Изкуплението на Атлантида

Глава 8

Лицето на Тиарнан запламтя, когато осъзна какво всъщност е казала, но за жалост, нуждата да използва това съоръжение, я бе принудила да загърби етикета и милите думи. Пътуването бе дълго, а и беше изпила много кафе, за да стигне до тук.

Погледна към него, като се надяваше, че косата й ще скрие по-голяма част от нагорещените й до червено страни. Но той бе онемял от шок или се опитваше да не се засмее, като и двете възможности я устройваха. Всъщност си го бе заслужила, но това не оправяше проблема й.

- Виж - започна тя. - Със сигурност проклятието няма да се активира за времето от две минути, които ще прекарам зад тази врата.

Усмивката му изчезна бързо и чертите на лицето му се задълбочиха, докато се взираше ту в нея, ту във вратата.

- Не зная, но не бих желал да поемам риска, и то броени минути преди да се появим на приема. Толкова ли си загрижена за уединението си, след като сме изправени пред такъв риск?

- Ами, след като го казваш по този начин - сопна му се тя, но й хрумна нещо. - По онова време Посейдон не е бил запознат с модерните технологии, нали?

- Не разбирам.

Тя извади телефона си и си направи снимка.

- Ето, дръж това и гледай лицето ми. Ще се върна след две минути. Дори по-малко.

Сложи телефона в ръцете му и се затича към банята.

- Може да говориш с мен, ако искаш да чуваш гласа ми. Гледай снимката и говори с мен, става ли?

- Изглеждаш доста притеснена на тази снимка - отбеляза той, докато тя затвори вратата и свали панталоните си, подскачайки на един крак.

- Може да се каже - промърмори Тиарнан.

Свърши си набързо работата, изми ръцете си и с мокри длани отвори вратата, без да вземе кърпата да се подсуши, тъй като не искаше да поема излишни рискове. - Ето ме отново. Колко бързо беше? Добре си, нали?

Бренан вдигна глава бавно, а очите му, пламтящи като пожар с цвят на изумруд, я изгаряха цялата.

- Не съм сигурен - обясни бавно. - Спомням си те, но снимката не е достатъчна. Границите на съществуването ти започнаха да избледняват в съзнанието ми, дори и докато се взирах в твоето подобие, изобразено в устройството. Не вярвам, че модерните технологии ще решат проблема между нас. Парче метал и проводник не са достоен съперник на божие проклятие.

Тя взе телефона си, като се почувства леко любопитна относно треперещите му пръсти.

- Значи сме достигнали границата, но не сме я преминали -отбеляза тя, като поддържаше гласа си приповдигнат. - Това е облекчение. Има някои неща, които една жена иска да върши насаме.

Тогава осъзна, че не само ръцете му трепереха. Цялото му тяло потрепваше, ала в същия момент той се пресегна към нея. Тиарнан, без да се колебае, тръгна към него. Воинът я привлече към себе си и я стисна толкова силно, че тя затаи дъх.

- Бренан, трудно ми е да дишам - успя да каже и леко се засмя.

Той отпусна желязната си хватка, хвана я за брадичката, като вдигна главата й така, че погледите им да се заключат един в друг.

- Тогава ми позволи да дишам вместо теб.

Той сведе глава и пое устните й в една груба, почти отчаяна целувка. Горещината препускаше в нея със силата на породен от светкавица в гората огън, а тя се вкопчи в раменете му, щом коленете й се подкосиха. Нищо друго освен това да продължи да я целува и поглъща устните й със своите, не беше от значение. Експлозия от чисти усещания препускаше из тялото й, правейки кожата й твърде чувствителна. Искаше да се държи за него; да пропълзи в него, да язди горещото му твърдо тяло, докато отчаяното й желание не бъде заситено.

Ненадейно осъзна, че се отърква в тялото му като котка; шокирана и малко уплашена от ненаситния си глад, мигновено се отдръпна от него.

- Бренан - прошепна тя, но той продължи да я целува. Врата, лицето, сетне отново устните й. Постави ръце на гърдите му и го избута, като проговори малко по-високо. - Бренан! Спри!

Той престана да я целува, но въпреки това я държеше в прегръдките си макар и по-свободно, а след минути си пое няколко дълбоки и накъсани вдишвания.

- Не съм сигурен, че ще преживея повторно събиране с теб, след като повече от две минути сме били далече един от друг - призна най-накрая. - Съжалявам, че продължавам да ти налитам като неопитен хлапак.

Тя поклати глава.

- Не зная защо това продължава да се случва, но определено е взаимно.

Бавна и опасна усмивка разтегли устните му, след която коленете й я предадоха. Този мъж бе чистото въплъщение на изкушението.

- Ако знаех, че емоциите ще застрашават самоконтрола ми, не съм сигурен дали щях да желая да ги изпитвам отново. И все пак съм готов да рискувам всичко, за да те държа в прегръдките си. По този начин ли се чувстват хората през цялото време? Ако е така, как оцелявате?

Тя понечи да отговори, но преди това трябваше да се опита да преглътне, въпреки буцата, загнездила се в гърлото й и чак тогава можеше да е в състояние да му отвърне.

- Не. Искам да кажа, да - каза с дрезгав глас. - И при мен е така, когато съм около теб, чувствата заплашват контрола ми, но ние имаме работа за вършене, а всичко е толкова сложно и...

- Да тръгваме, тогава. Трябва да сменя дрехите си и да облека нещо по-официално. Вярвам, че случаят изисква смокинг.

Той я пусна, а безизразното му лице по никакъв начин не издаваше това, което преди минути сподели, че изпитва.

Изкусен номер.

Тя се опита да направи същото, но успехът й бе под въпрос, след като все още трепереше.

- Да. Освен едно: къде отиваме?

- Саможивият милиардер, който е дарил половин милион с опцията за повече в името на определена кауза, вероятно има апартамент в хотела, резервиран на негово име - отвърна сериозно. - Би ли проверила, дали случаят е такъв?

Без да се доверява ненапълно на собствения си глас, Тиарнан кимна и се насочи към телефона на бюрото, и се усмихна, когато хвана Бренан да прокарва грубата си ръка през косата си.

Беше казал, че би рискувал всичко, за да я държи в прегръдките си. Тя вдигна слушалката на телефона и една напълно непозната за нея топлина обля тялото й. Топлина, която й напомняше за дома.

Естествено, че не можеше да й вярва.

Служителят на рецепцията вдигна телефона.

- Как мога да ви помогна, госпожице Баум?

Тя му разказа всичко.

- Разбира се, че сме подготвили апартамент за г-н Бренан. Да изпратим ли някой да го посрещне?

Тиарнан взе номера на стаята, благодари на чиновника и прекрати разговора.

- Предполагам, че ще се преоблечем в твоята стая?

- Лукас уреди подходящото облекло да бъде доставено до апартамента ми. Ще вземем вещите ти и ти ще дойдеш с мен. Съгласна ли си? - Въпреки спокойния му и равен тон, в гласа му се долавяше нотка отчаяние, последвано от облекчение, което Тиарнан нямаше как да пропусне, след като кимна, съгласявайки се с него и взе чантата си.

- Вярвам, че трябва да присъстваме на едно парти - каза той.

Взе куфара й и отвори вратата, но преди да й даде знак да продължи, щателно огледа коридора.

- Да, парти - повтори тя. - Нямам търпение.

Зачуди се обаче дали се опитва да убеди него или... себе си.

* * *

Бренан огледа новия си апартамент, забелязвайки близостта на прозорците до леглото. Всяка една атака би дошла оттам: нападателят щеше да връхлети през стъклото, преди спящите гости да са успели да се събудят.

Отлично. И без това не смяташе да спи на леглото.

Тиарнан прекара няколко минути, въоръжена с някакво устройство, с което сканира цялата стая и не след дълго заяви, че в апартамента няма електрически уреди за наблюдения. Значи враговете им трябва да са изключително сигурни в неговото послушание. Мисълта го накара да се усмихне.

Тиарнан премигна.

- Какво? На какво се смееш?

- Учени, които се надценяват.

Тя сви вежди, но не задълба в темата.

- Може поне да се обърнеш с гръб, докато се преобличам -скастри го Тиарнан, като хвърли раницата си на леглото. - Убедена съм, че няма да отнеме много време, за да активира проклятието. -

Седна на ръба на леглото и събу обувките си. - Нали?

Умът му внезапно зацикли при гледката на Тиарнан, седнала на леглото, което току-що бе отписал.

- Какво?

Тя отпусна и другия си крак на пода и му хвърли раздразнен поглед.

- Преобличане. Ти. Аз. Да си обърнем гръб? Разбра ли?

- Преобличане?

Тиарнан въздъхна.

- Добре. Какво се върти в побъркания ти атлантски ум?

Бренан затвори очи. Нищо друго не можеше да му помогне. Единственият начин да върне контрола върху способността си да говори, бе да не вижда жената, която Посейдон бе обявил за неговата истинска половинка, да седи на леглото му

Неговото легло.

Неговата жена.

Той стисна очи още по-силно и започна да си тананика.

- Побъркваш ме, но... чакай. Това ли е планът ти? Добре, стой така в следващите две минути.

Той чу шумолене, а образите, зародили се в ума му, докато тя сваляше дрехите си, бяха твърде неустоими, за да ги понесе. Осмели се съвсем леко да отвори очи и моментално бе възнаграден, щом съзря меката копринена кожа на гърба на Тиарнан, докато тя нахлузваше великолепен плат с цвят на раздробени рубини през главата си. Младата жена приглади роклята и я нагласи, сетне се обърна и го хвана да изпива с поглед гледката, която се разкриваше пред него.

- Ти трябваше да затвориш очи - обвини го тя.

Бренан поклати глава.

- Дори в мечтите на боговете не би могла да бъдеш по-красива. Никога доброволно не бих пропуснал възможността да съзерцавам тялото ти, без значение дали то е облечено, или не.

Той я гледаше с възхита, докато розова руменина обгърна страните й.

- Притесняваш ли се, когато чуваш, че си красива?

- Не. Благодаря ти за комплимента. Това, което ме притеснява, е че имаме работа за вършене, а говорим за голотата на телата си. - Тя скръсти ръце пред твърде откритите си гърди, едва покрити от копринената материя. - Обличай се или ще отида сама.

- Ще си облечена с това? В стая, пълна с мъже?

На мига непознати до този момент ярост и ревност си проправиха изгарящ път през тялото му, и на него му се прииска да забие юмрук в стената. Или в нечии лице. Във всеки, който би дръзнал да се зазяпа в гърдите или невъзможно дългите й крака в тази твърде прилепнала дреха.

Тиарнан присви очи.

- Ще нося каквото си пожелая. Давам ти две минути да се приготвиш, иначе тръгвам сама.

Докато тя за пореден път тършуваше из чантата, успя да извади червилото си и след това се вгледа в Бренан.

- Още ли стоиш там? Остава ти минута и петдесет и пет секунди. По-добре ще е да повярваш, че изобщо не се шегувам. Размърдай се, най-накрая.

Той й повярва и се размърда.

Лукас се бе погрижил за подходящото облекло, така че воинът набързо се преоблече в смокинга, който висеше в гардероба, като нямаше куража да погледне зад себе си, за да се увери, че тя все още го наблюдаваше. Тиарнан трябваше да му помогне с непонятната за него вратовръзка, а той отново се зае с упражненията за дишане, докато нежните й ръце докосваха врата му. Това бе единственият начин да се възпре да не просне сладкия й задник на така приканващото легло и да прекара остатъка на нощта в изследване на релефа на всяка нейна пищна извивка.

- Очаква ни дълга нощ - призна той, опитвайки се да задържи дъха си, така че да не бъде допълнително измъчван от деликатния флорален аромат на косата й.

- Мислиш ли? - Тя приключи с вратовръзката и се дръпна назад, за да се възтихи на добре свършената работа. - Досега денят ми изобилства от мързелуване и бонбони. Няма ли да вървим на партито? Вампири, зли учени и може би шейпшифтъри с промити мозъци. Колко зле може да бъде?

Той се засмя, но смехът му прозвуча мрачно.

- Колко зле, наистина?

Усмивката й изчезна.

- Знаеш ли, досега би трябвало да съм си взела урок и да не казвам такива неща. Предизвиквам съдбата.

Бренан кимна. Имаше какво да каже относно предизвикването на съдбата, и то не бе никак добро.

Права беше. Очакваше ги една много, изключително много дълга нощ.