Изкуплението на Атлантида

Глава 33

Бренан се заби в стената. Отново. Продължаваше да удря лицето си в твърдата повърхност. След първите няколко пъти, когато се удари в решетките на клетката си, те прекъснаха електричеството, течащо по нея, страхувайки се да не се убие по невнимание.

Той не желаеше да се самоубие. Нито пък да продължава да се наранява в стената. Но някаква частица в мозъка му насочваше движението му в тази посока, а това бе извън неговия контрол. Той беше кукла на конци, управлявана от онова, което направиха с опашатите му ядра. Да, много добре си спомняше името, което учените бяха дали на тази приличаща на грахово зърно структура в мозъка му, която му правеше всички тези проблеми.

Не искаше да се самоубива, но също така не гореше от особено желание да живее. Беше безразличен към всичко, с изключение на мълнията. Безброй пъти, в продължение на часове, седмици дори, не знаеше колко време са го държали на онзи стол и призоваваха мълнията.

Той, Бренан, някога бе способен да призовава светкавицата. Беше мимолетен спомен или по-вероятно само фантазия. Нищо не му бе останало, нищо освен такива мимолетни спомени.

Дочу звук, отне му няколко минути да осъзнае откъде идва, сетне изви глава, за да види. Отново я беше забравил. Светът му се стесни около мълнията и тази жена, а фактът, че забравяше дори и нея, му се струваше някак си отчайващо погрешно.

Тя се намираше в другата клетка, а той не знаеше името й, но когато тя се обърна и изрече неговото име, частица знание се опита да се разпростре дълбоко, дълбоко в душата му. Знание за нея. За това коя всъщност беше.

И какво значеше за него.

Ала мъглата щеше отново да замъгли съзнанието му, защото светкавицата не оставяше място за спомени. Само подчинение, а той не можеше да й даде това. Всичко друго, но не и това. Все още не. Може би дори никога. Бе дал клетва пред бог и никоя машина не можеше да промени този факт, без значение колко разбъркан беше мозъкът му

Не водеха жената толкова често при мълнията. Тя беше човек, а не... такава като него. Не беше атлант. Воин. Загледа се в решетките и протегна ръка, за да докосне една от тях, като единственото, което усети, бе студеният метал и липсата на електрически заряд. Мислейки си, че има нещо, което би трябвало да знае за тези решетки, и друго, което да направи.

Но въпреки това не можеше да си спомни. Умът му беше толкова празен, дори и емоциите му, които според непонятна за него причина трябваше да са важни за него, бяха притъпени.

Жената също бе загубила надежда. Първите няколко часа или дни не спираше да го вика. Изричаше името му Говореше му постоянно: разказваше му истории за него, после и за нея. За тях двамата заедно. Името й беше Трейси или може би Тиарнан. Твърдеше, че го познава и че той познава нея.

Грешеше. Бренан познаваше само мълнията. Вече се страхуваше по-малко от нея. Почти я приветстваше. Всичко изглеждаше скучно и сиво, а той продължаваше да се надява, че светкавицата ще го заведе при водата на неговите прадеди. Готов бе да сложи край на кръговрата клетка-стол-клетка-стол.

Само че не беше. Все още не. Не можеше да се предаде. Не разбираше с точност защо, а само, че трябва да помогне на жената. Нали беше воин на Посейдон. Такъв бе неговият дълг и призвание.

Един от мъжете отвори килията, но не беше неговата, което значеше, че не беше заради мълнията. Беше късно, знаеше го, макар клетката му да нямаше прозорци. Нощните пазачи бяха по-ужасни от останалите. По-груби. По-шумни.

Влязоха в клетката на жената и Бренан долови опасността. Опасност, надвиснала над нея. Първичният инстинкт да я защити закипя вътре в него като заедно с това мъглата от съзнанието му бавно се надигаше. Спомените изпълниха ума и сърцето му, както и душата му, водейки след себе си болка, срам и ужас. Загребваше от спомените си. Първата от доста време известна нему яснота изгори останалата част от омарата, запълваща разума му и той си спомни. За първи път от дни, си спомни.

- Хей, красавице, просто искаме да се позабавляваме малко - рече един от тях и хвърли жената - Тиарнан в ръцете на друг. -Скучно ни е да стоим цяла нощ тук, сами. Защо не бъдеш по-мила с нас?

Тя дори и не изкрещя. Бе изгубила всяка надежда за спасение или помощ, дори в него, осъзна с неприязън Бренан.

Един от главорезите се протегна и откъсна ръкава на блузата й, при което воинът изви глава назад и изрева предизвикателството си. Пазачите отскочиха от Тиарнан и с ококорени очи се завъртяха към Бренан.

- Какво, по дяволите? Тоя в продължение на три дни беше дяволски близо до кома! - заяви един от тях и се пресегна към оръжието си.

- Може да се е побъркал като онези шейпшифтъри - отвърна другият, като дръпна Тиарнан пред себе си, за да я използва като щит.

- Сега е мой ред - каза Бренан, а яснотата като изгарящ порив се завръщаше при него, докато той призоваваше силата си.

Всичко, което е бил и някога ще бъде, отвърна на повика му, готово да бъде използвано, за да защити предопределената за него жена. Била е тук през цялото време, издържайки на невъобразими страдания. Изгубила надежда.

Те щяха да си платят. И да умрат.

- Успокой се - страхливецът, който държеше Тиарнан, каза с глас, достигащ нови висоти. - Спри да правиш номера с блестящите очи. Престани или ще я убия.

Бренан мисловно придаде различна форма на водата, тази на ледени копия още преди да ги е призовал да се материализират. Когато го направи, те вече летяха, разкъсвайки въздуха със скоростта на звука. Пазачите вече бяха мъртви, защото така й не успяха да се наведат, преди ледените копия да се забучат в челата им.

Тиарнан го гледаше вцепенена, невярваща на очите си.

- Бренан? Ти... ти си се върнал?

- Така е, върнах се и ти дължа хиляди извинения, но трябва да се махаме. Веднага! Ключовете?

Тя прехапа устна, но не изгуби време в караници, вместо това се наведе и пребърка джобовете на пазача, като най-накрая откри ключовете. Отвори набързо килията си, но се дръпна от него и го изгледа бдително, когато той щеше да я вземе в прегръдките си.

- Напълно го заслужавам - каза той, знаейки, че не заслужава нищо повече, след като така жестоко я бе предал. - Сега да бягаме.

- Не вярвам да е толкова лесно - отвърна тя, но му даде ключовете, без да се съпротивлява и го наблюдаваше, докато сложи пазачите в килиите им и ги покри с одеяла.

- По-добре от нищо, но все пак е добра уловка, може би ще ни даде минута или две - каза Бренан и заключи килиите.

Тя отиде при компютрите.

- Има монитори, показващи лабораторията и коридорите - мрачна гримаса помрачи лицето й. - Проклетият стол. Как ми се иска да се върна с динамит и да взривя проклетото нещо.

- Ще го направим - обеща той. - Ще се върнем, за да се уверим, че Литън никога повече няма да наранява никого.

- Можем да тръгнем по този коридор, кой знае, може да води до изхода - Тиарнан посочи онзи, разположен в противоположната посока на лабораторията. - Съмнявам се, че в този късен час има пазачи навсякъде. При все това, нали вярват, че сме в безопасност, заключени в килиите си.

Тя заби пръсти в конзолата, а откъснатият й ръкав се вееше свободно от рамото й.

- Те никога повече няма да ме заключват в клетка. Предпочитам просто да ме застрелят.

- Няма да се повтори - съгласи се Бренан. - А сега да тръгваме, преди Литън да се е върнал с още от неговите главорези. Или Смити, което е още по-лошо за нас.

Тя кимна и докосна лицето на Бренан, за толкова кратко, че той едва го усети.

- О, Бренан! Мислех, че съм те изгубила.

- Никога - закле се той. - Никога няма да ме изгубиш.

В отговор Тиарнан кимна, но очите й все още не му казваха, че му вярва.

- А сега да бягаме - нареди той и се запъти към вратата.