Изкуплението на Атлантида

Глава 26

Лабораторията на Литън, дълбоко под земята.

Бренан се хвърли към решетките и за пореден път електричеството, минаващо по тях, го удари толкова силно, че го повали на земята. Този път вероятно десети подред, остана на земята по-дълго. Започваше да отслабва и да се изтощава като животно в клетка, лишенo от завидната си логика и самоконтрол.

Тиарнан. Яростта и ужасът, зародили се в него, го погълнаха, карайки го да избяга, да я защити, като междувременно убиваше самия себе си. Но обезумелият му разум бе подивял, настоявайки, че не му остава друг избор. Затова се подготви за следващия токов удар.

- Бренан.

Една-единствена дума, неговото име, но в нея се криеше силата да успокоява; да заглади ръбовете на лудостта достатъчно дълго, за да може той да вдигне глава и да я намери с поглед. Бяха я натикали в клетката до неговата и по-голямата част от охранителите останаха в стаята, като не пропуснаха да се подиграват на Бренан и да отправят противните си коментари към Тиарнан. Но тя не им обръщаше внимание, самата тя бе като оазис на чистотата насред жестокостта и насилието. Не обръщаше внимание нито на пазачите, нито на клетката и всичко обграждащо я, освен на Бренан. Концентрирайки погледа си толкова съсредоточено към него, че той като че ли усещаше осезаемата му тежест върху кожата си.

- Бренан, трябва да се успокоиш - каза му тя и в опит да му вдъхне увереност, се усмихна леко.

Тя се опитваше да успокои него, след като той позволи да я хванат. Позволи да бъде наранена.

Когато двамата с нея избягат, воинът щеше да прекара остатъка от живота си, опитвайки се да се реваншира за станалото.

- Искам да си спокоен. Заради мен. Полудявам, а ти не ми помагаш - продължи нежно тя.

Срамът го обзе. Трябваше да се контролира, не толкова за себе си, а заради нея. Затвори очи в търсене на спокойния си център, но бе невъзможно. Новооткритите му емоции се пенявеха като буря в морето. Можеше да надене подобие на успокоение, един камуфлаж, но все пак той беше далеч от истинското спокойствие. Не и докато тя не беше в безопасност в Атлантида, за предпочитане заключена в покоите му, през следващите най-малко стотина години.

- Бренан?

Той отвори очи. Тиарнан беше пребледняла с потъмнели и измъчени очи. Каза му, че има нужда от него. Проклет да бъде, ако я разочарова.

- Мъжът - започна тя с мек и треперещ глас. - Аз... аз го убих.

Той се приближи до делящите ги решетки, но така, че да не привлече вниманието на пазачите.

- Знам. Той беше чудовище. Видях как нараняваше приятелката ти на онзи запис. Заслужаваше да умре.

Тя трепна едва доловимо.

- Толкова ли ти е лесно? Просто така избираш кой да живее и кой да умре? Без съдебен процес? Без никакви угризения? Аз не съм устроена така.

Но той мълчеше, без да знае как да я утеши. Емоциите бяха твърде нови за него, като чужд език, чрез който не можеше да се изрази. Използването на думи като изхабени остриета сега щеше да доведе до по-голяма вреда, отколкото да помогне.

- И все пак си мислиш „Да, но ти така или иначе го уби“ - каза тя. - Но, не беше точно така. Аз... взех онзи кинжал, за да се защитя, когато един от пазачите тръгна към мен, след това се появи и ти и започна да се биеш с тях, осветлението изгасна, чух гласа му и се завъртях. Щях да го ударя и, ами, предполагам, че не съм го направила, но острието беше в ръцете ми, а и аз.

Гласът й секна и тя покри лицето си с ръце. Той знаеше, че ридае, защото всяко потреперване на раменете отчупваше поредното парче от сърцето му. Трябваше да я вземе в прегръдките си, но не можеше да направи нищо по въпроса. Електрическият заряд, течащ по решетките, щеше да убие всеки човек при малко по-продължителен контакт. Отново опита да открие спокойния си център, за да може да анализира възможностите им, но за пореден път стигна до същия очевиден извод: двамата с Тиарнан се намираха в голяма опасност.

- Прекацани сме, а? - прошепна тя, докато изтриваше очите с ръкава си: думите й бяха несъзнателен отглас на мислите му

- Не, не сме. Спомни си, че Алексий съвсем скоро ще тръгне да ни търси - боецът подплати гласа си с повече увереност, отколкото изпитваше наистина.

Аларик го бе предупредил, че всеки вид масивна електрическа сила, ще навреди на способностите им. Бренан имаше възможност да изучи окабеляването, което свързваше решетките и си призна, че цялата система със сигурност може да се определи като масивна.

О, да. Без съмнение бяха прецакани.

- Това беше лъжа. Не вярваш, че Алексий е тръгнал насам. Така ли е? Мисля, че трябва.

Очите й се разшириха, когато вдигна глава нагоре, за да се взре в нещо или някой зад лявото рамо на Бренан.

- Какво ще кажете да оставите мисленето на мен - прозвуча груб глас с изявен акцент зад него. - Слабоумниците, които ви пазят трябва да сторят същото.

Бренан се обърна бавно и застана така, че да може да вижда новия играч и все пак да не изпуска Тиарнан от поглед. Мъжът бе с телосложение като на един от бизоните в Йелоустоун. Набит, широкоплещ, с толкова мускули, че вратът му се губеше. Не бе толкова висок, колкото Бренан, но два пъти по-широк и вероятно по тялото му нямаше и грам мазнина. Също така не бе никак глупав, острият му ум блестеше в необикновено сивите му очи, докато преценяваше ситуацията.

- Чух, че ти допада да се врязваш в решетките - каза на Бренан. -Искаш ли да ми споделиш как така все още си жив?

Бренан не отговори, а просто хвърли един пренебрежителен поглед към мъжа.

- Ясно. Не си шейпшифтър, нито вампир, и определено не си един от Фае, така че се чудя какво ли зверче сме хванали в мрежата си.

Британец. Или някъде от Британските острови. Бренан не беше чувал нарицателното „зверче" от няколко стотин години.

- Богато зверче - намеси се един от палячовците, които наричаха себе си пазачи и останалите се разсмяха.

- Млъквайте или аз ще ви накарам да го направите - обърна се съвсем спокойно към тях новодошлият.

Все още изучаваше Бренан, който имаше чувството, че онзи се опитва да вникне в съзнанието му Имаше определена психическа сила.

- Стой далеч от мозъка ми - изръмжа.

Мъжът се засмя.

- След като Литън приключи с теб, ще ти се иска аз да съм този в ума ти. Лудият мръсник е голяма заплаха. Би трябвало той да е заключен тук като животно, но работата е там, че той е този, който подписва чековете.

- Парите ли са единственото, което те интересува? - изкрещя Тиарнан. - Готов си да измъчваш твои побратими човеци заради тези чудовища и всичко в името на парите?

Пазачите се разсмяха, но не и британецът. Вместо това той просто насочи добре тренирания си мъртвешки преценяващ поглед към Тиарнан.

- Бих направил какво ли не за пари. Нищо друго няма значение, нали? И ако мислиш, че гаджето ти е човек, ами, тогава ви очаква много интересен меден месец.

- Точно така, Смити, само че, ако доживеят до медения месец. Шансовете им не са добри - извика един от пазачите, което доведе до бурна радост у колегите му.

Смити, ако това наистина беше името му, обърна мъртвешкия си поглед към гръмогласния глупак, който на мига престана да се смее.

И така. Значи това беше мъжът, от когото трябва да се пазят. Бренан внимателно запомни всичко за него. Моментът за разплата щеше да дойде, и то скоро. Смити трябва да бъде първият, който ще умре. Той представляваше най-голямата заплаха.

Смити заобиколи външната част на клетките, докато не стигна до тази на Тиарнан.

- Извинете ме, госпожице, но ще ви помоля да си свалите дрехите.

- Моля?

Тиарнан се дръпна толкова бързо назад, че почти се строполи на решетките.

Бренан извика своето предупреждение и тя се спря на дъх разстояние от мощното разтърсващо електричество.

- Ще оцелееш - увери я Смити. - Веднъж.

Бренан осъзна, че от устните му излизаха сериозни и злъчни ругатни на езика на древните атланти способни да отделят плътта от костите на човек. Тогава превключи на английски.

- Докоснеш ли я, умираш. Ще те преследвам, ще те одера жив и ще изям туптящото в гърдите ти сърце, ако докоснеш дори и косъм от главата й.

Смити вдигна рязко глава при вледеняващата заплахата в гласа на

Бренан и изглежда, че той също виждаше мъжа като единствената заплаха в залата.

- Заплахите не ми понасят добре, а и не наранявам жени -отвърна Смити сурово. - Но съм повече от убеден, че тези идиоти тук не са ви претърсили за оръжие и не смятам да се превръщам в мъртвец, защото сладката ти кифличка е забила джобно ножче в сънната ми артерия, както между другото направи с идиота горе.

- Сънната артерия? - повтори Тиарнан, след което лицето й пребледня, докато в един момент не заприлича на призрак, или дори по-лошо, на вампир.

Смити се ухили, показвайки големите си и криви зъби.

- Това е артерията...

- Знам какво е - изкрещя Тиарнан с нотка на лудост в гласа си. -Не го направих, аз. нямах намерение да го правя. - Тя съвсем неочаквано седна на пода, придърпа коленете към гърдите си и сведе глава към тях. - Искам този ден да свършва - прошепна, но Смити я чу.

- Ясно. След минути можеш да поспиш, но преди това искам да ми дадеш дрехите си - нареди той и от някъде извади голямо, смъртоносно изглеждащо оръжие. - Действай, иначе ще стрелям в крака на приятеля ти. - След това прокара безпристрастния си поглед по Бренан. - Ти си следващият, сладкишче, така че е по-добре да започнеш да се събличаш сега.

Яростта погълна Бренан и в отчаянието си да стигне до Смити за пореден път се хвърли към решетките. Ударът от високото напрежение го изгори отвътре, преди да го запрати няколко метра назад.

- Бренан! Бренан! - Тиарнан вече се бе изправила и издърпваше блузата през главата си. - Спри! Няма значение! Нищо от това не е от значение. Просто трябва да го преживеем.

Бренан стоеше там, докато тялото му се разкъсваше от силата на електрическия шок и яростта, бореща се да завземе контрола над него, но щом задъхвайки се, вдигна глава и срещна погледна на Тиарнан, връзката между тях си дойде на място с едно почти доловимо щракване. Беше се взирал вътре в душата й и знаеше това, от което тя се нуждаеше сега.

Нужно й бе той да е под контрол, заради нея. Нямаше начин, дори и в деветте кръга на ада, той да я подведе. Гневът в него се превърна в лед и той кимна.

- Да. Нищо не е важно.

Свали блузата си, а след това панталоните си, докато Тиарнан правеше същото. При вида й, трепереща само по бельо, яростта отново се надигна, но той я пренасочи към леда, където щеше да бъде добре пазена за по-късно. За момента, когато той щеше да си проправи път към свободата, като избиеше всички по пътя си.

Пазичите подвикваха и правеха неприлични коментари, но млъкнаха, щом Бренан завъртя бавно глава към тях и ги прониза с поглед. Набелязваше ги. Един по един.

Смити протегна ръце през клетката и Тиарнан, препъвайки се, му подаде дрехите си. Той ги взе и ги разтърси, после ги потупа целите, за да провери за оръжия.

- Ако се завъртите, госпожице - продължи напълно лишен от емоции, - може да останете по бельо, стига да мога да видя дали не криете нещо в него.

Тя се поколеба, сетне отпусна ръце и направи един кръг, докато отново не се изправи лице в лице със Смити.

- Чудесно. Благодаря - каза той.

След миг й върна дрехите като преди да ги облече тя ги сграбчи от ръцете му и отиде в най-далечната част на клетката си.

Без да казва и дума, Смити се обърна към Бренан и протегна ръка. Воинът премери шансовете дали Тиарнан би оцеляла, ако той хване ръката на мъжа и го дръпне близо до заредените с електричество решетки, докато високото напрежение не изпържи главореза.

- Дори не си го помисляй, друже - процеди Смити, когато погледът му се премести между Бренан и решетките. - Всички оръжия са насочени към вас двамата, ала тя щя умре първа.

Разбира се, че ще знае какво се върти в главата на Бренан. Това би сторил и Смити, ако ролите им бяха разменени, осъзна воинът. Оценката му за човека като заплаха, която, въпреки че беше висока, значително нарасна. Той хвърли дрехите си на Смити, а след това сведе глава и се изкашля, като сложи ръка пред устата си. Когато се изправи, вампирът минаваше с ръка по шевовете на дънките му.

- Нека видя ръцете ти и се завърти - нареди Смити.

Бренан го изгледа гневно, но изпълни заповедта му, като разпери пръсти, за да го увери, че не е скрил нищо между тях.

- Имаш кинжалите ми и нищо друго не може да мине през детекторите ти за метал - изръмжа между стиснати зъби.

- Изглеждаш като човек, който би си присвоил онова, от което се нуждае - обърна се към него Смити. - Въпреки това трябва да ми кажеш как успя да прекараш кинжалите през скенера.

Бренан се разсмя.

- Ама, разбира се. Пусни ме и ще си говорим надълго и нашироко за всичко, което пожелаеш.

Усмивката на Смити бе също толкова мъртвешка, колкото очите му.

- Да бе. Продължаваш да мечтаеш.

Тогава хвърли дрехите му обрано.

- Ако бях копелето, за което ме мислиш, щях да запазя дрехите ти и да сваля прекрасното бельо на приятелката ти, а след това да оставя мъжете ми да се наслаждават на гледката.

- Какъв герой - процеди Тиарнан жлъчно, след което Смити се обърна към нея и се засмя.

- Тя можела и да хапе. Както и да е. След онова, което добрият доктор ти е подготвил, ще запееш друга песен. Може би дори ще искаш да ме опознаеш по-добре.

Смити прокара одобрителния си поглед по тялото на Тиарнан и гневът в съзнанието на Бренан заплаши да стопи леда, но въпреки това самоконтролът му победи.

На косъм.

Смити се ухили по посока на Бренан и подигравателно му отдаде чест. Малко след това изведе пазачите с изключение на двама и даде заповед другите да поемат смяната си в залата с мониторите. Тиарнан беше права за видеонаблюдението. Бренан взе решение да изчака Смити да напусне стаята и да се опита да потърси камерите. Вампирът притежаваше твърде остър ум.

- До после, друже - добави Смити и след това напусна стаята.

Бренан се заигра с идеята да се опита да призове вода под

формата на ледени копия, но непрестанното жужене на електричеството по решетките му напомни колко безсмислен би бил опитъта му. Възможността щеше да дойде при него. Само трябваше да прояви търпение.

- Бренан - продума Тиарнан и се приближи до решетките, които ги разделяха. Лицето й все още бе бледо като платно, сякаш страхът бе изсмукал кръвта от бузите й. - Каквото и да обмислиш, не го прави. Страхувам се, че ако още веднъж се удариш в тях, те ще те извадят от строя и дори и да звучи егоистично не искам да стоя сама. Не и след като... - гласът й, който и без това бе тих, притихна още повече, до степен, до която той едва я чуваше, - след като се събудиш няма да ме помниш.

Тя се загледа в него, а очите й изглеждаха така големи на фона на пребледнялото й лице.

- Не мога да го направя без теб. Просто не мога.

Бренан си пое дълбоко дъх.

- Никога, абсолютно никога повече няма да ти се налага да правиш нещо без мен - закле й се.

- А сега какво? - Тя погледна към пазачите, които в повечето случаи ги игнорираха и съдейки по чутото, спореха за парите, които са заложили на спорт.

- Сега - каза Бренан, - ще измислим план.