Изкуплението на Атлантида

Глава 6

- Не - възпротиви се тя. - Вината не е била твоя.

Заради специалната си дарба Тиарнан знаеше, че всяка негова дума е истина или поне това, което той смяташе за истина. Също така разбираше, че възприятията му за онези събития бяха силно изкривени: наясно бе, че нямаше начин дори и малка прашинка от тази вина да бъде негова.

- Както повечето млади мъже, и ти си бил див, необуздан. Аз самата бих била такава, ако нещата... се бяха развили по различен начин. Но онази жена, Корелия, тя е тази, която те е използвала, Бренан. Тя е била тази, която е наранила себе си и собственото ви дете, защото е вярвала, че е твърде добра, за да се омъжи за обикновен воин.

Той се загледа в нея, а на Тиарнан й се стори че е видяла искрица надежда в изпълнените му с болка очи. И все пак всичко това й дойде в повече, беше твърде много, за го разбере, осмисли дори. Не го познаваше, не би могла да знае какво си мисли, но част от нея желаеше да му помогне да се освободи от тази така незаслужена вина и болка. Но моментът не бе подходящ, а и тя вероятно не беше правилният човек.

Ала във всеки случай, той кървеше на килима й. Това поне можеше да оправи. Съчувствие и още една по-силна емоция -усещане, което не искаше да анализира, преодоляха неспирната предпазливост, която изпитваше.

- Трябва да превържеш тази ръка - каза тя и тръгна към раницата си. - В чантата имам малък набор за първа помощ Нека първо да те изчистим, а след това ще мислим какво да правим. А, и преди да забравя, приятелче, ти ще платиш този стол. Бюджетът на един журналист не може да го покрие.

Бренан погледна към ръцете си и замига, като че ли до този момент не бе осъзнал нараняването си.

- Не ме ли чу? Какво съм сторил? Какво причиних? Ако имаш милост, отърви се от присъствието ми и да се свършва - отвърна с дрезгав глас и неестествено бледо лице. - Не мога да обещая, че ще те пусна да си идеш, ако остана с теб за по-дълго.

Горещината обгърна Тианан при спомена за нещата, които й бе казал по-рано, но тя се опита да ги игнорира. Приоритети. Превържи ръката му, а след това се притеснявай за всичко останало.

Тя успя да намери набора, извади Неоспорим и голяма лепенка, а след това, докато вървеше към банята, за да вземе мокра кърпа, му хвърли един бърз поглед.

- Чух те. Чух и това, което не ми каза. Това, че си се опитал да постъпиш правилно, но тя не ти е позволила. Че е една лицемерка, която е предприела възможно най-отвратителните действия срещу себе си и детето си.

Хрумна й една мисъл.

- Все пак на колко години си бил, когато се е случило?

Бренан отново сведе глава.

- Бях деветнадесетгодишен.

Сложила ръка върху кранчето, Тиарнан спря.

- Деветнадесет? Шегуваш ли си? Та ти си бил дете!

- Възрастта не може да оправдае вината ми.

- Не, но ако всеки, който на деветнайсет направи нещо глупаво, бъде прокълнат, светът здраво ще загази - изсъска, желаейки думите й да достигнат до него.

Питаше се защо й пука. Докато напояваше кърпата с вода, мисълта за загубата на още едно бебе я осени тогава, опитвайки се да говори през бучката, заседнала в гърлото й, Тиарнан му даде съвета, който през последните две години всички даваха на нея.

- Трябва сам да си простиш за нещо, което дори не е било по твоя вина. Няма да ти е лесно, но няма да успееш да го преживееш, ако не го направиш. Няма да се излекуваш, няма да продължиш напред и няма да бъдеш в състояние да изживееш пълноценно живота си.

Тя се спря на прага на банята и първо погледна към Бренан, а след това към вратата, преценявайки рисковете и ползите от това, което бе на път да направи.

Моментът на истината, Тиарнан Бътлър. Остани или си тръгни.

Той погледна нагоре към нея, бръчките около очите му се бяха задълбочили, сякаш чуваше мислите й и очакваше тя да избяга. Никога досега не бе виждала толкова мъка, отразена в лицето на някого.

- По-скоро бих умрял, отколкото да те нараня - каза й той и тя отново усети как чистата, благозвучна истина я обгръща цялата, обвивайки я в чувствена омая, която опровергаваше резките му думи. Истинската сила на тази истина я преследваше.

- Знам, че вярваш на казаното от теб. Засега е достатъчно. Нуждаем се един от друг, за да можем да разберем как да спрем тези учени. Заедно.

- Заедно - повтори той и усмивка, така ослепителна и изпълнена с чиста мъжествена красота, изви устните му; усмивка, заради която тя почти промени решението си.

Бренан бе твърде опасно съблазнителен, за да му се има доверие. Или може би не вярваше на себе си? Да не би ослепителните, защитаващи човечеството воини с мъчително минало да я привличаха?

Очевидно, да. Тя прекоси стаята и му подаде мократа кърпа.

- Почисти раната, а след това ще те превържем. Предполагам, че трябва да измислим правдоподобна история, в случай че някой попита...

Той взе парцала и когато върховете на пръстите му докоснаха нейните, подобно на токов удар усещане изсъска през нервните й окончания, в следствие на което тя се задъха и се отдръпна назад. Бренан надигна глава и присви очи, а Тиарнан за пореден път долови смущаващото чувство за хищник, който току-що бе уловил аромата на плячката си.

- Не съм... - думите излязоха внезапно, докато тя триеше влажната си ръка в дънките, - тоест, твоя плячка.

- Така изглежда. Може би аз съм твоя.

Някъде под дълбокия му глас се усещаше скрито забавление, но изражението му все още бе мрачно. Изправи се на крака и тя ахна като за пореден път осъзна колко голям всъщност бе той. Колко много чиста мъжествена енергия бе събрана в това високо, мускулесто тяло. Поемаше огромен риск като му се доверяваше.

- Ще спечеля доверието ти - зарече се той и протегна ранената си ръка към нея, с дланта нагоре.

Нямаше как да не изпита внезапно подозрение, след като чуваше собствените си мисли, излизащи от устните му.

- Можеш ли да четеш мислите ми?

- Не, Тиарнан Бътлър, но понякога лицето ти е огледало на мислите ти. - Бренан я изучаваше, сякаш се опитваше да запомни чертите й. - Не осъзнавах колко си красива.

Тя усети руменината по бузите си и всячески насочи вниманието си към антибактериалния мехлем и превръзката, стремейки се да докосва кожата на ръката му колкото се може по-малко. Опита се да не забелязва, че ръцете му бяха също толкова големи, мъжествени и елегантни, колкото останала част от него. Ухаеше разкошно, на расов мъжкар, на смесица между сол и вода, а тя, незнайно защо, желаеше да се увие в аромата му и да се търкаля в него също като коте в свеж валериан.

Тиарнан се принуди да се съсредоточи върху задачата: да стегне бинта му, да отиде да измие ръцете си и да изхвърли опаковката от бинта. Бренен я последва и заедно с нея прекоси стаята, после се опря на вратата и скръсти ръце пред гърдите си, наблюдавайки всяко нейно движение.

- Готови сме. Какъв е планът отсега нататък? Знам, че вече си имаш някакво прикритие като богат благодетел, но Рик...

Телефонът иззвъня и я прекъсна по средата на изречението като в същия момент някой почука на вратата. Тя напъха приспособленията от набора за първа помощ обратно в отворената си чанта, извади телефона си и когато видя, че Рик отново й звъни, го прехвърли към гласовата си поща, а след това се запъти към вратата.

Но преди да е стигнала дотам, Бренан се озова пред нея, а позата му излъчваше невероятното му и така смъртоносно спокойствие. Беше толкова бърз, че Тиарнан не го бе видяла да се помръдва.

- Все още не сме обсъдили кой се е осмелил да те нарани - каза воинът и едва-едва докосна шията й с пръст, оставяйки жарка следа по кожата й. - След това той ще умре. Ако съм късметлия, ще е на вратата.

Бренан отвори вратата и мъжът, стоящ от другата страна на практика, падна в стаята. Очевидно подслушваше. Тиарнан успя да извърти устните си в учтива усмивка, преди той да успее да възвърне равновесието си, но поздравът, който получи от него -неофициално подсмъркване без съмнение си подхождаше със спретнатия му костюм на райета. За негово съжаление, плешивата му глава почервеня цялата, като така издаде унижението, което надменното му държание не можеше да скрие.

- Г-ца Баум? Трейси Баум? - Той гледаше къде ли не, само не и към Бренан, който бе с повече от тридесет сантиметра по-висок от него. - Аз съм г-н Уесли. Вашата връзка с доктор Литън. Докторът поиска от мен да се уверя, че сте пристигнали и да се срещна с вас, така че да можете да съгласувате графиците си и той да е в състояние да отговори на всичките ви въпроси.

След това натика в ръцете й голяма синя папка. Тиарнан я пое и му се усмихна с най-невинната и глуповата усмивка, на която един репортер можеше да е способен, като междувременно пренебрегна внезапното и безпогрешно напрежение, което излизаше на талази от Бренан. Винаги е добре да се държиш мило с протежето на лудия учен. Ако наистина искаше да е близо до нея, Бренан трябваше да свикне с държанието й, когато бе под прикритие

- Много Ви благодаря, г-н Уесли. Моля Ви, наричайте ме Трейси. Нямам търпение за тази конференция и за информацията, която ще ми помогне за статията ми. - Тя сложи ръка на рамото му и се наведе, сякаш да му довери нещо лично. - Убедена съм, че ще бъдете много полезен.

Зад нея Бренан издаде странен нисък гърлен звук, напомняш на... ръмжене? Жената прецени шансовете си да настъпи Бренан без Уесли да я види, но стигна до извода, че вместо това може да го представи.

- Това е.

- Бренан. Литън ме очаква - прекъсна я сухо воинът. - Кога ще се срещнем?

Уесли се смути и започна да мята с ръце на мига.

- О, господин Бренан. Г-н Литън е толкова радостен. удостоен с тази чест - спря и прехапа устна. - Развълнуван. Той е развълнуван, всички сме развълнувани, че сте тук, за да обсъдите по-нанатъчното спонсорство. Ние сме на прага на възможностите си. Виждате ли, ние.

- Да. Ще видя, нали така? - Бренан по някакъв начин успя да подплати спокойния си тон с доза заплаха. - Не дарявам безвъзмездно десет милиона долара въз основа на несъществуващи доказателства. Това, за което сте използвали първия милион, които ви дадох, не ме впечатли.

Тиарнан искаше да аплодира техниката му Държеше се чудесно под прикритие. Но като се замислеше, бе прекарал по-голяма част от живота си, криейки се от света на хората. Определено не разправяше наляво-надясно, че е воин от Атлантида. А тя все още чакаше позволението на висшия принц Конлан, за да взриви света с тази новина.

Уесли също не задействаше звънчетата, които й показваха, че някой лъже. Малкото, което им бе казал, беше самата истина. Или поне истината, която той смяташе за достоверна, което както винаги се оказваше неизменния недостатък в способностите й. Литън вероятно бе наговорил куп глупости на асистента си. Хората страшно много ги биваше да се лъжат взаимно, както и сами себе си.

- Така е. Но не искаме да го обсъждаме в коридора, нали така? Просто дойдох, за да предам материалите на г-ца Баум и... - Мъжът внезапно направи връзката, която, изглежда, го глождеше от първия момент, в който ги видя заедно, присви очи и каза: - Всъщност съм изненадан да ви намеря тук с репортер, г-н Бренан. Във всеки случай ние... - Гласът на Уесли заглъхна и лицето му придоби странен нюанс на бледозеленикаво.

Тиарнан погледна към Бренан и трябваше да прехапе устна, за да не се разсмее заради яростния заплашителен поглед, който бе насочил към Уесли. Воинът току-що заличи със замах „арогантния милиардер“.

- Да. Добре - Уесли нагласи вратовръзката си като почти незабележимо я разхлаби, защото съвсем леко се бе поизпотил. - Д-р Литън ще отговори на всичките ви въпроси. Несъмнено ще го осведомя, че сте тук.

- Направи го - отвърна му Бренан, обви ръка около нея и затръшна вратата в лицето на човека.

Тиарнан се освободи от хватката на Бренан, но изчака няколко минути, преди да погледне през шпионката, за да се увери, че Уесли си е тръгнал. След това се обърна към Бренан.

- Беше ли нужно да плашиш бедния човек?

- Трябва да поддържам репутацията си. Самоличността, под която се подвизавам, е на ексцентричен милиардер, който не само е арогантен, но и изключително взискателен.

Приближи се още до нея и улови кичур от косата й, позволи му да се плъзне между пръстите му, като я прикова на място с изгарящия си зелен поглед.

- Късметлия е, че само го изплаших. Когато ти му се усмихна, ми се прииска да го убия.

Тиарнан отново ахна, изненадана от откровената истина в думите му.

- Бренан, нали ми каза, че ще се държиш прилично?

- Така е, Тиарнан, и ще дам всичко от себе си да изпълня обещанието си. Но това не значи, че не изпитвам чувствата, които в този момент съм длъжен да потисна. Интересна ирония, не мислиш ли?

Един от мускулите на челюстта му потрепна, ала той се завъртя и се отдалечи от нея, докато мърмореше нещо под носа си, нещо, което без съмнение не беше на английски и най-малкото - мило.

- Чух това - извика тя. - Ще ме научиш ли да ругая на атлантски, когато всичко приключи?

Той спря и погледна към нея през рамо, като радостта изви крайчеца на устните му.

- Когато това свърши, ще те науча на всичко, каквото искаш на атлантски.

Щом смисълът, който бе вложил, я обгърна, Тиарнан се изчерви, а в резултат на думите му в съзнанието й затанцуваха провокативни и изключително ярки образи. Но мислите за един изключително жарък, невъобразимо горещ, гол воин от Атлантида нямаше да ги доближат по-близо до целта им.

- Значи те са на ход - отбеляза тя енергично. - Сега ще отидем на приема и ще видим какво можем да разберем от, надявам се, словоохотливи пияни учени.

Той кимна, но преди да може да отговори, телефонът на Тиарнан иззвъня. Тя се поколеба, но след това го извади и натисна бутона, за да види кой й се обажда. Надписът на екрана й казваше, че е пропуснала още едно обаждане от Рик, който изобщо нямаше да се зарадва, но редакторът й вече трябваше да знае, че ако е по петите на гореща история, не проверяваше телефона си с часове, дори и дни.

Определено „гореща“ бе точната дума. Напъха телефона в джоба си и погледна към Бренан, изучавайки го, докато той се запъти към прозореца и се взря в нощта. Гъстата му тъмна коса докосваше яката на ризата му, която привлече вниманието й към широките му, покрити с мускули рамене и гръб, който се стесняваше надолу към чудесна талия и, о, пресвета Атлантида, този мъж притежаваше стегнат, чудесно оформен задник. Защо красавците бяха или женени, или две хиляди годишни воини, над които тегне проклятие?

Тиарнан завъртя очи както на черния си хумор, така и на лекотата, с която бе приела историята му. Въпреки това щеше да й трябва доста време да свикне с истината, а и никой не можеше да я излъже. През последните десет години реалността на човечеството се бе променила до неузнаваемост. Шокът, страхът и недоверието, които обзеха света при новината за съществуването на вампири, шейпшифтъри и какви ли още не същества постепенно проправи път на приемането, а сега дори и на опасно задоволство. Чудовищата обаче разчитаха на това. Онези, които бяха лошите, смъртоносните.

Не всички от тях искаха да излязат от мрака, да се изправят срещу светлината и побърканите медии. Много, изключително много, вампири и върколаци предпочитаха да останат скрити, като се задоволяваха да са част от легендите, кошмарите и адски лошите филми на ужасите. Но по-голямата част или по-точно по-могъщата, беше спечелила този спор и се стигнало до тук.

В продължения на години Тиарнан и колегите й обсъждаха подбудите на вампирите и шейпшифтърите над безкрайни халби бира, маргарита, космополитън, различни коктейли в зависимост от тогавашната мода. С времето всички промениха любимите си теории, но Тиарнан се придържаше към първоначалното си обяснение. Вампирите бяха най-крайните играчи. Това, че се разкриха пред хората и малко или много успяха да се интегрират успешно, им позволи да се подвизават на по-голяма сцена. Те вече не се бореха за контрола върху индивидуалните си територии и „овцете“, както наричаха хората, живеещи там, а за власт над държави и кралства, промъквайки се в правителствата, енергийните промишлени центрове, финансите и медиите. В САЩ нещата стигнаха най-далеч, и то изключително бързо: сега Конгресът имаше трета, изцяло нова вампирска камара, наречена Примус.

Власт на международно ниво, защо не? По-лесно бе да завладееш една страна, когато можеш да посетиш градовете й с частния си самолет, със затъмнени прозорци и благоразположени донори, които изпълняваха ролята на стюардеси или просто идваха като гости.

Фъстъци, соленки или нулева отрицателна?

Сега и не толкова изгубеният континент Атлантида се бе намесил заедно с тираничния си бог на моретата, който своеволно бе стоварил проклятие върху един от воините си, за трагедия, която дори не беше по негова вина. Корелия беше създател на тази присъда, като бе оставила Бренан без право на избор. Той дори не е знаел за бебето. Според Тиарнан това бе най-страшното от всички наказания: да разбереш, че си баща, а после че не си, и двете в един и същ момент.

Една неприятна мисъл я порази като мълния в стомаха: бил ли е настина? Корелия не й звучеше така сякаш е била от най-преданите жени. Ами ако детето изобщо не е било на Бренан? За жалост, тази й мисъл я доведе до няколко въпроси без отговор: Можеше ли един бог да знае такива неща? Дали Посейдон притежава супер способности за тестване на ДНК или просто е предположил? Възпротиви се на поредицата въпроси, защото знаеше, че няма как да ги зададе на Бренан, без да го нарани още повече.

Бренан бе казал истината. Той също така вярваше, че няма да я нарани; че би умрял, за да я защити. Тиарнан трябваше да се притеснява единствено за повторната поява на странния му пристъп, в следствие на проклятието, а с него можеше да се справи изключително лесно. Всичко, което трябваше да стори, бе да избяга от него, за да се активират условията на проклятието. Изразът „далеч от очите, далеч от ума“ придобиваше съвсем нов смисъл. Ако не я виждаше, щеше да я забрави, а така тя щеше да бъде свободна да се върне към мисията си.

Сама.

Сама щеше да й е по-добре. Тъй че нямаше защо перспективата от това, Бренен да я забравя, да води до празнина в душата й.

Тиарнан се измъкна от умствените си странствания и преди да е успяла да помисли, да се помръдне или да си поеме дъх, Бренан се обърна и с нечовешка бързина се спря на няколко сантиметра от нея. Взирайки се в очите й, неговите се свиха сякаш така я предизвикваше да го спре, след което обви ръка около кръста й и я придърпа по-близо до себе си, докато гърдите й не се опряха в неговата гореща и силна гръд. Точно когато мислеше, че ще я целуне, той просто отпусна брадичката си върху главата й и вдиша дълбоко, сякаш поемаше нея. Запаметявайки уханието й.

При усещането за горещото му и твърдо тяло срещу нейното всеки нерв в съществото й се възпламени, а тя трябваше да се бори с порочното и напълно нерационално желание да се сгуши още повече. Бяха минали повече от няколко месеца, не, повече от година от последния й интимен контакт или връзка и тялото й крещеше, давайки й да разбере, че краят на принудителното въздържание трябва най-после да настъпи.

Но бе повече от това. Горещината, която пращеше и завладяваше крайниците й, не беше единствено заради липсата на секс. Бе лично, беше заради Бренан. Начинът, по който я гледаше, сякаш желаеше да я съблече и да я люби опряна в стената, да не говорим за нещата, които й бе казал.... Ами.... Това бе предостатъчно, за да разпали сексуалните желание дори и на най-сдържаната жена, а тя, честно да си каже, никога не е била такава.

Бренан изви глава, така че тя усещаше топлия му дъх до ухото си, а тялото й й измени, като потрепна съвсем леко. Страните й веднага запламтяха от смущението, което изпита. Едно нещо беше да се разгорещява по луд, древен, прокълнат от боговете воин в хотелска стая, а съвсем друго да му позволи да го види.

- Аз, който твърде дълго разсъждавах разумно, разбрах, че всяко подобие на спокойствие или логика ме напусна, когато те видях, макар и съвсем невинно, да докосваш ръката на онзи мъж - каза той. - Превръщам се в неандерталец, на който му липсва пещерата, в която да те завлече и бухалката, с която от време на време да налага бездомни и объркани мамути.

Изненада я, че въпреки опасната ситуация, в която се намираха, той успя да я разсмее.

- Образът на бизнесменът-милиардер Бренан само по препаска от животинска кожа е нещо, което изобщо не мога да си представя -отвърна му тя и се отпусна в прегръдките му.

Той я придърпа дори още по-близо и я целуна по извивката на врата, което я накара да потрепери в обятията му. Някъде в мътната омая на съзнанието си, осъзна, че това е опасно и сложи ръце на гърдите му. Той бе опасен. Но в този момент не й пукаше.

- Смехът ти е като симфония предвещаваща пролетта, която най-сетне ще прогони дългата и пуста зима на моето съществуване -проговори Бренан с пресипнал глас. - Не мога да разбера защо се боря с тази емоционална приливна вълна. Не е ли достатъчно наказание лишаването от чувства в продължение на хиляди години?

На Тиарнан й се стори, че сякаш е хваната в копринена паяжина от чиста чувственост. Гласът му и усещането на дъха му, които галеха кожата й, изпратиха взривоопасна топлина и непреодолимо желание по тялото й. Въпреки множеството награди, спечелила с дар словото си, изглежда, не можеше да намери и една дума, с която да му каже да я пусне.

Устните му си прокарваха път по врата й и захапаха нежно меката част на ухото й. Тиарнан изстена заради рязката стрела на страстта, която се вряза в нея, в резултат на която зърната й се втвърдиха и бедрата й се притиснаха едно в друго.

- Желая те, Тиарнан - призна Бренан с онзи негов изкусителен глас, който би трябвало да е извън закона във всички седем, тоест вече осем континента.

Гласът му звучеше като соната, когато изричаше истината. Музикален, дълбок и опасно съблазнителен, чуваше го и това бе почти достатъчно да я накара да започне да сваля дрехите му, докато не постави ръцете и устните си върху горещата му, мъжествена кожа.

И това бе предостатъчно, за да я уплаши и да я накара да се отдръпне от него. За миг ръцете му се стегнаха, но това бе достатъчно да й покаже, че нямаше да успее да избяга от силата на тези сякаш подсилени със стомана мускули, ако той не й го бе позволил. А мисълта, че го направи, я успокояваше и дразнеше едновременно.

- Не. Никакво желание - възрази тя, мразейки начина, по който думите й прозвучаха някак меки и дрезгави. - Имаме работа. Трябва да се приготвим за приема.

Тя отстъпи назад, а той я гледаше съсредоточено както хищник, следващ плячка си. Мисли за легло, шоколадов сос и бита сметана, които да покриват важни части от тялото й, взривиха съзнанието й и температурата й се покачи с няколко стотин градуса.

- Какъв прием? - попита я той разсеяно, докато отново се приближаваше към нея и я пронизваше с жаркия си поглед. - В крайна сметка обществените правила и рационалното мислене, са безсмислени. Радвам се, че стигнах до това умозаключение, след като години наред така стриктно съм следвал правилата и насоките за благоприличие. Не мога да открия достатъчно правдоподобна причина, която да обясни, защо да не можем да се насладим на телата си, ако, разбира се, ме желаеш, а реакцията ти току-що ми вдъхва надежда.

Тиарнан се дръпна назад, като вдигна ръце с дланите напред.

- О, Бренан, мога да се сетя за безброй причини. Трябва да открия какво става с тези учени и да се обадя на шефа си, преди да ме е уволнил, а ти трябва да се върнеш в Атлантида и може би да се прегледаш. Там изобщо имате ли психолози?

- Тези опции не ме блазнят - отвърна той и се спря на сантиметри от нея, като започна да разкопчава ризата си, копче след мъчително копче, докато не се откри изящната шир на божествено мъжествените му гърди. - Прекарал съм последните две хиляди години от живота си, правейки това, което е правилно, рационално и разумно. Сега само Посейдон знае за колко дълго съм способен да чувствам и искам да потъна във всеки един момент, желая да потъна в теб.

- Аз не... Ние не...- неочаквано Тиарнан не можеше да намери добра причина да не се съгласи с него, а решението й отслабваше допълнително с всяко следващо копче.

В края на краищата биха могли да прекарат един мъничък час изпълнен с див и потен секс, преди да се върнат към задълженията си. Нали така?

Но разумът показа грозната си глава в съзнанието й и тя изръмжа:

- Не, не и пак не. Не мога просто така да преспя с някого, когото дори не познавам. Това е твърде далече от зоната ми за комфорт и да не говорим за проклятието и за това какво, по дяволите, може да се случи, а и защо изобщо водим този разговор?

С едно рязко и бързо движение Бренан свали блузата си и я пусна на пода.

- Съгласен съм. Разговорите са излишни. Можеш да говориш, когато си гола. - Той се пресегна и улови кичур от косата й, поднесе го до устните си и го целуна. - Трябва да свалиш блузата си, за да мога да целуна прекрасните ти и съвършени гърди, да вкуся всеки сантиметър от тялото ти, докато не те разгорещя до такава степен, че да искаш да ме усетиш в себе си също толкова, колкото аз искам да бъда там.

- Аз,... аз... - за секунди над ума й падна пелена, а хормоните й правеха цигански колела. След което издиша шумно и отново опита. - Няма да се бавим, повярвай ми - запелтечи и притисна краката си, за да спре влагата, зараждаща се между бедрата й, предизвикана от смелите му думи. - Но, не мога. Ние не можем. Аз просто. не. Не се познаваме, а над теб тегне отвратително проклятие, така че, не, не мога.

Бренан си пое дълбоко и остро дъх, след това се дръпна от нея и наклони глава.

- Три пъти мери, веднъж режи. Това е закон на Феите, а не на атлантите, но колкото и отчаяно да е желанието ми по теб, няма да те взема, ако изпитваш дори и най-малкото колебание.

Той сви юмруци и после ги отпусна, докато необуздани тръпки препускаха по тялото му, а мисълта, че действията му бяха начин да потисне желание, насочено към нея, едва не накара Тиарнан да промени решението си. Почти. Искаше й се да каже нещо, с което да успокои напрежението помежду ум, но преди да успее, телефонът й звънна отново.

Бог да благослови Рик и неспособността му да бъде игнориран.

Тя се обърна към Бренан и му се усмихна несигурно.

- По-добре да отговоря.

Той кимна, след което се наведе, за да вземе ризата си. Докато изваждаше телефона от джоба си и го отваряше, Тиарнан наблюдаваше как покрива величествената си гръд, опитвайки да се престори, че първоначалната й реакция не беше съжаление, а облекчение.

- Тиарнан - Рик извика в ухото й, с което й напомни, че се предполага да отговаря на обажданията си. - Там ли си? Какво, по дяволите, става там? Гледала ли си новините по Си Ен Ен? Тази нощ отново е имало атака, точно в Йелоустоун. Приятелката на жертвата обвинява шейпшифтърите вълци и изглежда нещата ще загрубеят адски много за твоя контакт Лукас.