Изкуплението на Атлантида

Глава 10

Всички мускули в тялото на Бренан се нарегнаха в мига, в които първата гореща и така силна вълна, носеща със себе си ревността, премина през него. Балната зала беше огромна, при все това тълпата от хора се блъскаха в него, а силният бас на музиката усилваше ударите в черепа му. Стотици човеци, повечето от които мъже, зяпаха Тиарнан или поне така изглеждаше погледнато през призмата на трескавите му емоции.

Зяпаха я. Желаеха я.

Трябваше да умрат. Да ги сполети болезнена, бавна и кървава смърт.

Тя стисна ръката му в своята, сякаш усещаше колко близо бе той да загуби контрол.

- Ще се получи само ако се успокоиш - каза тя достатъчно силно, за да може да я чуе въпреки силната музика.

- Това, както ти каза, ще се получи много по-бързо, ако беше грозна и носеше наметало, което да те покрива от глава до пети -отбеляза той под носа си. - Не мога да отговарям за действията си, ако някой от тези мъже те докосне.

- Чия тогава ще е отговорността? - попита го тя, смеейки се.

Смехът й бе като светлинен фар в мрака на неговото

съществуване, дарявайки го с малка частица от така нужното му спокойствие.

Погледът на Бренан я обхождаше цялата: от блестящата й гъста черна коса до деликатните й рамене, след това надолу, като се забави известно време, съзерцавайки възхитително изваяните й гърди, едва покрити от червената й копринена рокля, преди да премести погледа си по женствените й бедра и божествено дълги крака, докато стигна до заострените върхове на абсурдните й обувки.

- Обувките ти изобщо няма да са ти от полза, в случай че ни се наложи да се изнесем набързо.

- Обувките по принцип могат да се събуват. А сега, нека да се смесим с тълпата. Трябва да го направим - решително отсече тя и леко дръпна ръката си. - Ще застана така, че да можеш да ме виждаш, но е наложително да съм Трейси Баум. Един репортер не би стоял на едно място, без да се отделя от гаджето си, без значение колко добре изглежда той в костюм.

Терминът го развесели.

- Живял съм повече от две хиляди години и никога досега не съм бил наричан нечие гадже.

Тиарнан го възнагради с една бляскава усмивка.

- Дръж се за мен, хлапе. Всеки ден с мен се равнява на едно ново преживяване.

Когато тя тръгна напред, по някаква необяснима причина, без да се клатушка на абсурдните си обувки на висок ток, напълно непозната емоция запя във вените му Бе чувство, което никога до този момент не бе изпитвал, дори и преди проклятието на Посейдон, но му отне няколко мига, за да го разпознае.

Щастие. В името на боговете, беше щастие.

И там, насред стая, пълна със злонамерени учени и заобиколен от вампири, които на драго сърце биха го източили, ако узнаеха кой всъщност беше той, чувствата му така глуповато бяха решили да му покажат какво е пълното блаженство. Тогава внезапно осъзна, че и лицето му е някак странно, като че ли по-изпънато, разтеглено. Вдигна ръка и докосна бузата си само за да открие, че се усмихва. Отново. Откакто срещна Тиарнан се усмихваше повече, отколкото за последните две хиляди години от съществуването си.

Тя мислеше, че той изглежда добре в костюм.

Бренан стоеше там, хилейки се като пълен идиот, докато нечия ръка не го хвана за рамото. Завъртя се и ръцете му веднага посегнаха към кинжалите, които бе оставил в стаята си. Трудно бе да скрие кинжали в костюм, а без тях се чувстваше гол и незащитен.

Дребосъкът, който бе видял по телевизията, стоеше срещу него, само че този път бе облечен официално и от всякъде си личеше за колко важен се смяташе.

- Господин Бренан? Аз съм доктор Литън. Така се радвам, че най-накрая имам честта лично да се запозная с Вас.

Бренан се здрависа с него.

- Д-р Литън. Съжалявам, че закъсняхме за партито ви. Искахме да прекараме малко време заедно, надявам се, че ме разбирате.

Очите на воина потърсиха Тиарнан, за да се увери, че тя все още е в полезрението му. Литън проследи погледа му.

- А, да, репортерката, госпожица Баум. Не знаех, че тя е с вас.

- Определено е с мен, въпреки че не мога да разбере как така това ви влиза в работата - отбеляза Бренан, с предвещаващ заплаха и с остър като бръснач глас.

- О, няма причина - Литън отстъпи няколко крачки назад, вдигнал ръце пред гърдите си. - Предстои ми да изнеса малка реч, но скоро отново ще говоря с вас. Нямам търпение утре да ви покаже лабораторията ни.

- Изгарям от желание да я видя. Ще ми е много интересно да разбере какви са плановете ви за моите десет милиона долара.

Погледът на Литън се стрелна нервно напред-назад.

- Разбира се. Има какво да ви покажем.

Бренан гледаше доктора, докато той препускаше напред, след това се обърна и потърси Тиарнан, а вниманието му се насочи точно там, където стоеше, сякаш тя бе пристанът на душата му. Облечена в червена рокля, тя блестеше като скъпоценен камък сред всички облечени в черно гости. Един от компанията й каза нещо, при което

Тиарнан изви глава и се разсмя. Бренан продължаваше да я съзерцава и отново бе слисан от копнежа, който го завладяваше.

Да я направи своя.

За нощ, за година, за цяла вечност.

Негова.

Тръгна към нея, но спря, щом ужасяващия писклив глас на Литън, увеличен от електронните високоговорители, закънтя в стаята.

- Това нещо включено ли е?

Всички се засмяха и се обърнаха към подиума, а Тиарнан си проправи път през тълпата към Бренан. Странното напрежение освободи гърдите му и воинът осъзна, че е затаил дъх, сякаш присъствието й му беше нужно, за да си поеме въздух. Когато тя най-сетне се озова до него, той я придърпа по-близо, изпитвайки нуждата да я усеща до себе си.

- Този мъж не ми харесва. Знам, че звуча глупаво, но се научих да вярвам на инстинктите си - прошепна тя в ухото на Бренан, действие, след което панталоните му значително отесняха.

Концентрирай се. Трябва да се концентрираш. Върху мисията, а не върху извивките на тялото й. Тя говореше за Литън.

- Съгласен съм - каза той. - Ще ми бъде интересно да видя как ще реагира дарбата ти на речта му

Известно време Литън се суетеше около вратовръзката и микрофона, като коригира стойката спрямо височината си.

- Сега чувате ли ме?

След още малко безцелен смях, идващ предимно от подпийнала тълпа, Литън продължи.

- Зная, че е късно и всички трябва да си починем, за да сме готови за утрешния ден, но исках да отделя няколко минути и да ви приветствам на първата годишна среща на Международната асоциация за свръхестествена неврология.

Учените извикаха развеселено, сетне се засрамиха, задето са хванати да правят нещо така обикновено.

- Предполагам, че между невролозите няма такива, родени със сребърни лъжички в устите - прошепна Тиарнан и широка усмивка разтегна краищата на прекрасните й устни.

Мисълта да ги вкуси разсея Бренан и той пропусна няколко изречения. Или минути. Когато отново насочи вниманието си към учения, Литън вече привършваше с речта си.

- ... вълнуващите открития за науката както за днешния ден, така и за всички наши утрешни дни. Благодаря ви!

Всички се развикаха и започнаха да ръкопляскат, а челото на Литън се изчерви до яркочервено, докато се радваше на одобрението на равните нему.

- Не лъже - отбеляза Тиарнан, сключила вежди. - Той наистина вярва, че е път да направи „вълнуващо откритие“.

- За всички наши утрешни дни? - попита Бренан сурово.

- За нечии утрешни дни. Вероятно ламтящите за власт вампири, с които работи. - Тя извърна глава, като едва доловимо оглеждаше помещението. - Като говорим за вампири, мисля, че мога да накарам един от тях да ме покани на танц. Да видим какво ще успея да измъкна.

Бренан чу нисък сподавен звук и осъзна, че идва от гърлото му.

- Не мога да позволя.

- Да позволиш? - попита го тя сладко-сладко. - Моля?

Той преглътна въображаемата счупена чаша, която по някакъв начин се бе озовала в гърлото му, и опита отново.

- Ще ми е трудно, ако го сториш.

Съчувствието омекоти чертите на лицето й.

- Знам. Проклятието. Но ти трябва да разбереш: истината е, че не искаш мен, а просто случайният и избирателен характер на проклятието те кара да мислиш така.

- Уверявам те, че в Посейдон и проклятията му няма нищо случайно. Но ще направя всичко възможно да изпълня моята част от мисията.

Внезапно и напълно неочаквано тя сложи ръце на раменете му и се повдигна на пръсти, за да го целуне нежно по устните.

- Знам, че ще го направиш. Както и аз. Сега ще отида да танцувам. Защо не пийнеш нещо?

- Не пия, когато... - Бренан проследи погледа й и видя Грейс, която стоеше зад бара и наливаше питиета. - Мисля да пийна едно, докато ти танцуваш с вампир.

- Би ли взел и за мен? Мисля, че ще ми е нужно - каза мрачно, докато на лицето й отново се настани онази празна усмивка, която той смяташе за нейната маска.

Преди да поеме към бара, Бренан си пое дълбок и успокояващ дъх. Грейс може би разполагаше с новини. Важни новини. Каквото й да е, което да го отвлече от мисълта, че Тиарнан танцува с вампир.

* * *

Тиарнан се отдалечаваше, смесвайки се с тълпата, като се усмихваше тук, флиртуваше там, но внимаваше да не се заслушва в разговорите на гостите, защото бе разсейващо. Твърде многото позьорство, измама и открити лъжи опъваха нервите й така силно, че жената се страхуваше да не избухне, а на всичко отгоре трябваше да поддържа илюзията за безгрижно спокойствие заради Бренан. Дори и сега усещаше тежестта на погледа му и се надяваше питието, което Грейс му е дала, да е двойно. Не рискува да погледне към него, защото той беше така великолепен, облечен в костюм, че би се радвала да не точи лиги и да не припадне в ръцете му като някои от девойките от многото страни, чиито разцвет е преживял. Той бе изключително сексапилен мъж, а намекът за опасност го правеше още по-неустоим.

Неудържима сила във вечерни дрехи.

Разговорите се процеждаха през нея, докато тя подминаваше различни групи от хора, застанали по двама или по трима. Нямаше как да запуши ушите си с пръсти, без значение колко отчаяно желаеше да избегне да чува лъжите им, но вместо това стисна зъби и се усмихна въпреки болката в наранените й и оголени нерви.

Толкова много лъжи.

- ... и тогава каза, че моята книга е най-добрата, която е чел от години и със сигурност ще бъде издадена.

Лъжа.

- . двамата със съпругата ми имаме много отворена връзка.

Лъжа. Голяма лъжа.

- Литън е гениален, но ако питаш мен, е луд. Подучух...

Най-сетне истина. Изглежда, че добрият доктор имаше репутация дори и след своите колеги. Какво ли щяха да си помислят, ако научеха че той тайно е финансиран от вампирите и работата му е свързвана с поробването на човечеството?

Странно, но истината звучеше повече като сюжет от комикс, въпреки че такъв бе животът тези дни. Всички до един заговорничиха и правеха планове да завладеят проклетия свят, на никой от тях не му бе достатъчно да остави хората да живеят живота си.

Човеците и техните приятели, и бебетата на техните приятели.

Когато втори подред мъж я погледна странно, тя осъзна, че позволява на онова, което чувства, да се отрази на лицето й, сетне се спря и се престори, че търси нещо в чантата си, докато спечели време, за да се вземе в ръце.

Миг преди нечии глас да прошепне в ухото й, студена вълна я заля и косата на врата й настръхна.

- Мога ли да ви помогна с нещо?

Гласът й звучеше така познат, но когато погледна към бледото лице на вампира, наполовина скрито от твърде големите обгръщащи лицето му очила осъзна, че си нямаше и грам представа защо си мисли така. Освен ако разбира се, не го попита. Често директният подход бе най-подходящият, както един от професорите й по журналистика непрекъснато повтаряше.

- Трейси Баум, Нюросайънс Куотърли. Срещали ли сме се по-рано тази нощ?

Изкусителна усмивка заигра по крайчеца на изваяните му устни. Тя изведнъж се зарадва, че носи очила иначе щеше да бъде хваната в плен на очите му. Черната му коса стигаше до раменете му, беше висок и строен, много добре сложен, изпълваше напълно черния си костюм по начин, който би накарал повечето жени в залата да го изпият с очи. Вампирът, който по-рано я похити, също беше висок и силен, което не бе достатъчно доказателство, за да я убеди, че това беше той.

- Страхувам се, че не сме. Бих си спомнил среща с такава прекрасна жена, г-це Баум - поклони се той. - Но ще се радвам да поправя грешката си. Ще танцувате ли с мен?

Точно това, което искаше - танц с вампир. И все пак се поколеба. Нещо в този определен вампир я караше да бъде още по-предпазливи от обикновено.

Той протегна ръка към нея и усмивката му стана леко подигравателна.

- Несъмнено не се страхувате от мен?

Въпреки че разпозна предизвикателството в думите му, тя не успя да устои.

- Разбира се, че не се страхувам. С удоволствие ще танцувам.

Той я хвана за ръката и докато я повеждаше към дансинга, Тиарнан погледна назад, за да се увери, че Бренан е наред, но на мига съжали, че го е сторила. Той се взираше в нея със сериозно лице и дори през огромното пространство и тълпата, които ги разделяха, почти можеше да усети как той се протяга към нея. Щеше да е цяло чудо, ако преживееше танца с вампира.

Отправи тиха молитва за чудо.

- Знаете името ми, но не сте ми казали своето - отбеляза тя, усмихвайки се на собственото си изкривено отражение в очилата на вампира.

Той я придърпа към себе си за танца под нотите на бавна песен, оплакваща изгубената любов и самотата.

- Искрените ми извинения, г-це Баум. Името ми е Девън.

- Моля ви, наричайте ме Трейси - отвърна автоматично, докато в ума й се въртяха безброй вероятности.

Всяка от които по-любопитна от предходната. Ако това беше Девън и той наистина бе вампирът, който срещна навън, без значение дали би го признал или не... то тогава...

Този танц неочаквано придоби реални възможности.