Изкуплението на Атлантида

Глава 12

Тиарнан последва Бренан, след като той се увери, че никой не ги чака в засада. Поне никой неподходящ. Имаше нещо в тези воини и начина им да приемат безопасността и защитата много сериозно. Но след ден като този се радваше, че беше така, въпреки че Бренан бе една от причините тя да се нуждае от защита. След като бяха напуснали стаята за известно време, тя отново направи бърза проверка за подслушватели. Все още беше чисто. Или Литън им вярваше, или беше глупав, а може би твърде арогантен, за да смята, че разговорът им е важен.

След като върна сканиращото устройство обратно в чантата си, се обърна към Бренан.

- Трябва да поговорим. Девън може да се окаже вампирът, който по-рано ме приклещи, за да си поговорим, но не мога да бъда сигурна. За жалост, не си призна. А и имайки предвид ситуацията, в която сме попаднали, не бих искала да го притискам.

Обърнат с гръб към нея, Бренан стоеше неподвижен, без да пророни и дума.

- Бренан? Отново ли общуваш с Алексий чрез специалните ти сетива, подобни на тези на Спайдърмен? - тя въздъхна, когато той не отвърна. - Виж, напълно разбирам тежестта на тази ситуация, но все пак ти помогнах да удържиш емоциите си и най-малкото, което може да направиш за мен, е да ме държиш в течение със ставащото. Не мога дори да си представя колко ужасно е да изпиташ всички чувства, които в продължение на две хиляди години си потискал, наведнъж. Ще се побъркам, ако трябва да усетя наново всичко, което ми се е случило през последните двадесет и осем години.

Той потрепна, сякаш тя го бе поразила с думите си и ледените тръпки на загриженост се спуснаха надолу по гръбнака й.

- Ако партито и танцът с вампира са ти дошли в повече и си на път отново да се сринеш, моля те, кажи ми веднага - каза тя и бавно тръгна към вратата. - Защото преживях достатъчно от това за един ден.

Той най-накрая се обърна към нея, направи го много бавно и вдигна глава, докато погледите им се срещнаха. Тя ахна и отстъпи крачка назад, когато усети наситения с адреналин механизъм „бий се или бягай“, да се задейства с пълни сили в нея.

- Очите ти! Вече не са зелени - продума тя.

- Какъв цвят са?

Бренан стоеше напълно неподвижен, сякаш знаеше, че Тиарнан ще избяга при първия признак за движение.

Тя се загледа в очите, които необяснимо как бяха станали среднощно черни. Черни, но с малка разлика.

- Те са... черни с малки синьо-зелени центрове, почти като...

- Почти като какво?

- Като пламъци. Като малки синьо-зелени пламъци.

Боецът бавно, ах, така бавно, вдигна ръка и я протегна към нея.

- Тиарнан, нуждая се от теб. Искам да те подържа дори и само за малко. Чувствата ми ме смазват. Пулсират в тялото, кръвта и костите ми. Нищо в живота ми не ме е подготвило да победя враг, който живее в мен. Не мога, не мога да чуя мислите си от всичкия този шум.

Той си пое дълбок дъх на пресекулки.

- Ти успокояваш турболенцията. Виждаш ли изобщо смисъл в това, което казвам?

Тя кимна почти против волята си. В съзнанието си знаеше, че не трябва да се забърква в проблемите на атлантите. Древни проклятия, отмъстителни богове и застрашаващи разума емоции бяха твърде странни. Прекалено налудничави и твърде много на фона на реалната и много опасна мисия, която беше предприела.

Но въпреки това се нуждаеше от него. Трябваше й, защото бе част от прикритието й, а Литън и останалите вампири го смятаха за важен, и...

Тя се залъгваше. Не се изкушаваше да го задържи в мисията заради историята, камоли заради Сузана или заради някаква друга сложна причина, която би могла да има смисъл.

Желаеше да го задържи заради самата себе си.

- Само за малко? - повтори тя, без да знае какъв отговор иска да чуе: да, само за малко или не, никога няма да те пусна.

Невероятно беше, че може да изпитва такива силни и объркани чувства към мъж, за когато почти нищо не знаеше. Но бе истина.

Дори за нея. Най-вече за нея.

Тя го познаваше, познаваше го на такова ниво, което няма нищо общо с разум, логика, дори и време.

- Да - прошепна той. - Да, само за малко.

Бренан така бързо прекоси стаята, че тя едва го видя, докато не я взе в прегръдките си я вдигна на ръце. Обувките й тупнаха на килима под краката й, а Тиарнан започна да изучава себе си и ръцете си върху силните му рамене.

- Благодаря ти - каза той простичко, но в това нямаше нищо просто, можеше да го разбере от начина, по който тръпките, разтърсваха могъщото му тяло.

- Не можах да го понеса. Нищо от това. Да ги наблюдавам, докато те зяпат или по време на танца, да виждам как онзи вампир те докосва - той млъкна и се наведе, за да допре челото си в нейното, и същевременно затвори очи.

Тя знаеше какво трябва да стори. Да го пусне да си тръгне. Да му позволи да я забрави и да продължи сама в мисията си. Проклятието го измъчваше. Бренан затегна хватката си около нея и сърцето й прошепна истината, от която се страхуваше. Нямаше избор. След като е далеч от нея, той ще я забрави и може би ужасната емоционална наситеност щеше да спре или да се успокои поне малко, за да може Бренан да запази разсъдъка си.

Бе на път да рухне и никой не го заслужаваше. Най-вече той самият. Този воин, който в продължение на години бе давал толкова много на човечеството.

Тя обгърна лицето му с ръце и погледна в невероятно красивите му черни, с пламък в центъра, очи.

- Бренан. Трябва да си вървиш. Трудно е и не мога... не мога да гледам как болката от всичко това те побърква. Мога да се справя и сама.

Той завъртя глава и положи една целувка от вътрешната страна на дланта й.

- Не - отвърна нежно. - Няма да те оставя. Ще работим заедно, за да открием истината, скрита зад тези учени и заговора им, а след това ще те освободя.

- Ще ме освободиш ли? - Тиарнан знаеше, че трябва да се отдръпне от него, но не можеше да се спре да го докосва. Да се отпусне в неговата топлина и да вдиша пикантния му мъжествен аромат.

- Не трябва да се въвличаш в проблемите ми - гласът и очите му бяха така сурови и студени.

Докато го наблюдаваше, очарована от видяното, черното в ирисите му избледня и те отново придобиха цвета на бледа и зелена пролет, но тогава непонятна за нея мисъл я накара да се зачуди за колко ли от проблемите му причината бе тя.

* * *

Бренан стисна юмруци от двете си страни и се забори с най-могъщия враг, пред когото някога се е изправял: самия себе си. Емоциите го връхлитаха като хванат в бурята кораб и всяка молекула в тялото му крещеше да я вземе, да я вземе, да я съблече и направи своя.

Дисциплина. Нуждаеше се, длъжен бе, трябваше. Щеше да е спокоен, да мисли разумно и най-вече, щеше да бъде мъжът, от когото тя се нуждае, а не мъжът, който се нуждаеше от нея. Не сега. Все още не.

Може би никога.

- Този Девън вероятно играе надълбоко, занася се с нас, но въпреки това не отписвам вероятността да е поискал да танцува с теб просто защото бе най-красивата жена в залата - каза той като се стегна срещу прилива на желание, който караше пениса му да подскача в панталона му всеки път, щом тя се изчерви.

Както предположи, страните й придобиха изключително привлекателен розов оттенък.

- Не мисля. Но, все пак ти благодаря. Вампирите рядко вършат нещо просто ей така, особено могъщите като Девън. - Тя седна на ръба на леглото и започна да си подбира дрехи от раницата, но след това щракна с пръсти. - Чакай, за малко да забравя. Девън каза да те поздравя. Срещал ли си го?

- Не съм срещал вампир на име Девън, въпреки това признавам, че дори и ако съм го срещал нямаше да го разпозная в тълпата и заради очилата, които носеше - Бренан се намръщи, докато обмисляше възможностите. - За жалост, първото, което ми идва наум, е, че може да съм убил член на кръвното му потомство и той иска да си отмъсти. Често ми се е случвало през вековете.

Тя въздъхна.

- Начинът, по които така небрежно казваш нещо от рода „през вековете“ е толкова нереалистичен. Когато всичко това приключи, може да проведем един доста дълъг разговор за чудесата, които си видял и нещата, които си преживял през дългия си живот.

Той замръзна на място, осъзнавайки за какво загатваха думите й дори ако тя не ги бе казала с умисъл. Че за тях има бъдеще. Че тя би искала да прекара повече време с него. Че той може да храни миниатюрна надежда.

- Не бих желал нищо повече - отвърна воинът.

Тиарнан наклони глава.

- Това беше лъжа. Не голяма, но нещо... в нея, има нещо невярно в начина, по който го изрече.

Бренан обмисли думите си и след това слисан започна да се смее и малка доза радост отвори вратите към по-тъмни и жадни емоции.

- Няма да ми е лесно с теб, нали така, познавачо на истината? Долавяш дори и най-бледата лъжовна сянка в иначе изпълнено от истина твърдение. Да, в действителност това, което казах, не е напълно вярно. Но истината обхваща желанието ми към теб и ми изглежда твърде агресивно за краткото ни познанство. Има толкова много неща, които бих се радвал да правя с теб, вместо да говоря.

Очите й потъмняха и тя си пое лек накъсан дъх, давайки му надежда, че не е останала безразлична към него. Освен това беше твърде рано, но преди да се наемат да изучват страстта, която пламтеше така ярко между тях, имаха да свършат още много неща.

- Какво ще кажеш за момента да оставиш желанието настрана? Бренан, ти, така да се каже, обобщи целия ми живот. На никой не му е било лесно да бъде близо до мен, включително и на семейството ми. Съжалявам, че и теб те притеснявам.

Бренан съвсем ясно можеше да види, че я бе наранил с нехайните си думи, а болката от това откритие го изгаряше целия, ала все пак той не беше свикнал с тези емоции, както и с последиците от тях и не знаеше какво да стори, за да поправи вредата от думите си. Обаче искаше да разбере и така да я опознае по-добре.

- Кажи ми какво е да се живее така. Притежаваш дарба, отдавна изгубена за атланите. Наричаме тези, които могат да чуват и доловят отгласа на истината и заблудата „познавачи на истината“. Били са високо почитани в обществото ни или поне така се разказва в историите, но много често... - замлъкна, проклинайки глупавия си език.

- Много често какво?

- Нищо. Трябва да намерим Лукас и Алексий.

- Кажи ми - настоя тя. - Много често са полудявали? И хората са ги намразвали? Мислиш ли, че не го знам? Вярваш ли, че е лесно да чуваш всяка една лъжа без значение колко малка и незначителна е тя? Да, талантът ми е полезен, когато разследвам някоя история. Но през останалото време? Ха. Обществото ни не би могло да оцелее без учтивите малки измами. Благородни лъжи. Да, ти все още си също толкова прекрасна както в деня, в които се ожених за теб. Чудесен опит да удариш топката, малък Джуниър. Ама разбира се, че искам да отида на хокей с теб, скъпи - Тиарнан постави ръце около главата си. - Винаги съм знаела. Когато момчето, с което излизам мисли, че не съм толкова сладка като предишната му приятелка, или шефът ми смята, че писането ми е пълен боклук или че баща ми има връзка с детегледачката. Винаги съм знаела. -Когато вдигна поглед и се загледа в него, сълзите блестяха сплетени в миглите й, ала за Бренан те бяха като кинжали, забити в сърцето му. - И знаеш ли какво? Мразя всяка секунда от това. Бих дала всичко, за да не знам. Само за ден, за седмица, мамка му, за час дори. Бих се радвала да не зная.

- Моля те, прости ми - Бренан приклекна пред нея и сложи ръце на леглото от двете страни на коленете й. - Аз съм един неразумен идиот. Ще се опитам да не бъда. Моля те, не плачи. Не мога да го понеса, а и се страхувам, че напълно ще се лиша от мъжественост като и аз се разплача.

Тя съвсем леко се усмихна.

- Мъжете в този век също плачат.

- Не и аз. Ако започна, се опасявам, че ще плача поне десетина дни, ако ли не три пъти по толкова. Ще ти се наложи да се обадиш на служителя на рецепцията, за да ти даде кофи, в които да събираш сълзите ми, за да не наводнят целия парк - каза той и с умисъл се ококори в израз на прекомерна тържественост, с надеждата да я накара да се засмее. - След това по телевизията ще съобщят, че бизони са хванати в капана на наводнението и са били принудени да плуват, в името на безопасността си.

Тиарнан се засмя на глас.

- Добре, печелиш. Ще спра да се самосъжалявам, но само заради бизоните.

Когато се наведе напред и на свой ред целуна клепачите й, вкусвайки солта в сълзите й като я отпечата в душата си, тя го беляза завинаги.

- Ти си смела и безкористна жена, Тиарнан Бътлър. Нека сега да намерим Алексий и да измислим плана ни за действие.

Той се изправи, като я взе със себе си.

- Ще трябва да се преоблечем преди да се срещнем с Алексий и останалите. Ще се обърна с гръб, ако това ще те удовлетвори?

Тя поклати глава.

- Трябва отново да ползвам другата стая. Ще съм бърза.

Тя му даде телефона си и изчезна, а Бренан го сложи на бюрото и докато набързо свали смокинга си, гледаше съсредоточено към снимката й. Този път образът й не избеля така бързо от съзнанието му, но мъглата започна да се надига едва след няколко минути.

- Тиарнан? Трябва да те видя - извика накрая, мразейки собствената си безпомощност.

Красива както винаги, но сега по-добре покрита, защото бе облечена със зелен пуловер, дънки и ботуши, тя отвори вратата широко и пристъпи напред

- Тук съм. Знаеш ли, наистина трябва да отправиш петиция към Посейдон.

- Ще го направя - отвърна мрачно. - Аларик, нашият висш жрец, без съмнение ще ми помогне да намеря начин да се свържа с бога на моретата. Макар че не знам да има случай Посейдон да е отменил проклятие, веднъж след като го е направил.

- Няма да боли, ако опиташ, нали? Ако ти откаже, няма да си в по-лошо положение, отколкото си сега. Може би вероятно аз мога да говоря с него в твоя защита?

- Би предложила да се изправиш пред повелителя на моретата и да пледираш в моя защита?

Бренан усети, че искреността в думите й срина още един слой в защитата му. Бе готова да се изправи пред Посейдон. Заради него.

Тиарнан прехапа устна, но кимна.

- Да, без риск няма победа. Права ли съм? Какво ще кажеш да се съсредоточим върху настоящия ни проблем?

- Съгласен съм. Трябва да намерим начин да се промъкнем покрай нежеланите си охранители и да отидем в щабквартирата на Лукас, за да разберем какво точно се е случило.

- Можеш ли отново да направиш номера с мъглата? - Загледа се в прозореца. - Беше доста впечатляващо, между другото. Никой няма да те хване, ако пътуваш по този начин.

- Бих могъл, но така няма да мога да те нося. Или, за да бъда точен, въпреки че мога да те нося, докато съм в тази форма, ще бъде доста стряскащо за онези, които те гледат отдолу, да те видят как се носиш във въздуха на невидимо килимче.

Тиарнан прехапа устна.

- Значи не можеш да ме превърнеш в мъгла?

- Не, само атлантите притежаваме тази способност.

- Трябва да призная, че се чувствам малко облекчена. Не ми харесва идеята молекулите ми да се пренаредят. В това отношение съм повече като МакКой и Спок(герои от „Стар Трек“), ако схващаш смисъла ми.

- Всъщност и представа си нямам.

- Съжалявам. Пристрастена съм към „Стар Трек“. Голям фен. Харесва ми и римейкът. - Тиарнан закрачи към прозореца и погледна през него. - Значи е решено. Ти отиваш там, чрез трика с мъглата, а аз ще остана тук и ще си почина малко. Може би ще поръчам румсървис. А когато се върнеш...

Негов ред бе да я прекъсне.

- Не мога да се отделя от теб, Тиарнан. Въпреки че никога не бих те оставил сама, заобиколена от толкова опасности. Но не мога да те оставя, защото проклятието ще ни застигне с пълна сила.

Тиарнан се удари през челото.

- Знам това. Знам го. Но ми е трудно да го запомня, ако виждаш смисъл в думите ми. Като когато влизаш в стаята и натискаш ключа на лампата, въпреки че знаеш, че трябва да смениш крушката?

През половината време Бренан дори не разбираше за какво му говори, но това по никакъв начин не му отне чистата наслада да я наблюдава. Да съзерцава как устните й се движат и същевременно да си представя какво би могла да направи с него, използвайки тези прекрасни и сочни устни...

- Бренан? - помаха му тя. - Пак го правиш!

- Да правя - какво?

- Гледаш ме, сякаш съм част от менюто.

- Разбира се, че не - топлинна вълна заля тялото му и това издаде току-що изречената лъжа. Спомни си за дарбата й и се усмихна. -Може би за десерт.