Изкуплението на Атлантида

Глава 31

След като първата мълния връхлетя мозъка му, съзнанието на Бренан се разцепи, издърпвайки го в толкова много различни посоки, че воинът не можеше да диша. Не можеше да намери баланс. Калейдоскоп от образи пропукваше разума му: Атлантида, Тиарнан, Алексий, Тиарнан, Конлан и Райли, бебето, Тиарнан.

Винаги се връщаше към Тиарнан. Той знаеше, че трябва да задържи образа й в паметта си. Споменът за нея да бъде пресен в ума му, без значение от обстоятелствата.

- Увеличи го - каза някой с радостен злокобен глас, познаваше този глас, този мъж. Беше Литън. Д-р Литън. Изпитваше бурна радост, задето се бе сетил за името, но мълнията отново го удари и името изчезна.

Някой близо до него викаше и крещеше, но едва след като се опита да преглътне, Бренан разбра, че звуците излизаха от гърлото му. Той крещеше. Изпитваше такава адска болка, че съвсем скоро черепът му щеше да се счупи на две.

Нечие лице се появи пред неговото полезрение и болката спря, благословено облекчение, сетне лицето проговори със странен глас; глас, който Бренан автоматично намрази.

- Аз съм ваш приятел, господин Бренан. Тук съм, за да ви помогна - изрече гласът, но лицето не беше наред, лицето беше на Литън и Бренан се спусна към него, забравил за ограниченията.

- Не е достатъчно - продължи лицето, хитро и преструващо се, че изпитва съжаление, което дефакто го нямаше. Този Литън беше лишен от чувства, напомни си Бренан. Не можеше да изгуби връзка с реалността. С него не говореше просто и безплътно лице, а онова чудовище - Литън, и хората все още държаха Тиарнан, което значеше едно - Бренан трябва да издържи.

Беше крайно наложително.

Светкавицата го прониза отново, крещейки в мозъка му, докато той се опитваше да се държи здраво към лицата, спомените, семейството и приятелите си. И... жената. Жената, чието лице виждаше. Прекрасните й тъмни очи и меката й като крем кожа. Тъмната й коса, която копнееше да улови отново между пръстите си, както веднъж го беше правил - Тиарнан. Откри името измежду счупените фрагменти от съзнанието си и оправи молитва към Посейдон - не, не към него.

Защо би се молил на Посейдон? Проклятието на Посейдон. имаше нещо свързано с проклятието на Посейдон.

Мълнията го порази отново. Безброй пъти.

Всеки път, когато спираше, лицето се показваше. Говореше му. Казваше му, че е негов приятел.

Всеки път Бренан отричаше твърдението му.

Накрая лицето стана ужасно разярено. Крещеше в това на Бренан, нареждайки мълнията да достигне най-високото си ниво.

Нечии друг глас каза някои неща. Червена зона. Опасност. Други думи, думи, които би трябвало да имат някакво значение, но единственото останало значение бе това на мълнията. Жената. Коя жена? Да не би светкавицата да я бе убила?

Лицето се завърна. Само че този път бе странно полилавяло и очите му бяха изпъкнали.

- Запомни това. Аз съм твой приятел и ще правиш това, което ти казвам. Ще го запомниш ли?

Бренан не си спомняше нищо, дори и жената. Жената? Но отдавна спящ спомен от далечно време долетя при него и той кимна.

- Да! - отвърна той, ала с дрезгав и слаб глас, който го караше да мисли, че лицето няма да го чуе. - Мога да го запомня.

Лицето се засмя. Тогава мълнията се завърна и разби целия му познат свят, свеждайки го до пълен мрак.

* * *

Бренан отвори очи, за да види, че лежи на стол. Помнеше този стол. Светкавицата идваше от него. В мозъка му цареше бъркотия от объркани впечатления и противоречиви импулси, разкъсан между задължението идващи с клетвата му към Посейдон и копнежът да повярва на лицето. Не, не биваше да го нарича така. Литън. Д-р Литън. Приятелят на Бренан.

Извърна глава и видя седящия на стол в близост до компютрите Литън да разговаря с друг мъж. Вторият му беше познат. Опасен. Смит. Не, Смити. Да, Смити. Онзи, от когото трябва да се пази.

Твърде късно. Въпреки че съзнанието му бе един разпокъсан кошмар, разумът му бавно и мъчително се завърна при него. Знаеше кой е и къде се намира.

Наясно бе, че трябва да изпълни своята роля.

Литън се обърна и видя, че той е буден. Двамата със Смити се изправиха и прекосиха стаята, за да огледат Бренан, който точно в този момент осъзна, че все още е прикован към стола.

- Знаеш ли кой си? - попита Литън.

- Бренан - изграчи той. - Вода!

Литън кимна на един от лакеите си и той му донесе чаша със сламка, като позволи на Бренан да глътне само няколко пъти, преди да я отнесе.

- Знаеш ли кой съм аз? - погледът на Литън се изостри и той затаи дъх.

Бренан не отвърна, а в продължение на няколко минути го гледаше втренчено, опитвайки се да го направи правдоподобно.

- Литън - отвърна с дрезгав глас. - Доктор Литън. Моят приятел.

Изражението на Литън се промени и той плесна с ръце.

- Знаех си! Знаех, че ще се поддаде, Смити.

Потупа Смити по гърба и само Бренан видя убийствения блясък, прекосил очите на наемника.

- Така ли? Нямам му доверие - процеди Смити, докато очите му се взираха в Бренан. - Изглежда ми прекалено удобно.

Литън изсумтя.

- Удобно? Ти, глупако, не знаеш нищо за науката. Досега никои човек не е понасял толкова. Понесе почти толкова, колкото най-силния шейпшифтър, който сме имали тук. Каквато и аномалия да е обхващала мозъка му, то ние я преодоляхме. Той е наш.

Мъжът се пресегна и действително погали Бренан по лицето, а воинът трябваше да вложи дисциплина, кована в продължение на две хиляди години, за да не отхапе парче от ръката на учения.

- Такъв ли сте, г-н Бренан? Мой приятел? - попита Литън отново с онзи подобен на напев глас, в следствие на който жлъчта се надигне в стомаха на Бренан.

Един от страничните ефекти на машината беше, че на него му се гадеше до такава степен, че му се искаше да повърне. Но въпреки това се усмихна.

- Да, мой приятел - отвърна с малко по-силен глас. - Спя сега?

- Точно така. Сега ще поспиш. Покоите ти са готови за теб.

Литън кимна към Смити, който нареди на един от подчинените си да развържат Бренан.

Помогнаха му да се изправи, ала Бренан нямаше как да не забележи, че Смити и още един от хората му стояха на безопасно разстояние, извън обсега му, въпреки че пушките им отново бяха насочени към него. Наложи се първо да му помогнат да ходи, но макар и с бавни крачки успя да прекоси коридора.

Щом влезе в стаята, в която бе прекарал нощта, осъзна, че го връщат обратно в килията.

- Килия? - каза той, спирайки се пред прага. - Не стая? Трябва ми легло?

- Подсигурили сме ти легло и баня - изрече гладко Литън, а Бренан се извърна, за да погледне.

Разбира се, едно легло затрупано с одеяла и възглавници стоеше от едната страна на килията. Един от пазачите отвори вратата на клетката му, докато друг отвори врата в дъното на килията, врата, която той миналата нощ не беше забелязал вероятно защото я смяташе за част от стената. Трябва да има скрит механизъм, с който се отваря. Бренан виждаше отвъд тях и съзря малката баня, съдържаща се в помещението.

Сподавен звук - такъв, какъвто малко ранено животно би издало, привлече вниманието му и той обърна глава, за да проследи от къде идва този шум. В килията до неговата, чиято врата все още бе заключена, стоеше жена, която трепереше силно. Той спря погледа си върху нея и почувства малък почти незначителен намек за разпознаване да обзема съзнанието му. Познаваше ли я?

Която и да беше тя, бе привлекателна. Би могла да бъде и още по-красива, ако лицето й не бе толкова бледо, със следи от сълзи, а очите - така зачервени. Вероятно се страхува.

Трябва да.

Но късчето спомен отлетя от съзнанието на атланта и на него не му остана нищо, което да й предложи, което да и даде успокоение или надежда. Дори и той, добре обучен воин на Атлантида, не можеше да избяга от този кошмар. А каква надежда имаше за нея?

- Бренан? - повика го тя, а гласът й трепереше под силата на жарка емоция. - Добре ли си? Ти. знаеш ли коя съм?

Познат отблясък прекоси съзнанието му. Име? Усещане? Но след миг изчезна, оставяйки след себе си пълно изтощение. Той поклати глава.

- Съжалявам, но съм много изморен.

Литън го хвана за ръката и го зяпна, а после премести погледа си към жената.

- Това е Трейси Баум. Ти дойде с нея. Няма причина дългосрочната памет да е засегната - каза той, докато се взираше в очите на Бренан, но изведнъж се отдръпна.

- Очите му! Погледнете очите му - нареди Литън.

Смити заобиколи и застана пред Бренан, прониза го с погледа си, след това бавно се дръпна назад и държейки пушката с две ръце я насочи към него.

- Те блестят - отбеляза равно. - Може би сме на път да разберем точно с какво зверче си имаме работа.

- Той не е човек! - извика Литън и бързичко се дръпна назад. -Но... но той не е шейпшифтър.

Смити хвърли поглед на тънко прикрита погнуса по посока на Литън.

- О, доктор Литън, нали сте наясно, че в големия ни и лош свят бродят не само вампири и шейпшифтъри?

Бренан искаше да разбере откъде знае и какво точно знаеше, но сякаш като от изневиделица мракът се виеше като спирала в края на полезрението му, при което той отново се препъна като почти падна на земята.

- Уморен съм, приятелю - обърна се към Литън той.

- Вкарайте го вътре - нареди Смити и двама от пазачите помогнаха на Бренан да влезе. Хвърлиха го на леглото и въпреки че воинът се опита да остане в седнало положение, се отпусна на една страна.

Жената се затича към решетките, които ги разделяха, и заплака още по-силно. Нейната болка предизвика ужасен, дълбок отглас на агония в гърдите му, но той не разбираше защо.

- Бренан, аз съм, Тиарнан. Трябва да си ме спомниш. Трябва.

Тиарнан? Малък проблясък: малък пламък някъде дълбоко в мрака се опитваше да поема контрола върху съзнанието му, но бързо бе потушен от изтощението и остатъчната болка. Всеки мускул в тялото му го болеше като че ли смазан от приливна вълна.

- Какво каза тя? - реагира Литън. - Тиарнан? Какво е това? Ние знаем коя сте, г-це Баум. Трейси Баум. Каква е тази дума „Тиарнан“? Да не е някакъв код?

Жената започна да се смее, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето й. Бренан се бореше да остане буден, убеден, че онова, което красавицата имаше да каже, по някакъв начин беше важно за него, ала тя се строполи на колене върху твърдия под.

- Разбира се, че е код - отвърна тя му най-накрая. - Код, че сме напълно прецакани.

Бренан желаеше да й помогне. Тя изглеждаше толкова тъжна и уплашена, когато мъжете отвориха вратата и отидоха при нея. Той помнеше мисията си. Да защитава човечеството. Той беше воин на Посейдон и Конлан го бе изпратил тук да... да...

Но не успя да се сети. Мисията я нямаше, съзнанието му бе празно, а дори когато се бореше, мракът отново го поглъщаше. Докато падаше под воала на мрака, чу крясъците на жената.