Изкуплението на Атлантида

Глава 16

Атлантида

Бренан винаги е вярвал, че дробовете му се изпълват повече, когато вдишваше богатия въздух в Атлнатида, отколкото, когато се намираше на повърхността. Но въпреки това, сега с Тиарнан в прегръдките си, разбра какво е да съществуваш в името на всеки един отделен дъх. Изцяло в настоящето, живеейки за мига. Моментът на пълно съвършенство, в който се намираше у дома в Атлантида като надеждата за безгранично щастие бе въплътена в жената, която така здраво държеше.

Радостта заплашваше да прекърши краката му, ала страхът, че ще я изгуби, вледеняваше сърцето му. Как можеше една емоция да носи със себе така мощни и в същото време поравно противоречиви сили?

- Трябва да се върнем - каза Тиарнан, докато се отдръпваше от него. - Близо сме. Трябва да се върнем и да разберем какво са намислили. Не мога да изгубя случая. Не и сега след като съм работила толкова усилено и дълго по него.

- Никакъв шанс - отвърна Бренан сурово. - Забранявам.

Двамата с нея стояха в дворцовите градини с Алексий и Грейс- сладкият аромат ги обграждаше като едно зловещо противоречие на опасността, от която едва се бяха измъкнали.

Тиарнан постави ръце на ханша си и се взря в него.

- Пак ли ще го обсъждаме? Нямаш право да ми забраняваш или даваш позволението си за каквото и да било. Ако не искаш да се върнеш, твой проблем, но аз определено ще се върна на онази конференция веднага след като използвате магия, за да мога да отида там.

Грейс седна на пищно украсената пейка от ковано желязо и въздъхна, сякаш е адски изморена или изпитва болка.

- Опасно е, Тиарнан. Няма съмнение, че се досещат, че има нещо гнило, след като трима от охранителите им са изчезнали. Да не забравяме, че тези охранители също така бяха и вампири. За щастие, мъртвите кръвопийци се разтапят, така че няма тела, които да се използват като улики.

Бренан бе изненадан да чуе, че Грейс се съгласява с него. Тя бе истински боец. И отново държеше ръка пред корема си.

- Болна ли си? Или ранена?

Грейс вдигна глава, изненадана от думите му, но после проследи погледа му. Странно изражение премина през лицето й, а когато Бренан се обърна, видя същото това изражение отразено върху лицето на Алексий.

- В кой месец си? - попита Тиарнан, смеейки се.

Грейс прехапа устна и сви рамене.

- Рано или късно щеше да се разбере - отвърна и се усмихна към Алексий, който вече стоеше зад нея и масажираше раменете й.

На Бренан му трябваха няколко секунди да схване за какво иде реч, но в момента, в който всичко му се изясни, огромна усмивка разшири лицето му.

- Дете? Носиш дете?

Алексий кимна, а гордостта и щастието съвсем разбираемо преливаха от него.

- Така е. Все още не сме казали на никого, но...

- Но се радваме, че ти си първият - добави Грейс. - Ще се радваме, ако приемеш да бъдеш един от кръстниците й.

Бренан изви глава назад и изкрещя, след което скочи през пейката прегърна приятеля си и го потупа по гърба. Алексий отвърна на жеста с бърза и свирепа прегръдка.

- Приятелю - каза Бренан, най-сетне разбрал дълбоките чувства, скрити зад тази дума. - Нека животът не носи нищо друго освен радост на теб, жена ти и детето ви.

Те стиснаха ръце и Бренан съзря смесица от щастие и притеснение в очите на Алексий.

- Чувстваш го, нали? - попита той. - Най-накрая изпитваш чувства?

С едно просто движение на главата, Бренан отговори на въпроса му. Сърцето му бе твърде изпълнено, за да позволи на думите да избягат. Но разреши проблема с простичкото решение, като заобиколи пейката и коленичи пред Грейс.

- Добре дошла, сестричке - каза той и взе ръката й в своята. -Благодаря ти за радостта, която донесе на Алексий.

Грейс му се усмихна, а очите й блестяха от непролетите сълзи.

- Чудесно е да те виждам такъв: способен да споделиш щастието ни - постави ръка на бицепса му. - Ще го разгадаем, нали? Проклятието? Не съм наследница на Даяна за нищо. Човек, посветен на бог, може да помогна на друг, нали така?

Зад него Тиарнан издаде странен звук и когато се обърна, Бренан видя, че й тя се бори със сълзите. Тогава се изправи и пое ръцете й в своите.

- Защо плачеш, ми амара?

- Не плача - отрече тя и замига бързо. - Нещо ми влезе в окото.

Тя бръкна в джобовете си.

- Честито - обърна се към Грейс. - Това е чудесно и напълно разбирам защо не искаш да се излагаш на опасност. Но опасно или не, аз трябва да се върна, не разбирате ли?

Грейс въздъхна.

- Напълно те разбирам. На твое място бих постъпила по същия начин. Въпреки че не съм запозната с причините ти да го правиш, съм убедена, че са важни за теб.

Тиарнан кимна.

- По-важно отколкото съм способна да обясня, най-вече сега. Късно е и съм изтощена. Ти определено трябва да си починеш, заради бебето. Така че вероятно може да ме упътиш към някоя стая за гости?

Тя съвсем явно насочи въпроса си към Алексий и свирепа ярост премина през Бренан.

- Ще те заведа до стаята си и ще спиш в моето легло - изрева той. - Не моли никой друг за помощ!

Преди Тиарнан да успее да отвърне и вероятно да го одере жив, съдейки по опасните искри, които засияха в тъмните й очи, той я хвана за ръцете и тръгна към портите на палата, влачейки я след себе си.

- Бренан - извика Алексий. - Имай предвид, че тя ще те накара да си платиш за сегашното си държание. Казвам го от собствен опит.

Воинът чу смеха на Грейс или така си мислеше, но тихите ругатни, излизащи от устните на Тиарнан, заглушиха всичко останало.

- Изненадан съм, че тези думи дори присъстват в речника ти -прошепна Бренан, докато отваряше вратата и я дърпаше зад себе си без дори да се спре.

- Ако не забавиш крачката и не спреш да ме влачиш, ще разбереш още колко много неща знам: като например как да забия коляното си в...

Накара я да млъкне по най-простия за него начин: спря се и я вдигна на ръце, след което, воден от необузданата решителност, разкъсваща тялото му, продължи напред към покоите си.

Тя не се бореше с него, но погледът, с който го пронизваше, можеше да разтопи морско стъкло.

- Ако смяташ, че ще ти се размине, тогава изобщо не ме познаваш.

Бренан спря пред вратата на стаята си, отвори я, докато все още я носеше, влезе вътре и я затвори с крак. След като с няколко къси крачки прекоси стаята, воинът я хвърли на леглото и преди тя да успее да помръдне, се хвърли върху нея и я покри с тялото си.

- Не те познавам? - оголи зъбите си в нещо, което изобщо не приличаше на усмивка. - Все още мога да усетя сладкото ти като мед тяло по езика си, ми амара.

Разтвори краката й с коляно и се намести между сладките и пищни извивки на тялото й, като междувременно стискаше челюст, за да не позволи да изстене заради първичното си желание да свали дрехите й и да я люби.

Тя се задъха от усещането за твърдия му и голям член, когато той го притисна между бедрата й, при което погледът й подивя и се разфокусира.

- Усещаш ли? Това показва колко те познавам, желая и копнея за теб.

Взе устните й в своите в целувка, която бе изключително дива, а червената пелена пред очите му се разсея едва когато тя му отвърна и отговори на целувката му

Целувката продължи навеки: цяла вечност. Тя бе повече като борба за притежание, отколкото от страст, но Бренан не можеше да каже, кой от двамата притежава другия. Може би всеки един от тях бе както притежател, така й притежанието.

Когато му стана ясно, че ако продължи да я докосва и секунда повече, ще разкъса дрехите й и ще я вземе - ще я направи своя насила, като животното, в което никога не би си позволил да се превърне, Бренан най-накрая се принуди да се отдръпне. Откъсна се от нея и се завъртя, за да седне на ръба на леглото: сърцето му биеше силно в гърдите му, дишаше тежко, задъхано.

- Не бива да се излагаш на опасност, Тиарнан. Възможно е да се върнеш в ситуация, в която учените могат да извършат кой знае какви жестоки и нечовешки неща с мозъка ти. Ти си най-смелата жена, която познавам, но няма да ти позволява да направиш това. Това е лудост, самоубийство.

Известно време Тиарнан не каза нищо и Бренан изпита страх, че повече няма да му проговори, но в крайна сметка тя се изправи и колебливо сложи ръка на гърба му.

- Трябва да го сторя, Бренан. Това е моята мисия, или моят воински дълг както би го нарекъл ти. Трябва да го направя и бих искала да ми помогнеш, но ще те разбера, ако не желаеш да рискуваш.

Той се засмя, но имаше усещането, че смехът му е киселина, изтръгната от гърдите му от един бесен бог.

- Да не желая? Ще те последвам през всяко едно ниво на ада само за да видя усмивката ти. Ако наистина се налага да го направиш, ще бъда до теб през цялото време. Но ако те е грижа за мен, ми позволи да изпълня мисията ти, докато останеш в безопасност, тук в Атлантида.

Тя скочи от леглото и го заобиколи, като се спря чак когато ясно можеше да вижда лицето му

- Бренан? Дори ако не го дължах на Сузана, нямаше да ти позволя да го направиш сам. Помниш ли проклятието? Ако те пусна, дори и да искам да те пусна да отидеш сам, което не е така, ти ще ме забравиш и тогава - какво? Да преминеш през онова с емоциите, когато ме видиш отново? Как би могъл да го понесеш?

Той протегна ръка и улови китката й, като бавно я дръпна към себе си така че, когато се отпусна напред към нея, да може да допре челото си в деликатния й корем. След няколко секунди тя вплете пръсти в косата му и погали главата му с едно нежно и успокояващо движение, което го накара да иска да остане в тази поза следващата година или цял живот.

Но мечтите не бяха морски кончета или нимфи, които наистина щяха да изплуват надалеч, какъвто бе изразът. Така че той вдигна глава и се взря в поглъщащия й поглед.

- Ще се откажа от теб - всяка дума се врязваше като кол в сърцето му, сякаш той също бе вампир. - Никога повече няма да те притеснявам и няма да имам нищо общо с теб, ако ми обещаеш, че ще си в безопасност.

Сянка на нещо напълно непонятно за него помрачи очите й и тя отново се отдръпна от него.

- Толкова ли е лесно? Да се откажеш от мен?

В гласа й имаше предизвикателство и въпреки че тя да не го осъзнаваше, молба.

- Предвид дългия си живот никога не съм правел нещо по-трудно - отвърна й тихо. - Бих предпочел да умра в адска мъка, отколкото да ти позволява да тръгнеш право към опасността. Какво им е хубавото на тези емоции, след като мисълта да те загубя, разкъсва душата ми.

Изморен от безсмисления разговор, Бренан се изправи и посочи към вратата на банята.

- Трябва да си вземем душ. И да си починем.

Тя се опита да се усмихне, но очите й казваха друго.

- Спи сега и остави всички въпроси за смърт, мъчения и противодействащи смъртта дейности за сутринта?

- Точно така.

- Мога да го направя.

Тиарнан тръгна към банята, но не й преди той да осъзнае един факт: за да не се изпълни проклятието, се налагаше да я наблюдава, докато се къпе.

А за да запази достойнството си, не биваше да си позволява да я докосва.

Общата представа за изтезаването внезапно придоби остри и сурови граници.