Изкуплението на Атлантида

Глава 39

Бренан се изправи на крака. Трябваше да стигне до... до жената. Трябваше да я спаси, не можеше отново да я предаде.

Нямаше да я предаде, въпреки че не можеше да си спомни името й. Беше точно там, дразнейки границите на съзнанието му, но не съвсем достижимо. Не напълно реално. И без това нямаше значение. Не беше от значение.

Той трябваше да се съсредоточи, да пребори умората в тялото си и да се бие с тях. Те дори не си направиха труда за заключат вратата на килията му, след като той падна на пода, помислиха си, че е изгубил съзнание. И двамата мъже, които го охраняваха, бяха отишли до вратата и разговаряха с някой друг в коридора.

Глупаци. Щеше да ги убие, преди да са осъзнали, че е буден. Щеше да ги убие и да спаси жената, а след това - да намери друг начин да избяга дори ако трябваше да убие още хиляди вампири, заедно с тези главорези. Имаха пушки. Бренан знаеше как да ги използва. Въпреки нежеланието му, Вен го беше научил. А сега беше яростно, триумфално, доволен от това.

Той направи няколко крачки, затвори вратата на килията и почти бе стигнал главорезите, които все още не го забелязваха, когато неговият свят - по-скоро хиляди години на забравени емоции, се забиха в главата му и го повалиха на земята. Спомените прииждаха в и през него.

Тиарнан, която припадна в ръцете му в Бостън. Чувствата му, въртящи се в него като игриви вълни, го изгаряха.

Тиарнан в хотелската стая. В гората. В Атлантида.

Тиарнан, Тиарнан, Тиарнан, чиито кураж и непоклатима вяра в него бяха достатъчни, за да му помогнат да преживее неспирно увеличаващото се мъчение, причинено му от стола и каската.

Той я помнеше. Искаше да крещи и танцува от радост, но пазачите се обърнаха и го видяха, но така или иначе, радостта се превърна в отчаяние, защото бе твърде късно.

Твърде късно.

Защото точните думи на проклятието, вестители на скорошната смърт, зазвучаха в съзнанието му като камбанен звън.

- ВСЕКИ ПЪТ, КОГАТО ТВОЯТА СПЪТНИЦА Е ДАЛЕЧ ОТ ОЧИТЕ ТИ, ТИ ЩЕ Я ЗАБРАВЯШ. САМО КОГАТО Е МЪРТВА, СЪРЦЕТО Й СПРЕ ДА БИЕ И ДУШАТА НАПУСНЕ ТЯЛОТО Й, СПОМЕНИТЕ ТИ ЗА НЕЯ ЩЕ СЕ ВЪРНАТ ПРИ ТЕБ, КАТО ТОВА ЩЕ ТИ ПОЗВОЛИ ДО КРАЯ НА ДНИТЕ СИ ДА ТЪРСИШ ПОКАЯНИЕ, ЗАДЕТО ОПОЗОРИ ИМЕТО НА ВОИНИТЕ НА ПОСЕЙДОН.

Спомняше си я. Напълно, както самият Посейдон бе казал. Това можеше да значи само едно. Той изви глава назад и изрева, така дълго и пронизително, че едва пропусна да чуе как двамата пазачи се затичват към другия, който стоеше пред вратата. Болката прониза стомаха му, разкъса го, изтърбуши го.

- Бренан не е ли мъртъв? Казах на жената, че е умрял точно както ми нареди ученият, и тя спря да се бори. Убиха я - каза човекът с пресипнал от страх и вълнение глас. - Жената. Трейси Баум. Използваха твърде високо напрежение и тя загина.

Бренан искаше да умре. Бе готов да моли за смъртта, за да може да я последва и в задгробния живот. Скоро, Тиарнан, закле се той.

Преди това щеше да избие всички.

Неудържимата ярост се разпали в него, но този път, вместо да се опита да я контролира, Бренан сипа масло в огъня. Сетивното претоварване задейства друг спомен, като го принуди да падне на четири крака и прегърбен извади от джоба си шишенцето, което

Аларик му беше дал. Беше забравил за него, когато забрави и нея.

Сега си спомняше и щеше да се увери, че всеки, имал пръст в страданията й, нямаше да го забрави. Пресуши малката бутилка, а енергията запрепуска из тялото му като бутилирана звездна светлина, само че в този случай звездната светлина бе примесена с ракетно гориво и магия.

- Сега - извика и скочи на крака. - Сега ще си платите.

Той призова силата си и тялото му се превърна в гръмоотвод за енергията, звездната светлина и чистата, унищожителна сила на воин на Посейдон, който няма за какво повече да живее.

Те са убили неговата жена. И сега щяха да изпитат гнева му.

Хвърли по тях вода под формата на цунами, или поне това възнамеряваше да направи, но вместо това мълния се стрелна от пръстите му и се разбия в стаята, местеше се на зиг-заг в пространството, оставяйки след себе си нищо друго освен опустошение. Гръмна стоманените решетки на килиите, смазвайки ги в една луда скулптура на извит метал, а след това превърна човеците в купчина от счупени кости и плът струпани на пода.

Електричеството в стаята присветкваше лудо, опитвайки се да се заземи, но Бренан не му позволи да отиде на вятъра; пое го в себе си и усети силата му да приижда в него. Веднага щом всяка клетка в тялото му бе заредена като супернова, той се насочи към вратата и тръгна към лабораторията.

Литън щеше да умре първи.