Изкуплението на Атлантида

Глава 9

Девън приглади реверите на сакото си, докато оглеждаше конферентната зала в хотела, а изражението му по никакъв начин не издаваше недоволството, което изпитваше към тази егоистична човешка измет. Очите му бяха обгърнати с тъмни очила, които още повече прикриваха отвращението му. Повечето считаха твърде големите очила за превземка. Радваше се да ги остави да мислят така, което бе по-приемливо от истината. Дегизировката бе по-малко ефектививна, когато се знаеше за нея.

Петте вампири, които се бореха толкова дълго и спореха така ядно против каквито и да е сътрудничество, бяха точно тези, които сега се възползваха най-много от ефективността на консорциума.

Интриганти и консуматори. Като всичките те бяха побъркани от властта и слаби - най-неприятната комбинация. Бързо сменяха лоялността си, като пълзяха и ласкаеха по-могъщите, а още по-бързо наръгваха в гърба провалилите се.

Вратата се отвори и най-неприятния от цялата тази измет влезе в залата. Литън. Човекът. Мъжът, всъщност можеше да е клинично луд. Мъж предал собствения си вид, заради чудовищата, чиято цел бе да ги поробят - да, той наистина беше ценен съюзник.

Но това също така го превръщаше в предател, който постоянно трябваше да бъде държан под око и ако се наложи - премахнат дори и при най-малкия намек, че не е изневерил на изменническата си природа и е предал вампирите, спонсориращи това изследване.

Послушната хлебарка дотърча при него, свеждайки глава, като смесица между страх и триумф изписваше лицето му. Девън стисна леко зъби, за да спре подигравателната усмивка, която бе на път да се настани на лицето му.

- Д-р Литън.

- Господин Девън, радвам се да ви съобщя, че господин Бренан е тук. Нашият щедър дарител от плът и кръв - рече Литън и потърка длани една в друга като карикатура от филм за луд учен.

- Бренан. Да, знам името. - Девън си спомни за последния път, когато го бе видял, но реши да запази дискретност. - Какво трябва да му покажем, за да оправдаем последния му милион?

- Модерната лаборатория е готова - отвърна Литън, но не посмя да срещне погледа на Девън. - Точно както вие сам казахте.

Един от най-възрастните вампири в стаята, всъщност един от най-древните вампири, все още бродещи по земята, удари с ръка по масата за преговори. Този наричаше себе си господин Джоунс, но Девън предполагаше, че след като си толкова стар и могъщ, би могъл да се наричаш както си пожелаеш.

- Не ми харесва - отсече Джоунс с глас, наподобяващ плетеница между мрачни и неприятни неща.

Носеха се слухове, че човеците се побъркват само от гласа на Джоунс. Литън оставаше незасегнат, но непрестанните му поклони и нагаждания подсилваха предположението на Девън, че вече е полудял.

- Защо изобщо да губим време и усилия с човеците? Близо сме до крайната си цел с поробването както на овцете, така и на шейпшифтърите - продължи Джоунс, - и всичко това благодарение на този тук и неговите колеги. Няма нужда да се държим като дресирани маймуни.

- Не съм почитател на нарицателното „овце“, което използваш за човеците - отбеляза Литън с глас, треперещ от явно възмущение или страх.

- Разбира се, че не си - внезапно се изказа Девън, който реши да участва в играта. Много отдавано бе избрал този път и един от недостатъците в избора му бе необходимостта да работи с глупаци. - Готов ли си?

- Готови сме да продължим със следващия етап на опитите над човеците - възпротиви се Литън. - Затова се нуждая от повече пари. Много пари. Господин Бренан разполага с десет милиона, заделени за нас. Той просто иска да се увери, че влага парите си в нещо, което си струва.

- Мъдър бизнесмен - провлачи Девън. - Тогава е по-умен от един средностатистически човек.

Още един от по-възрастните вампири се изказа. След като Барабас бе изчезнал, този контролираше по-голямата част от северозападната част на тихоокеанското крайбрежие. Отговаряше на името г-н Смит, като така или се подиграваше, или показваше почит към г-н Джоунс.

- Защо просто не го убием и не вземам парите? Не възнамерявам да угаждам на човеците, а този век гъмжи от тях.

- Сами сме си виновни, след като се разкрихме и позволихме на хората да узнаят за нашето съществуване. Далеч по-добре щеше да е да си бяхме останали скрити в сенките, както правехме в продължение на хиляди години - изсъска Джоунс, оголил зъби, които блестяха от слюнката по тях.

Девън плъзна поглед по стаята, след което по всеки един от присъстващите поотделно, чак до далечния ъгъл. Никой от останалите вампири освен, разбира се, Смит и Джоунс, не изрази мнението си в подкрепа на единия или другия план.

- Готови сме да продължим - повтори Литън. - Мога ли да го заведа в лабораторията довечера?

Преди Девън да успее да отговори, се почука на вратата, която се отвори, за да разкрие невротичния асистент на Литън.

- Простете, д-р Литън! Съжалявам, че ви притеснявам, сър, но се натъкнахме на малък проблем.

- Наредих ти да не ме прекъсваш - сопна се Литън като трескаво му ръкомахаше, за да го накара да си тръгне.

Девън реши да стори точно обратното.

- Влезте, моля, г-н...

- Уесли, сър. Исках да кажа, Ваша Светлост, сър - запелтечи човекът, по челото му изби пот, а нагарчащият аромат на страх пропиваше всяка негова пора. - Името ми е Уесли.

- Добре тогава, г-н Уесли, какво толкова имате да ни казвате?

Лицето на мъжа се изкриви, като се опитваше да държи под око както вампирите, така и работодателя си.

- Ами, свързано е с господин Бренан.

- Какво за Бренан? - попита рязко Литън. - Той е тук, сам ми каза, че е тук. Даде ли му приветствения пакет?

- Да, разбира се, но той не беше там. - Уесли усука ръцете си, а погледът му постоянно подскачаше по седналите около масата за конференция вампири. - Искам да кажа, че беше в стая, но не неговата.

Литън завъртя очи.

- Тогава го заведи в стаята му. Какво му е толкова спешното на това?

- Така и направихме, служителят на рецепцията го насочи към стаята му, но въпросът не е къде е бил, а с кого. Ако ме разбирате правилно.

Девън въздъхна. Нервната усмивка на този мъж започваше да го дразни и предизвика желания да изтръгне гръкляна му. Не че бе особено гладен или Уесли щеше да му се услади. Но така щеше да сложи край на бръщолевеното му, което си беше страхотно преимущество.

- С кого, Уесли? - попита той, за да предотврати образите на себе си, дарявайки човека с незабавна смърт. - Кой е този спътник, който така те е смутил?

- Репортерката, сър - отвърна Уесли. - Господи Бренан беше с репортерката, Трейси Баум и изглеждаше доста уютно в компанията й, ако ме разбирате.

Човекът с лице на гризач, сякаш озари стаята с похотлива „нека бъдем мъже“ усмивка, която така й не успя да намери своите фенове между нетърпеливите вампири, които или го пренебрегваха, или гледаха на него като на особено ароматна купчина боклук.

- Може да се окаже проблем - отбеляза Джоунс. - Защо нашият затворен в себе си милиардер се занимава с репортерката? Девън, сигурен ли си, че проучванията ти за него за точни?

Девън се отпусна на стената и скръсти ръце пред гърдите си.

- Винаги съм точен, Джоунс. Ето как съм постигнал всичко, което имам. Добре ще е да не го забравяш.

- Може би му е приятелка - предположи Уесли, като гласът му секна по средата на изречението. - Нали знаете, сладък задник, който да...

- Достатъчно, Уесли - прекъсна го Девън. - Освен ако не желаеш да пийнеш по едно с приятелите ми. - Посочи към вампирите, които седяха около масата и се наведоха напред.

- Или може ти да се превърнеш в основното меню - процеди Смит лукаво.

Уесли едва не повали Литън на земята в отчаяния си опит да избяга от стаята, а Девън си позволи една мрачна усмивка.

- Мъжете с власт контролират жените си - отбеляза, знаейки, че по-късно щеше да съжалява за думите си. Тя щеше да се погрижи за това. - Ако изобщо е имало проблеми, предишните действия и финансиране на Бренан щяха да са на първа страница. Той много добре знаеше, че първият му половин милион е заделен за изследвания върху поробването; това бе причината изобщо да ги даде. Тъй че жената просто му прави компания или е с него с цел развлечение. И в двата случая не мога да повярвам, че тя ще се окаже проблем.

- Не ми харесва - каза Смит.

- Ти не харесваш нищо - контрира го Девън. - Ще наредя да ги следят. Ако престъпят границата дори и с милиметър, ще ги хвана и убия. Няма сценарий, от който да излезем губещите. Разполагаме с ексцентричен милиардер, който желае да спонсорира изследванията ни, с надеждата че ще му дадем дара на вечния живот, така че той да продължи да бъде част от управляващата класа, когато ние завладеем света. Или ще работи с нас, или ще промием мозъка му и той ще се превърне в нашата кукла на конци.

- Така или иначе, в крайна сметка планирам да го убия - заяви Джоунс и заби нокът в добре полираната конферентна маса, като издълба буквата Д в скъпата дървесина. - Не изпитвам никакви симпатии към тези самозабравили се хора.

Девън забеляза, че Литън се е запътил към вратата.

- Съгласен ли сте, докторе?

- Какво? Да, разбира се. Нуждаем се от парите. Трябва да вървя на партито. Ще се видим там.

С тези думи Литън излезе тичешком от стаята, следвайки асистента си. След като вратата се затвори, Девън въздъхна.

- Може би трябва да се въздържаме от приказки за убиване на самозабравили се хора около доктора, който е начело на изследването.

- Защо ни е притрябвал Бренан? Ние имаме пари - изхленчи един от младите вампири, който досега не се бе изказвал.

- Браво. Може да заплатиш щетите върху масата - каза Девън.

Джоунс се изкиска.

- Истината е, че не искахте да рискувате собствените си пари за тези проучвания - изтъкна Девън. - И защо да го правим, след като разполагаме с доброволец с пари, готов да предаде овчия си род.

- Би трябвало да си следващия Приматор - добави Смит. - Не харесвам политиката, но на теб ти се отдава с такава лекота. Ще се намърдаме там и когато това стане, ни трябва някои, който да манипулира законите в наша полза. Когато американците промениха Конституцията си, за да позволят съществуването на трета, контролирана напълно от вампири, камара в Конгреса, ни отвориха вратата за пълно господство.

- Може да се каже, че постъпвайки така, загубиха и оголиха вратовете си - отеляза Джоунс разгорещено, а устните му се бяха дръпнили назад, заради издължените резци. - Наш дълг е да приемам жертвите им.

- Вероятно, но никой не става водач на Примуса, защото е убил човеци - каза Девън. - Следващият Приматор трябва да изглежда като вампир, който може да работи с тях, иначе ще сподели съдбата, сполетяла предходните двама.

- Или тя - дрезгав глас дойде от сенките в най-далечния ъгъл. -Кой знае, може би този път жена ще стане Приматор.

Девън се усмихна, наслаждавайки се на начина, по който копринената й рокля с цвят на шампанско така добре се спускаше по извивките й, докато жената пристъпваше към светлината.

- Разбира се, Дийдри. Ако една жена е способна да го направи, то това ще бъдеш ти, скъпа моя.

Тя тръгна към него, без да обръща внимание или да забелязва похотливите и спекулативни погледи на останалите вампири в стаята. Девън протегна ръка и тя я пое в своята, а пръстите й бяха ледено студени.

- Ще танцуваме ли, любов моя - попита го и наклони глава, взирайки се в очите му, а той едва не потрепна, съзирайки бездушното отчаяние в нейните.

- Абсолютно - съгласи се той и се наведе, за да й целуне ръка. -Господа, ще продължим разговора си утре вечер. Дотогава.

Той не си направи труда да изчака, за да чуе съгласието им, а вместо това напусна стаята, все още държейки Дийдри за ръка. На мига, в който вратата се затвори зад тях, тя я дръпна и тръгна бързо по коридора.

- Мислиш ли, че ще успееш да ги убедиш? - попита тя, на достатъчно разстояние, за да не могат вампирите да я чуят, като импулсивно изтри ръката си в роклята си и вероятно не осъзнаваше, че го прави.

Той вдигна рамене.

- Ще разберем утре. По един или друг начин, това ще продължи.

- Литън е глупак.

- Но брилянтен глупак и ни е нужен.

Тя спря точно там в коридора малко преди да престъпи в светлината, която излизаше от затворените врати на балната зала.

- Не харесвам глупаците. Не може да им се вярва, че ще се държат по един логичен начин.

- Той ще се държи прилично, в противен случай ще го убия. Това достатъчно логично ли е за теб?

- Мъжете с власт контролират жените си? Наистина ли вярваш в това, вампире?

Мразът в гласа й бе достатъчен да вледени целия свят, но все пак едва докосваше повърхността, давайки информация коя всъщност беше тя и какво е преживяла.

Девън съжали за това, но нямаше как да промени миналото. Де да можеше, имаше толкова много, изключително много свои и чужди действия, които би променил. Не само вампирите изпитваха разкаяние. Наскоро бе научил този така болезнен урок.

- Знаеш, че това не е нещо, в което вярвам - отвърна най-накрая. - Но трябва да изпълня важна роля, както и ти.

Мъртвешка, лишена от чувство за хумор усмивка разтегна широко бледото й лице.

- Тогава да танцуваме.