споделях от страх, че ще ми откраднат материала под носа ми. Онази нощ трябваше да се среща с шейпшифтър мечка, изгубил приятел заради тези отвличания и имал информация за мен.

- Мечка - изръмжа през зъби Бренан.- Мечките са един от най-опасните видове измежду шейпшифтърите.

Тя кимна, докато внимателно го наблюдаваше, в случай че направи движение и отново забие глава в решетките. Мускулите му изглежда се бяха стегнали или вкаменили, сякаш с радост би ударил нейната глава в същите тези решетки. Обаче вникнала в душата му, Тиарнан го разбираше напълно. И тогава бе видяла, че в него се таи свръхзащитническа ивица, широка повече от километър.

Освен що се отнасяше до нея. С нея, тази линия можеше да обхване целия океан.

Плашеше я дори докато в побиваха тръпки. От доста време на никой не му е пукало дотолкова за нея, че да иска да я защитава, освен може би Рик, но дори и с него, историята винаги беше на първо място.

- Както и да е. Продължаваме напред - каза тя. - Сузана избра точно тази нощ да ми каже за бебето. Бях така развълнувана за нея, а двамата с приятеля й бяха толкова щастливи. Предполагам, че е решила да сложи всички карти на масата и затова ми сподели, че е шейпшифтър. шейпшифтър лисица.

Бренан кимна.

- И това те е наскърбило?

- Не разкритието, че е шейпшифтър. Смятах, че е готино, имах хиляди въпроси. Но умът ми не можеше да преживее факта, че през всичките тези години, го е крила от мен. Знаела е, че е такава, откакто е навършила тринадесет години и четири години го е криела от мен. Най-добрата й приятелка. - Раздразнена, Тиарнан прокара ръка през косата си, надявайки се той да я разбере. -Толкова време да живеем заедно, а тя да няма достатъчно доверие в мен, за да сподели най-дълбоката си тайна.

- Постъпката й те е наранила?

- Едва не ме пречупи - призна Тиарнан. - Честно да си кажа, държах се детински и избухнах. Разкрещях й се, че не ми е приятелка, след като аз мога да й се доверя, а тя не мен - не. Такива ми ти неща. Заради историята, която преследвах, не бях спала със седмици и да кажем, че си изпуснах нервите.

- Излязла си за срещатата? - попита я Бренан, а в ясните му зелени очи се виждаше съчувствие и нещо по-дълбоко.

Споделена болка. Разбира се. Корелия и бебето.

Тя кимна.

- Да. Последното нещо, което казах на жената, която за мен бе по-близка от сестрата, която никога не съм имала, бе, че може би трябва да се изнеса и да ги оставя да си живеят като едно голямо и щастливо семейство - тя усети горещите, горчиви сълзи да се стичат надолу по лицето й, но не си направи труда да ги изтрие.

- Умря с мисълта, че я мразя.

- Не - възпротиви се Бренан. - Отишла си е от този свят, знаейки, че ти я обичаш. Приятелите и членовете на семействата се карат и спорят, но това не значи нищо. Такава е човешката природа. Любовта не е идеално търпелива, мила и безоблачна. Любовта е непостоянна, бурна и прощаваща. - Той се приведе към нея. - Тя ти е простила, Тиарнан, и вероятно го е сторила още преди да си излязла от апартамента. Жената, която описа, не би постъпила по друг начин.

Изведнъж речен камък с големината на един от бизоните в Йелоустоун падна от сърцето на Тиарнан, защото знаеше, че той е прав. Сузана никога не таеше злоба дори когато Тиарнан изяждаше последното кисело мляко или забравяше да й предаде съобщение, или се дънеше по стотици хиляди начини, както един познавач на истината, погълнат от нуждата да живее и да бъде част от обществото, би се издънил.

Със закъснение осъзна, че използва термина на Бренан и се зачуди дали, ако приеме определението му за таланта й, то това значеше, че тя наистина е тази, която той казваше. Че дарбата й бе дар, а не проклятие.

Но все още не му бе разказала остатъка от историята. Може би дори й той щеше да я погледне със същата погнуса, която тя самата изпитваше към себе си от нощта, в която Сузана бе умряла.

- Не й казах. Не я предупредих за отвличанията, въпреки че току-що ми беше признала, че е шейпшифтър - призна тихо тя. - Избягах, погълната от ярост, за да отида на срещата и не й казах.

Сълзите замъглиха зрението й, така че тя трябваше да ги избърше с ръкава на блузата на Бренан.

- Когато няколко часа по-късно се върнах в апартамента, готова да й се извиня, задето съм се държала като задник, нея вече я нямаше. Никога повече не я видях.

- Отвлекли са я? - предположи Бренан и чертите на лицето му се изостриха.

- Точно така. Следващият път, когато я видях, беше три месеца по-късно по телевизията: тя се биеше с половината дивизия за паранормална активност и операции на Бостън. Беше толкова силна, Бренан - хвърли един от тях през колата му Те... - наложи й се да замлъкне заради болката, която не й позволяваше да диша.

Той чакаше, даваше й време, без да я притиска.

Когато Тиарнан най-после можеше да диша, срещна погледа му

- Застреляха я като куче. Там, на пътя. Свикаха пресконференция и казаха, че тя е отговорна за бруталното убийство на местен политик, но аз знаех, че това не е възможно. Докато не свързах две и две: историята за контрола на ума, над която работех и отвличането й. Ако й бях казала, ако я бях предупредила... - болката я погълна и тя зарови глава в ръцете си, борейки се да не издава шум, за да не привлече вниманието на пазачите.

- Ако си я предупредила, е щяла да бъде по-внимателна, но е била млада и влюбена, а онези гадини са били и все още са добре организирани и обучени убийци - отсече Бренан. - Така или иначе, са щели да я отвлекат. Вината не е твоя, Тиарнан. Никой друг освен Литън и чудовищата, с които работи, не е отговорен за това. Ти не си я убила.

Думите му напоиха изсъхналата й душа като благословия, водейки със себе си топлина и светлина, вдъхващи надежда в мрачните кътчета на сърцето й, кътчета, за които се опасяваше, че никога няма да бъдат спасени.

- Не съм я убила - продължи тя и изкова още една брънка към веригата, която ги свързваше. - Също както ти не си убил Корелия и детето й.

Главата му се стрелна нагоре и измъчено изражение помрачи очите му.

- Двете неща са коренно различни.

- Грешиш Или ще признаеш, че не носиш вина за смъртта на Корелия, или ще оставиш мен и вината ми за Сузана на мира - заяви тя, отчаяно желаейки той също да намери опрощението, което предлагаше на нея.

Изненадата изгря първо в очите му, а сетне промени цялото му изражение. Озари го. Като че ли товар точно като нейния или може би тежащ дори повече, заради двувековната притегляща го гравитация, започваше да се надига.

- Ти си повече от всичко, което някога бих могъл да заслужа, Тиарнан Бътлър - отвърна й с нисък и дрезгав глас. - Ще те заведа на безопасно място, далече от този ад, дори и да е последното, което ще сторя. Ти си моя, моето откровение и изкупление и аз никога няма да те пусна да си отидеш.

Наситеността в гласа му разтърси центъра на съществото й, но споменът за видението, което получи при сливането на душите, все още присъстваше в съзнанието й по-ясно от всякога. Детето, което той не можеше да разпознае.

Вероятно, само вероятно, видението можеше да бъде променено.

- Все още искам да проведа онзи разговор с Посейдон -информира го тя, но една прозявка се изплъзна от устните й по средата на изречението.

Гладът и изтощението най-накрая си казваха думата.

- Сега си почини - нареди той. - Аз ще бдя над теб, а утре сутринта, след като сме избягали от този капан, ще обсъдим срещата ти с Посейдон.

Тиарнан искаше да му каже, че няма начин да заспи върху бетона в килията, докато способни на убийства главорези и луди учени планираха какви ли не ужасии за тях, но клепачите й я убедиха в противното. Затова кимна и се сви във възможно най-стегнатата топка, на която бе способна, в близост до решетките, но на възможно най-безопасното разстояние, така че да не ги докосне в съня си. Малко преди да се унесе, я застигна една мисъл и тя не можеше да се сдържи да не я изрече. Така че вдигна глава и погледна към Бренан.

- Защо не кажеш на Посейдон, че съжаляваш? След всичките тези години той със сигурност ще приеме извиненото ти. Не мислиш ли? Дори и боговете трябва да могат да прощават.

Той се загледа в нея, докато устата му ту се отваряше, ту затваряше, но известно време не изрече и дума.

- Да му кажа, че съжалявам - отвърна той, сякаш думите сами по себе си бяха откровение. - Ти си чудо, ми амара. Наистина си.

Тя се усмихна вяло и се остави на вълните на изтощението.

- Ми амара и на теб, приятелче. Не забравяй, че знам какво означава. Ако ме измъкнеш от тук, можеш да ме наричаш както си пожелаеш.

* * *

Бренан успя да поеме още две капки от отварата, изключвайки напълно вероятността да е предозирал. Най-важно за него бе да остане буден, за да пази Тиарнан.

Да не я забрави.

Горещината от изфабрикуваната от течността енергия отново запрепуска по тялото му като цвърчеше през всеки кръвоносен съд и всяка кост. Кожата му пареше и го сърбеше като дори и косата му изтръпна. Усещането беше неприятно, но не болезнено, защото физически се чувстваше много добре. Емоционално обаче бе далеч по-различно.

Емоционално се чувстваше като разпънат отвъд пределите на търпимостта. Гневът се разгаряше в ярост, а страхът за безопасността на Тиарнан се превърна в истински ужас. Той се загледа в нея, свита там на пода и отвращението, задето се бе провалил в задачата си я да предпази, се промени в абсолютна ненавист. Бренан седеше там, а тялото му се тресеше от силата на всичките тези емоции; емоции, с които можеше да се бори. Бе в състояние да ги пребори. Само че последва друга.

Желание. Надигащото се желание прерасна в бурна страст. Ръцете му се свиха в отчаяната си нужда я да докоснат. Да я вземат. Да потопи пениса си в горещата й сърцевина и да й достави удоволствие. Отново и отново.

- Хей, виж, здравенякът трепери. Мислиш ли, че плаче за майка си?

Бренан вдигна глава, за да види двамата пазачи, които стояха до решетките. Оголи зъби в тяхна посока и изрева, но те започнаха да се смеят. Смееха се, а той знаеше, че ще ги убие.

Прекараха още няколко минути в подигравки и дразнения, но за щастие, Тиарнан не се събуди. Щом един от тях даде отвратително предложение свързано с онова, което биха искали да сторят с Тиарнан, Бренан изгуби контрол и се хвърли към решетките. Също както по-рано, контактът с електричеството, което вървеше по тях, го запрати назад, но този път едва не изгуби съзнание. Стимулаторът в еликсира, изглежда, стимулираше всичко: емоциите, усещанията, дори и мисълта, защото Бренан осъзна, че съзнанието му се движи със скоростта да мълния, оглеждайки, анализирайки.

В търсене на решение.

Щеше да остане неподвижен. Нямаше да реагира. Още една среща с решетките можеше да го убие, а Тиарнан се нуждаеше от него. Остана там с безизразно лице и пренебрегна обидите на пазачите, докато те, явно отегчили се, се върнаха към столовете и храната си.

Щеше да изтърпи, а след това - да унищожава и двамата с Тиарнан щяха да бъдат в безопасност. Тя ще бъде извън опасност. Повтори го много пъти в ума си и тази мисъл стана негова мантра. Когато Литън пристигна няколко часа по-късно, Бренан все още повтаряше обета си.

Тиарнан щеше да бъде в безопасност.

Литън се приближи към клетките, но разбира се, на благоразумно разстояние от решетките. Повече от сигурно бе, че беше чул за няколкократните опити на Бренан да премине през тях. След секунди влезе и Смити, следван от неколцина от главорезите му, и всички бяха въоръжени с пистолети.

- Време е да се събудите, госпожице Баум - обърна се Литън към нея със стържещ, монотонен глас. - Сега ще правим експерименти с прекрасния ви мозък.