Изкуплението на Атлантида

Глава 20

Тиарнан следваше Бренан мълчаливо надолу по коридора към стаята, в която някога, по време на друга нейна визита в Атлантида, се бе срещнала с принцовете: Конлан и Вен. Бренан спомена, че двамата с нея трябва да докладват. Надяваше се той да бъде този, който ще говори, защото тя бе уловена в странна мъгла на шок и разкаяние, която бе забавила функциите на мозъка й.

Бренан го нарече „сливане на души“. Изразът описваше перфектно усещането, с което почти се беше изгубила в неговите спомени. Повече от спомени дори. Опитът, превърнал го в мъжа, който беше. Толкова много години, такъв отрязък от време, какъвто нейното обикновено човешко съзнание не би могло да разбере. Беше като разказвач, вплетен в един сюрреалистичен филм, филм в който цветове, образи и преживявания я обграждаха, поглъщаха я, до момента, в който не усети физическа болка.

Но болката не беше нищо. Била е наранявана и по-зле, докато играеше в отбора по софтбол на вестника. Бъдещето бе онова, което я унищожаваше. Образът на това какво щеше да бъде бъдещето на Бренан, ако двамата останат заедно. Най-силно щеше да страда той и допирът му с реалността щеше да се смали до най-малките размери, докато воинът не се изгуби в границите на налудничавото проклятие.

Сякаш вече го бе виждала: Бренен, който всяка сутрин се буди, ден след ден, с непозната жена в леглото си. Влюбвайки се в нея, но неспособен да я запомни за повече от двадесет и четири часа. В онова видение, видението си за него, докато бе хваната в капана на душата му, тя видя мъж, в чиято душа нямаше нищо друго освен вихрушка от ярост и объркване. Мъж, който в крайна сметка щеше да я отблъсне. Щеше да я отхвърли, за да спаси и двама им от поредната игра на „Коя е тази Тиарнан?“

Това бе достатъчно лошо, но тя бе готова да рискува. Да рискува това отчаяно бъдеще с надеждата да го промени. Бренан го заслужаваше.

Но детето им. О, боже! Никога не би рискувала и правейки го, онази последна сцена щеше да се превърне в реалност. Бе видяла себе си, онази Тиарнан си почиваше на леглото, където преди минути тя и Бренан се бяха любили страстно, държеше малко и беззащитно бебче в ръцете си. Изглеждаше изморена, но блестеше от радост, детето й - така малко. Може би е било видение на нея, след като е родила.

Сърцето й бе изпълнено с любов, виждайки себе си, която държи потенциалния си син или дъщеря, но всичко свърши в мига, в който Бренан нахлу в стаята през вратата, която водеше към коридора. Той бе зачервен от вълнение и Тиарнан във видението вдигна детето нагоре, за да може той да го види.

Бренан се закова на място, едва не се подхлъзна, докато спираше, тогава се взря в Тиарнан и детето, намиращи се в леглото му, и устата му започна да се отваря, готова да даде глас на шока му В крайна сметка, след относително доста време, той проговори.

- Коя сте вие, госпожо и защо вие и това дете сте в леглото ми?

Това й бе достатъчно. Тя се измъкна както от видението за Бренан, така и от истинския му образ, въпреки че й трябваше огромна сила на волята, за да се спаси от ходещия кошмар. Сливането на душите.

Би рискувала какво ли не за този мъж, но никога в живота не би поставила на риск детето им.

Тя погледна към него отново и онова вледеняващо покритие блестеше в тъмнозелените му очи, сякаш бе чул мислите й. Преди да е успяла да измисли подобаващ отговор, той й обърна гръб и пое напред с бърза крачка. Вероятно се опитваше да се отдалечи от нея. За мъж, дал такива чудати обещания за преданост, му беше твърде лесно да ги отрече.

Не е честно и ти го знаеш, съвестта й я обвини. Ти каза никога. Каза му, че никога няма да бъдеш с него. Какво би трябвало да направи? Да те отвлече?

Да. Може би.

Не.

Тя би направила всичко, за да не позволи на това видение да се сбъдне. Дори ако се наложи да стои далеч от единствения мъж, когото някога, дори и за незначителен отрязък от време, я е накарал да се чувства в безопасност.

Ще доведат мисията си докрай и след това ще поемат в различни посоки. Бренан ще изгради бъдещето си без нея.

И ако някога тя успееше да измисли как да срита задника на Посейдон, щеше да го направи.

Бренан направи остър завой и почука на вратата вляво по коридора. Не беше особено елегантна или богато украсена, но изглеждаше здрава. Също както двамата воини, стоящи на пост пред нея.

Тиарнан вдигна вежда.

- Пазачи? В двореца? В Атлантида? - журналистическото й обоняние долавяше новини, но последиците никак нямаше да й се харесат.

Ако принцовете смятаха, че се нуждаят от пазачи точно тук, в двореца, то тогава заплахата от опасност трябваше да е изключително висока. Устните на Бренан се изтегнаха в права линия, но той не проговори, а охранителите също като него не пророниха и дума. Може би не биваше да го правят, защото изискванията за работа включват да пазят тишина, също както в Лондон.

Значи е заплаха. Измяна ли ще го нарекат? Или може би размирици? С неприязън си припомни, че не знаеше нищо за монархиите с изключение на това, което бе чела в романите на Маргарет Джордж и Филипа Грегъри. Историята никога не е била една от силните й страни.

Предпочиташе нещата, случващи се в момента.

Боже, тя щеше да спомогне някои от настоящите събития да се озоват на картата и в учебниците. Мисълта за това, представата, в която бе скрито изкушаващо предизвикателство, й помогна да се надигне от непрогледната яма на мрака, в която бе потънала след видението от сливането на душите. Тя бе Тиарнан, шибаната Бътлър и щеше да се справи сама.

Както винаги.

Отново сама. Опита се да не обръща внимание на болката, която продължаваше да стиска гърдите й, щом мисли за самота минаваха през ума й.

Вратата се отвори и тя въздъхна с облекчение. Сега щеше да се притеснява за измяна, а за живота, изпълнен в самота - по-късно.

Конлан беше този, който отвори вратата - нещо, което тя никога не би очаквала от висшия принц на Атлантида, и все пак това не беше нито първият, нито последният път, в който той я изненада.

- Тиарнан, добре си дошла - поздрави принцът.

Косата му беше черна, скулите изразени и беше висок, мрачен и разкошен. Почти толкова красив, колкото Бренан, с осезаемо и внушително физическо присъствие. Също като Бренан.

Вероятно скоро щеше да престане да сравнява всеки мъж в живота си с Бренан. Нали?

Бренан отново направи онова запазено за него мистериозно вдигане на една от веждите си, но дори и намек за топлина не проби през леда, настанил се върху лицето му.

- Тиарнан?

- Идвам - измърмори тя, чудейки се как и дали изобщо да му обясни какво се бе случило с нея по време на видението. - Успокой се малко.

Конлан се ухили в нейна посока и й се поклони.

- О, Тиарнан Бътлър. Вие сте повече от добре дошла в Атлантида.

Последваха Конлан в стаята и стомахът й се намеси с неприсъщо за възпитана жена къркорене, породено от радост да види обилния обяд, изложен по цялата дълга маса. Изведнъж, въпреки стеклите си обстоятелства, тя умираше от глад. Или може би те бяха причината да е гладна.

- Обядът изглежда чудесно - отбеляза тя, като се насили да звучи радостна.

Усмихна се на всички присъстващи в стаята, които за момента включваха върховния принц Конлан и съпругата му, Райли. Усмивката й замря, когато погледът й се спря в далечния ъгъл, на висшия жрец, Аларик, който отново правеше обичайните за него мрачни и заплашителни неща. Поради някакви непонятни за нея причини, в които не желаеше да задълбава, винаги, щом видеше Аларик, музиката от „Фантомът от оперета“ започваше да звучи в главата й.

Райли се ухили насреща й.

- Добре дошла отново. Искаш ли да видиш твърде лигавия център на смисъла на моето съществуване?

Принцесата повдигна мъничко бебче и Тиарнан се закова на място. Споменът за детето в нейното видение, видението, в което го държеше по подобен начин, я вледени до мозъка на костите.

Нещо вътре дълбоко в Тиарнан изкрещя, но тя продължи да носи приятелската усмивка на лицето си. Цялата тази работа с прикритието най-сетне й се отплащаше, превръщаше я в по-добра актриса. С това темпо съвсем скоро можеше да я номинират за Оскар.

Усмивката на Райли повехна, а очите й се разшириха.

- Ти... ти и Бренан?

Бренан, който се бе подпрял на вратата, се изправи и поклони на Райли.

- Тук съм, милейди.

Обръщението му срази Тиарнан и тя съвсем за кратко свали гарда си. При което Райли извика изведнъж.

- Какво се е случило? - попита с треперещ глас. - Между вас двамата? Толкова е силно, но така грешно, изключително грешно.

- При цялото ми уважение, Ваше Височество, но предпочитам да се въздържате да използвате способностите си на акнаша върху мен - отсече Бренан и един от мускулите на челюстта ми потрепна. Очевидно контролираше гнева си от уважение към принцесата. -Емоционалната емпатия не е...

- Не се отнася за теб. Знам го - изтъкна Райли. - Не и до този момент, въпреки че си спомням за един път с Куин.

С интерес и тревога Тиарнан забеляза, че лицето на Райли пребледня дотолкова, че приличаше на пухкавите кърпи в банята на Бренан.

- Но сега - гласът на принцесата затихна и тя подаде бебето на Конлан, след което застана до Бренан. - Обладан си от неподправен адреналин и болка - каза тя като съвсем леко го докосна по ръката.

Воинът стисна зъби, но не се отдръпна от нея, което в пълно противоречие, накара Тиарнан да пожелае да откъсне ръката на жената и да я натика в кльощавото й гърло.

Райли извърна глава настрани и я прикова на място с тежестта на пронизващия си поглед.

- И ти ли? Двамата с Бренан? Но как е възможно?

Конлан, който с една ръка люлееше сина си, прегърна жена си през кръста с другата.

- Може би ще споделиш с нас останалите какво, по дяволите, става тук?

Цветът обагрил бузите на Райли, се изтегли и тя отново пребледня, като след това се насочи с бавни крачки към стола, в който допреди минути седеше.

- Мисля, че тези, които трябва да обясняват са те - отвърна тя и махна с ръка в посоката на Бренан и Тиарнан. - Защото с твърдението, че Бренен не е изпитвал нищо от векове - Райли подсвирна дълго и бавно, - да кажем, е свършено.

Аларик елегантно и без усилие, пристъпи напред и се плъзна през стаята, така че на Тиарнан й се прииска да го провери за пулс, в случай че наистина беше бездушен вампир.

Мисълта каква би била реакция на Аларик, ако тя наистина го стореше, предизвика невинна усмивка у нея, но тя отстъпи назад и му освободи достатъчно пространство, когато той се отправи директно към Бренан.

- Проклятието? - попита жрецът на милиметри от лицето на Бренан - Проклятието най-сетне е достигнало своя край и ти не си ме уведомил?

Леденият поглед на Бренан би могъл да сплаши повечето хора, достатъчно, че да се отдръпнат, но Аларик беше или твърде смел, или прекалено глупав, защото вместо да се отдръпне, сръчка воина с пръст в гърдите.

- Бил си твърде зает да си играеш с човешката си женичка? -подметна подигравателно. - Не ти ли наредих да ми съобщиш в момента, в който почувстваш...

Останалата част от присъстващите не разбраха какво бе на път да каже Аларик, защото Бренан се изопна назад и го удари в корема. Силно. Жрецът излетя назад от силата на удара и в крайна сметка, изгубил равновесие над един мек стол, се просна върху него. След това просто си стоеше там, а шок и желание за нечие убийство се бореха за надмощие върху лицето му, докато очите му блестяха с опасния пламък на мощта му.

- Ще те убия - Аларик в крайна сметка проговори, което беше дори по-ужасяващо, заради напълно спокойния начин, по който го каза.

- Може да се опиташ - отвърна Бренан, оголвайки зъби. - След всичките тези векове бих приветствал възможността да наритам надутия ти и арогантен задни, хлапак такъв, така че бъди готов да дадеш всичко от себе си.

- Хлапак ли? - очите на Аларик едва не изскочиха от ямките си, а този вид никак не му отиваше. - Хлапак ли ме нарече?

- Аз бях един от елитните воини на Посейдон по времето, когато ти все още сучеше от гърдата на майка си, хлапако - подразни ги Бренан. - Така че, покажи малко уважение към по-възрастните от теб.

Тиарнан и Райли ахнаха едновременно и си размениха погледи на абсолютен шок.

- И така - кротко се намеси Конлан. - Виждам, че Бренан си е върнал емоциите.

- Ще ти покажа уважение, войнико - изрева Аларик и излетя от стола.

Буквално излетя. Скочи към Бренан, но Тиарнан бе готова за него, затова се затича и застана между двамата, въпреки че, докато вървеше, съзнаваше, че това може би бе най-глупавото нещо, което някога е правила в живота си.

- Спри! - извика и вдигна ръце, макар да знаеше, че никога не би могла да задържи Аларик на разстояние.

Въпреки това той спря във въздуха, сякаш тя притежаваше някакви магически сили. Жрецът премигна насреща й, а след това погледна към ръцете й.

- Ааа, аз ли го направих?

Нисък тътен подобен на влак, който набира скорост, се заформи зад нея. Отне й няколко минути, за да осъзнае, че това е Бренан, от чиито устни излизаха безброй ругатни, изречени на родния му език.

- Ти си пълна идиотка - разкрещя й се.

Всъщност й крещеше от доста време, но това бяха първите му думи на английски език.

- Опитвах се да те предпазя, глупак такъв - отвърна му тя, също толкова разпалено. - Той искаше да те убие и нищо чудно. Не може просто ей така да удряш хората.

Тиарнан бе толкова бясна, че съзнанието й не знаеше какво да прави с всичкия този гняв, така че тялото й пое инициативата и направи възможно най-глупавото нещо.

Тя удари Бренан.

Право в корема, само че единственото, което постигна, бе да нарани ръката си, която се вряза в стоманените блокчета, които Бренан наричаше мускули. Той дори не помръдна, а просто гледаше надолу към нея, като всяка черта и извивка на лицето му загрубяваше от чистата му ярост.

- Можеше да те убие - продължи да крещи, въпреки че тя стоеше точно срещу него.

- Бих го предпочела пред това отново и отново, до края на живота си да забравяш мен и детето ни - извика тя право в лицето му, без да разсъждава, без да го обмисли, без да й пука как звучат словата й. Знаеше само, че думите, врящи и кипящи, идват от дъното на душата й и нямаше как да ги спре.

Всичко около нея замря. Звуците, разговорите, дори издиханията затихнаха около тях двамата. Тишината обаче напомни на Тиарнан за публиката им.

Изведнъж, шокиращо за всички, Аларик започна да се смее. Цапардоса Бренан по ръката, но ударът бе приятелски, удар между мъже и в това нямаше и намек за вредата, която преди минути желаеше да му нанесе.

- Това е безценно! Бебе! И тя ли е бременна? А Алексий и Грейс нямаха възможността да направят своето голямо съобщение.

Жрецът продължи да се смее.

- Атлантида се превръща в една голяма ясла. Ето как човеците най-сетне ще ни победят. Като един по един превърнат нашите най-високо ценени воини в сменящи пелени нещастници.

Очите на Бренан се разшириха и на лицето му се изписа паника, но преди той или Тиарнан да кажат каквото и да било, Алакрик поклати глава и изчезна. Просто едно пуф и него вече го нямаше. Без мъгла или специални ефекти, просто изчезна.

Тиарнан се завъртя, опитвайки се да го намери, но не го виждаше никъде.

- Той да не би...

- Прави го често - обясни Райли. - Един от много му досадни навици. Дълбоко в себе си той е добър човек.

- Много, много дълбоко, предполагам - прошепна Тиарнан.

- И така, значи си бременна? Не искам да анализирам ситуацията, но вие двамата не се ли срещнахте отново едва вчера?

Райли се опитваше да е изкусна в начина, по който оглеждаше плоския корем на Тиарнан.

- Не, не съм бременна. Беше просто едно видение, това е всичко. Видение, свързано с бъдещето. Бъдеще, което няма да се сбъдне. Поне не и сега.

- Мисля, че има някои неща, за които трябва да ни разкажеш -гласът на Конлан бе мил, но той не отправяше молба и всичко го знаеха.

Това определено беше кралска заповед.

Но въпреки това, Бренан пренебрегна принца. Имаше очи само за Тиарнан и ледът, който ги вледеняваше, го нямаше. Разтопен. В този момент зеленият му поглед я изгаряше, гледаше я така, сякаш не иска нищо повече, освен да я съблече тук и сега и да я обладае върху стената.

Тя преглътна и докато се взираше в Конлан, си пое няколко дълбоки, но накъсани глътки въздух. След това обърна погледа си към Райли. Навсякъде другаде, но не и към Бренан.

- Имало едно време един прокълнат от бог воин - започна тя, без да знае какво да каже след това.

- Но само ако воинът знаел, че проклятието също така било и благословия - добави Бренан.

Раменете й се отпуснаха с облекчение, но преди да е успяла да измисли следващата си реплика, той я сграбчи за раменете, вдигна я на ръце и я дари с груба, страстна, насилствена целувка. Такъв вид целувка, с който казваше както на нея, така и на останалите в стаята, че проклет да бъде, но по-късно възнамеряваше да се отърве от дрехите й и тя щеше да се наслади на всяка минута.

След като Бренан я пусна на земята и коленете й спряха да се люлеят, тя продължи да стои така, макар и за кратко, зашеметена от случилото се.

- Ами - най-накрая проговори тя. - Може би ще успеем да измислим нещо.

В отговор вълчата усмивката на Бренан беше по-голяма, отколкото някога са били тези на Лукас, сетне, преди да се обърне към Конлан, стисна ръката й в своята.

- Нека ви разкажа за едно много древно проклятие и за жената, която притежава силата да ме избави от него - започна воинът.

Райли взе обратно Ейдън от Конлан и се запъти към все още отрупаната с недокосната храна, маса.

- Да хапваме, докато говорим - каза тя. - Имам чувство, че тази история ще бъде много дълга.

- Най-хубавите истории винаги са - изтъкна Тиарнан, най-сетне осмелила се да повярва, че могат да решат проблема заедно. - Аз също имам какво да разкажа, история за един шейпшифтър лисица на име Сузана, за учените, които я убиха и как Бренан ще ми помогне да ги спрем.

- Така ли? Ще ти помогне? - попита Конлан, като насочи продължителен и преценяващ поглед към Бренан.

- Да! - отговори воинът, все още държейки ръката й. - Ще й помогна.