Изкуплението на Атлантида

Глава 30

Бренан скочи от земята, побъркващата ярост за пореден път обгръщаше съзнанието му. Трябваше да защити Тиарнан, която изглеждаше замаяна и премигваше сънено.

Смити го огледа като плъх в клетка. Може би беше, но те нямаше да наранят неговата жена.

- Докоснете я и ще си платите за грешката - изръмжа воинът. -Без значение колко ще ми отнеме, ще ви заловя и ще ви измъчвам с години, преди да ви позволя да умрете.

Литън пребледня и отстъпи назад, Смити обаче само се усмихна и посочи добре въоръжените си главорези.

- Устата прави обещания, които обстоятелствата не могат да изпълнят. Затворен сте в клетка и ние разполагаме с оръжията.

Тиарнан се изправи на крака и тръгна назад.

- Моля ви, доктор Литън. Ние сме на ваша страна, не си ли спомняте? Съжалявам, че се отнесох така, просто Сузана бе моя приятелка, но въпреки това ние сме съгласни с това, което правите и ще ви помогнем. Бренан разполага с парите, аз с контактите в новините и ...

- Млъквай - сопна се Литън. - Издадохте се. Мислиш ли, че съм толкова тъп точно сега да позволя една добра история и красиво лице да ме заблудят?

- Успокоите се, госпожице - каза Смити с тон, лишен от грубост. - Боли по-малко, ако не се борите.

Спокойствието на Смити или страхът на Тиарнан, изглежда, вдъхнаха кураж на Литън.

- Размислих - каза той, с разтегнати от изпълнената с жестокост усмивка. - Бренан ще е първи. Ще го активираме, с което не само ще сложим ръка на богатството му, но ще се отървем от непрестанното биене в гърдите му.

Бренан пусна ръцете си и се помъчи да изглежда възможно най-незаплашителен.

- Да. Вземете мен. Ще ви се подчиня, само я пуснете.

Литън изви глава назад и се изсмя.

- Никой никъде няма да ходи. Журналист на свобода, разполагащ с тази история? Как ли пък не! Защо направо да не си тегля куршума.

- Не ни позволявай да те спираме - отвърна Тиарнан, а на Бренан му се прииска да я аплодира.

- Започваме. Веднага. Изведете го оттук и се погрижете да е завързан за стола - нареди Литън на Смити.

Мъжът не помръдна.

- Девън съгласен ли е? Мислех, че той искаше да го изчакаме. Нямам никакви намерения да влизам в сблъсък с най-могъщия вампир в района, ако ме разбираш. Харесва ми кръвта във вените ми винаги да е в пълното си количество.

Литън се завъртя и го погледна с изпъкналите си очи.

- Правиш онова, което аз ти наредя, чуваш ли ме? Вече не ни се налага да слушаме онзи позьор, Девън. Джоунс дърпа конците и преди по-малко от двадесет минути ми се обади, за да ми даде зелена светлина. Ти отговаряш пред мен, надменно бодигардче, така че или прави каквото ти казвам, или се махай.

Смити бе като въплъщение на спокойствието по време на цялата тирада на Литън дори когато ученият започна да му крещи. И кимна, след като Литън приключи.

- Ти си шефът.

- Да, такъв съм. Не го забравяй - отвърна докторът самодоволно.

Бренан не можеше да повярва, че ученият, за когото се предполагаше, че е гений, може да бъде в такова неведение относно реалността. Смити не беше някакъв си дресиран главорез. На мига можеше да се пресегне и да скърши врата на Литън. Явно Смити имаше причина да бъде тук, причина различна от заплащането.

Или пък заплатата наистина си я биваше.

Бренан също имаше пари. Ще използва тази си мотивация следващия път, когато му се отвори възможност да остана насаме със Смити.

Погледна към Тиарнан, опитвайки се да й каже посредством езика на тялото и изражението на лицето си, че всичко ще бъде наред. Тя се взираше в него с такова безнадеждно, примирило се с падението изражение, а болката от видяното едва не го събори на земята.

- Тиарнан, аз ще съм добре. Скоро ще се върна, но искам да не забравяш какво ти казах миналата нощ. Имай вяра в тях. И в мен.

След това се загледа в очите й, запомняйки всеки детайл.

- Бренан, ако те отведат... - замлъкна и хвърли един поглед към Литън и Смити. - Знаеш какво ще се случи. Аз, аз ще направя всичко възможно да ти напомня. Да ти помогна да си спомниш, разбираш ли ме? Не се притеснявай!

Тиарнан му предложи колеблива успокояваща усмивка и малкият й жест отново го извади от равновесие.

Тя не се страхуваше за себе си, а за него.

- Колко трогателно, но се опасявам, че трябва да тръгваме -прекъсна ги Смити. Кимна към пазачите, намиращи се до контролните монитори. - Изключете го!

Те направиха нещо и изведнъж постоянното жужене, изпълващо стаята спря. Беше така внезапно, че Бренан едва не изпусна шанса си. Вцепени се на място и така силно изстреля зова си за помощ по менталната им връзка, че Алексий несъмнено щеше да го чуе, освен ако не се бе върнал в Атлантида.

Елата сега. Хванали са Тиарнан и ще експериментират с мозъците ни. Идвайте веднага.

Опита се да им предаде и картина на местоположението им, ала Смити вече се приближаваше към клетката, здраво стиснал малко метално устройство.

- Хайде без изненади, става ли? - каза той. - Навярно си забелязал, че приятелчетата ми са насочили пистолетите си към приятелката ти, а те са адски нетърпеливи да дръпнат спусъка. Толкова е трудно да си намериш добри и надеждни помощници тези дни.

Бренан се напрегна, а всяка клетка в тялото му искаше да се нахвърля, да убива, да изтръгне ръката на Смити и да я използва, за да пребие Литън до смърт, но в този момент Тиарнан издаде странен звук, който го накара да се обърне, за да види как четирима мъже стояха около клетката й с оръжия, насочени към главата и гърдите й.

В никакъв случай нямаше да пропуснат, не и от такова разстояние.

Бренан кимна.

- Да, ще тръгна доброволно с вас. - Сложи ръце на главата си и ги хвана една в друга, заемайки универсалната поза на затворник, но не пропусна да прикове Смити с поглед, който съвсем ясно отразяваше намеренията му. - Ще те държа отговорен, ако някой от твоите приятелчета нарани и косъм от главата й.

Смити присви очи, почти ги затвори и изръмжа уклончиво. Нямаше да получи нищо по-добро, така че Бренан излезе бавно от клетката си. Литън изприпка напред, като внимаваше да стои на няколко крачки по-далеч от Бренан. Каква изненада! Този мъж притежаваше мъдрост, макар и в малко количество.

Преди да е напуснал стаята, Бренан се спря и погледна назад към Тиарнан.

- Вярваш ли ми? - попита я.

- Да - отвърна тя, докато сълзите се стичаха по лицето й. - С живота си.

Воинът кимна, давайки обет пред самия Посейдон, че ще оправдае това доверие. Сетне последва Литън извън залата.

Поведоха го през кратък път, надолу по един коридор, а после в друга стая: тази беше огромна, с бели стени, блестящ метал и с тръпчивия мирис на химикали, просмукан във въздуха. Литън се затича към големия стол, който заемаше по-голяма част от залата. Танцуваше около него като езичник, приготвящ се за човешко жертвоприношение.

Бренан знаеше, кой всъщност щеше да бъде жертвеният агнец. Осъзна го в момента, в който чист, вледеняващ ужас и адреналин закипяха във вените му и доведоха инстинкта му да се бие или бяга до невиждани, неистови върхове. Смити присви очи и вдигна оръжието си, само че Бренан не се страхуваше от оръжия. Не се страхуваше за себе си. Всяка частица от този ужас бе за Тиарнан, останала сама в онази килия.

Ако Бренан загубеше живота си, тя щеше да остане сама и да страда. Ето защо, без значение какво бяха на път да му сторят, той трябваше да оживее.

Трябваше да оцелее.

Те го приковаха към стола, но той и без това се даде без бой. Не се бореше. Стоеше безучастно, сдържайки яростта и желанието да ги избие до крак. Но в никакъв случай не можеше да скрие напълно безстрашния и побеснял воин, спотайващ се в него. Всеки, направил труда да се взре в очите му неволно, отстъпваше назад, в стремежа си да избяга от омразата, отразяваща се в тях.

Всички с изключение на Смити. Той просто кимна, очевидно разпознал побратим хищник и продължи да овързва Бренан към стола.

Литън се приближи и постави металната каска на главата му и на мига усещане за клаустрофобия изправи Бренан на нокти. Усещане, което така и не го осени, по време на часовете, прекарани в клетката. Обезумял, знаейки, че трябва да намери начин да избяга, да открие начин, да не им позволи да ровят в мозъка му, се напрегна в кожените връзки, с които го бяха приковали към стола.

Един от пазачите направи грешката да се приближи с милиметър по-близо, при което Бренан изметна глава назад и я заби в лицето на мъжа. Извика триумфално, след като чу пукащия звук и крясъка на охранителя, сетне се извърна назад към Смити, който стоеше от другата страна на стола.

- Не мога да кажа, че те обвинявам, друже, но така няма да стане - обясни Смити.

След миг вдигна ръка и допря метална кутия към Бренан: мощно, болезнено и разтърсващо електричество си проправи огнена следа през тялото му, извивайки го над стола и стегна стиснатата му челюст до такава степен, че чак черепът го заболя.

Веднага щом жуженето и болката секнаха, Бренан се намери потрепващ на ръба на съзнателното, неспособен да помръдне. Неспособен да защити Тиарнан, докато разумът му кънтеше в главата му.

Провали се, провали се, провали се.

След това Литън се изсмя и започна да се приближава към него, докато междувременно държеше проклетата каска в ръцете си.

- Скоро всичко ще свърши, г-н Бренан - изгука той, сякаш говореше на дете. - Толкова по-добре за мен.

След тези си думи, той напъха главата му в шлема и започна да прикрепя електроди. Бренан опита да се бори отново, но мускулите не искаха да се подчиняват на заповедите дадени от мозъка му, а и след няколко секунди Смити му напомни защо не бива да се бори със случващото се.

- Онези оръжия все още са насочени към твоята жена. Наистина ли искаш да ни дадеш причина да стреляме? - За миг в мъртвешките очи на Смити премина нещо... може би проблясък на съчувствие, но изчезна набързо. - Знаеш, че ще дам заповедта.

Бренан се отпусна на стола и не помръдна отново, докато те не включиха машината и електричеството, изстрелващо се от шлема не разкъса мозъка му на парчета.

Не можеше да се сдържи и започна да крещи.