Изкуплението на Атлантида

Глава 18

Тиарнан се бе втренчила в Бренан, който лежеше на другата страна на леглото, толкова спокоен, колкото, о, да, мраморна плоча - ако плочите можеха да излъчват мъка и страдание. Тя също се чувстваше леко напрегната, след проблясъците от голото тялото на Бренан, окъпано от водата, които си бе откраднала. Мъжът бе изтъкан от чиста, мускулеста, твърда и възхитителна сила, което беше напълно нечестно.

- Дори по-зле - промърмори той. - О, богове, разбира се, че може да е по-зле. Не мога да те виждам, когато затварям очи.

- Не ме ли виждаш сега?

Той отвори едно око и се взря в нея.

- Свирепият ти поглед не ме плаши, о, чернооки - подразни го тя и се ухили въпреки изтощението си. - Свикнал си да даваш заповеди и те да бъдат изпълнявани, нали?

Бренан отвори и другото око. Сега и двете от тях я гледаха втренчено, с онези дълги мигли и променящо цвета си великолепие.

- Не съм. Свикнал съм да работя с твърдоглави воини с повече кураж, отколкото мозък. И след като го спомена, се чудя защо изобщо се изненадвам от теб - отвърна, почти ръмжейки. - Може да имаш роднинска връзка с Кристоф. Или дори с Вен.

Тя се засмя, докато чистотата на изречената истина премина през вените й като процедено през кръвта й шампанско.

- Леле, каква неподправена истина, няма нито една сянка на заблуда! Приятелите ти знаят ли, че мислиш така възвишено за тях? Мисля, че ги нарече твърдоглави с повече кураж, отколкото мозък.

- Повярвай ми, казвал съм им го и то с доста по-цветущ език -отвърна й сурово и тя пак се разсмя, но този път звукът граничеше с лудост.

Когато я чу, Бренан присви очи, а след като въздъхна тежко, лицето му се поотпусна и воинът протегна ръка към нея.

- Тялото и умът ти са достигнали предела на нивото на издръжливост. Моля те, почини си.

Тя бавно и предпазливо се пресегна и вплете пръсти в неговите. В момента, в който докосна топлата му и силна ръка, я озари едно разкритие.

- О, Бренан, как така не се сетих - прошепна. - Разбира се, че като заспиш няма да можеш да ме виждаш. Мислиш ли, искам да кажа, дали проклятието...

Изражението му стана дори по-сурово.

- Няма как да знам отговора, но очакванията ми са, че затваряйки очите си по време на сън, ще активирам проклятието и ще те забравя.

Думите му я нараниха, наблягайки на истината, която отчаяно се опитваше да скрие, дори и от себе си.

- Не искам да ме забравиш - призна тя. - Знам, че нищо от това не е свързано с мен и че ти е много трудно, а и мисията ни е много по-важна от чувствата ми, но, Бренан, аз.

Тя млъкна и избърса сълзите от очите си, преди те да се претърколят надолу по бузата й и да паднат на копринените възглавници.

- Не искам да ме забравяш.

Бренан се скова на място, бе така неподвижен, че за миг Тиарнан си помисли, че не я е чул, сетне ръката му стисна нейната и той бавно и неумолимо я дръпна през леглото, докато тя не се сгуши в него. Не носеше блуза, така че лицето й се отпусна върху гладка и топла кожа, която покриваше твърдите му като скала мускули, и вероятно заради нея бе нахлузил чифт меки панталони за спаринг.

Щеше й се да не го беше правил.

- Никога не бих могъл напълно да те забравя - прошепна срещу косата й. - Въпреки проклятието или колко могъщо е божеството, което го е стоварило над мен. Ти, Тиарнан Бътлър, си изгубената част от душата ми и се надявам да разполагам с безброй години, за да ти го докажа.

Тя се скова в прегръдките му и той я придърпа още по-близо до горещото си тяло, но жената поклати глава.

- Не искам чувствата ти да са резултат от божие проклятие. Искам да ми остане време да те опозная, да изследвам чувствата между нас. Ще ни е доста трудно, ако всеки път, щом заспиш, ме забравяш Може би дори невъзможно.

Бренан вдигна ръка и отметна косата й от челото, след което я целуна там.

- Спомена чувства между двама ни, нали така?

- Да, но...

- Да не би случайно някой бог да те е проклел да те е грижа за мен?

Знаеше накъде се е запътила, но въпреки това му отговори честно.

- Разбира се, че не.

- И все пак признаваш, че имаш чувства към мен, дори и малки?

- Повече от малки - призна си тя. - Знам, че е лудост, но е така.

- Моля те, да ми дадеш правото да изпитвам същите чувства към теб като оставим настрана онези, които един бог би могъл да насади у мен - гласът му, нисък и дълбок, ехтеше във всякотайно място на тялото й.

- Бренан, искам да те целуна, но изглежда, че двамата с теб не можем да спрем само до целувките, а аз съм толкова уморена, също така се страхувам, че проклятието ще се активира, докато спим, и че всичко, за което някога съм работила, се разпада пред очите ми.

- Нека те подържа. Ще остана буден, колкото се може по-дълго, което няма да е никак трудно, след като те държа в прегръдките си.

- Така ли? Късметлия! - каза тя мрачно, чудейки се дали разполага с енергията да си вземе един студен душ. - Също така ти току-що изрече лъжа.

Той се засмя като след миг се наведе, за да я целуна по носа.

- Да, така е, моя разпознаваща истината красавице. Да те държа така всъщност е много трудно.

Въпреки себе си, тя се засмя.

- Много, много трудно?

Той я хвана неподготвена като светкавично бързо улови ръката й, допря я срещу ерекцията си и също толкова бързо я пусна, оставяйки дланта й точно над впечатляващия му и неминуемо много твърд пенис.

- Това е постоянното му състояние, откакто те срещнах - каза той, но изглеждаше огорчен от признанието си.

Малкото дразнение, което я накара да се чувства виновна, я разтърси цялата. В края на краищата, случилото се в гората достави удоволствие само на нея. Не трябваше ли да му отвърне със същото?

- Говори с мен - нареди й като за пореден път я изненада. - Кажи ми какво е да пораснеш с такава дарба? Само за малко, докато заспиш - Обърна се към нея, а болката и притеснението изпълваха лицето му. - Моля те?

Това „моля“ достигна до нея повече от която и да е заповед.

- Беше трудно - започна тя, но се засмя при непреднамереното използване на думата. - Не, какво ще кажеш да използваме „тежко“?

- Тежко. Мога да предположа защо е било така. Имало ли е някога компенсации?

Вплете пръсти в нейните и положи съединените им ръце върху стегнатия си корем.

- Никога! Не, не мога да кажа, че никога не е имало - поправи се тя, опитвайки се да се справи с дълбоко заровените си спомени. -

Веднъж спасих едно момче, което щеше да бъде обвинено несправедливо, че е откраднало чантата на учител. Семейството му беше изключително бедно и всички си помислиха, че точно той е взел парите. Той казваше истината и аз, напълно впечатлена от налудничавите ми „Нанси Дрю“ способности, зададох няколко въпроса на неколцина от останалите ученици, като така разбрах, че крадецът всъщност е синът на директора. Направил го, за да привлече вниманието на баща си, който, по всичко изглежда, бил кретен.

- Доволна ли беше? За това, че си успяла да помогнеш?

Усмивката й избледня, когато останалата час от спомена изплува в съзнанието й.

- Бях. За кратко. Момчето, което беше несправедливо обвинено, дори ме дари с първата ми целувка.

Бренан изръмжа, а изумителният звук и вибрацията от него отекнаха под сплетените им ръце.

- Не искам да чувам повече за целувките ти с други мъже.

Тя се разсмя.

- Бяхме само на дванадесет. Не е точно заплаха за мъжеството ти, така че се успокои, дивако.

- Не мога да повярвам, че си била на дванайсет. Или може би мога. Един ден дъщеря ти ще изглежда точно като теб.

Изненадана от гласа му, Тиарнан се завъртя и се вгледа в мъжа, чиито очи отново блестяха в зелено.

- Моята дъщеря? - попита тихо.

- Стори ми се твърде рано да казвам „нашата дъщеря“

Тя чу радостта в гласа му и съвсем леко се засмя.

- Мислиш ли? Но както и да е, момчето, което спасих, искаше да знае как съм разбрала, а аз помислих, че мога да му се доверя и да му разкажа истината.

Мускулите на Бренан се напрегнаха и той отново се скова.

- Предаде ли доверието ти?

- Не точно. По-скоро го мислеше за много готино. Нали знаеш! Той беше дванадесетгодишно момче, което изведнъж се сдоби с ходещ и говорещ детектор на лъжата. Искаше да си правим експерименти и известно време с радост участвах.

- Просто за да имаш с кого да играеш. Така да се каже, приятел? -позволи си да предположи Бренан.

Тя въздъхна.

- Предполагам. Нещо такова. Но не можах да го правя дълго. За него бях по-скоро рядкост, нещо ново и любопитно, отколкото приятел.

Порази я съвсем дребен пристъп на тъга и с изненада разбра, че все още я болеше.

Дори след толкова години.

Какво щеше да стане с нея, ако изгубеше Бренан?

Той се претърколи набързо, така че да бъде с лице към нея, и въпреки че двамата лежаха настрани, воинът все още я притискаше в обятията си.

- Аз съм ти приятел. И винаги ще остана такъв, без значение какво ни вещае бъдещето.

Простичката истина я остави без дъх, както направи и желанието пламтящо във вече черните му очи, в чиито центрове горяха синьозелени пламъци.

- Благодаря ти. Аз също съм твой приятел - прошепна тя.

- А по-късно? Когато си била по-голяма? Възрастните прекарват по-голямата част от деня, въвлечени в измама. Колко ли е било болезнено за теб?

Ясната му представа за това какъв е бил животът й с тази дарбата й даде спокойствие, което я утеши и я накара да се отпусне в прегръдките му.

- Беше... по-скоро беше по-лесно да бъдеш сама. Сама толкова дълго, че забравих какво е чувството да имаш някой до себе си.

Очите й загоряха от болезненото признание, но тя отказа да позволи на сълзите да се стекат по бузите й. Не сега. И не с него.

Сълзите, пролети от нея, стигаха за цял един живот.

- Тихо, ми амара. Умолявам те. Не е нужно да ми разкараш, след като ти причинява такава болка. - Бренан галеше косата и гърба й, издавайки успокоителни звуци, докато шепнеше нежни думи на език, който би трябвало да е атлантски. - Тихо, красавице моя. Не е нужно да споделяш това с мен.

Но за своя изненада откри, че всъщност иска да го направи. Искаше да свали няколко мъчителни години от плещите си.

- Беше ми доста тежко, докато бях дете, ала тийнейджърските ми години... боже. На това му се казва мъчение.

Завъртя се, за да легне по гръб и се загледа в тавана, спомняйки си гимназията. Джони. Ким. Балът.

- Гаджето ми в гимназията не ме лъжеше. Поне така си мислех. Никога не ми е давал дори и най-малката причина за подозрение. Нищо от нещата, които ми казваше, не дразнеше сетивата ми. Дори и след като никога не беше свободен петъчните вечери.

Тя завъртя очи.

- Учеше. Или пък посещаваше болната си баба. Можеш ли да повярваш, че бях толкова глупава?

Бренан подпря глава на ръката си и попита:

- Лъгал ли те е?

- Да, лъжеше ме. Излизал е с най-добрата ми приятелка, по същото време, когато излизаше с мен. Само, че тя е знаела за връзката ни, защото той се държеше като мое гадже в училището. Приятелката ми се държеше много странно, но твърдеше, че е притеснена, заради кандидатстването в колежи, а и внимаваше никога да не ме лъже директно.

Тя се засмя и отправи кратък и циничен поглед към Бренан.

- Разбира се, никога не отидох при нея, за да й задам въпроса „Спиш ли с приятеля ми?“

- Този мъж - започна воинът, но замлъкна. - Това момче. Била ли си интимна и с него?

Разтревожена от тона му, Тиарнан завъртя глава и се загледа в очите му, които отново бяха вледеняващо зелени.

- Не, но дори и да съм била, не би могъл да ревнуваш от седемнадесетгодишно момче.

- Не е точно ревност, но той те е наранил, и аз изпитвам силното желание да набия малко здрав разум в главата му - изръмжа Бренан. - А и вече не е на седемнадесет.

- Беше ми първият в друго отношение. Първият, който ме лъжеше, и аз не успях да го хвана, но не и последният. Такива хора са рядкост, но са някъде там. Смятам, че те са същите, които са способни да преминат без проблем през детектора на лъжата. Социопати или нарцисисти: хора, на които не им пука за последиците от лъжите, които изричат, така че това ги прави недостижими за моя радар.

- Можеш да кажеш, когато аз те лъжа - отбеляза Бренан, а устните му се разтегнаха в чиста мъжествена усмивка. - Адски много ми пука.

Тя се засмя, но очите й се затвориха, принуждавайки я да се бори, за да ги държи отворени.

- Знам, че е така. Родителите ми не издържаха дълго. Бракът им, имам предвид. Между тях имаше твърде много лъжи и заблуди. Обикновено не се доверявам на никого, но по някаква причина... -Устата й се отвори за една дълга и широка прозявка и тя положи глава на рамото му, сгушвайки се в твърдото му и топло тяло. -Знам, че мога да ти имам доверие.

- Даваш ми безценен дар, Тиарнан Бътлър - прошепна воинът. -Предпочитам доверието ти пред цялото съкровище, потънало дълбоко в дебрите на океаните.

- Лесно ти е да го кажеш, г-н Милиардер - отвърна тя, смеейки се. - На кого му е притрябвало потънало съкровище, след като разполага с толкова пари, че може да си позволи няколко пъти да купи и продаде цял Бостън.

Той покри раменете й с мекото одеяло и я целуна по устните си, като с това си действие изпрати трепет от чист и чувствен копнеж през тялото й; желание, което почти успя да преодолее изтощението й.

- Сега си почини, а по-късно ще обсъдим съкровищата и паричната стойност на Бостън.

Тя спря да се бори с умората и потъна в мекотата на неговото легло, силата и топлината на прегръдката му и магията на Атлантида. Заспиваше в Атлантида, и то в обятията на воин, излязъл от страниците на чудна приказка.

- Почини си, ми амара. Аз ще стоя буден и ще пазя сънищата ти -обеща той, докато тя потъваше ли потъваше в облак от мир и спокойствие.

Утре щеше да се върне към тревогите си. Последното, което видя преди сънят да я обгърне, бяха проникващите през прозореца сутрешни лъчи. Будували са цяла нощ, за да дочакат началото на зората.

- Надявам се, че е една от многото - каза тя и след това мракът я погълна.