Великият лов

Глава 6 Тъмно пророчество

Вратата на фермерската къща се разтърси от яростните удари и тежкият лост подскочи в скобите си. Пред прозореца до вратата надникна зверската муцуна ла тролок. Навсякъде имаше прозорци и други сенчести силуети зад тях. И не съвсем сенчести. „Прозорците“ — помисли си Ранд отчаяно и отстъпи от вратата, стиснал меча с две ръце. „Дори вратата да удържи, могат да нахлуят през прозорците. Защо не се опитват да влязат през прозорците?“ С оглушително металическо скърцане една от скобите се измъкна от рамката на вратата и увисна на пироните, почти измъкнати от дървото. Лостът се разтресе от поредния удар и пироните отново изскърцаха.

— Трябва да ги спрем! — извика Ранд. „Само че не можем: Не можем да ги спрем.“ Огледа се накъде да побегне, но другата врата я нямаше. Само една врата и много прозорци. — Трябва да направим нещо. Каквото и да е!

— Твърде късно е — отвърна Мат. — Не разбираш ли? — Усмивката му изглеждаше странно върху пребледнялото му лице, а дръжката на камата стърчеше от гърдите му, с рубина на върха, грейнал като пламък. В камъка имаше повече живот, отколкото в лицето му. — Твърде късно е да променим нещо.

— Аз най-после се отървах от тях — каза през смях Перин. От празните дупки на очите му като поток от сълзи се лееше кръв. Той протегна окървавените си длани пред Ранд. — Сега вече съм свободен. Свърши се.

— Това никога не свършва, ал-Тор — изкрещя Падан Фейн, който подскачаше като обезумял насред стаята. — Битката никога не свършва.

Вратата се разби на трески и Ранд залегна, за да се предпази от разхвърчалите се парчета дърво. Две Айез Седай в червени дрехи прекрачиха прага, подканяйки господаря си с ниски поклони. Маска с цвета на засъхнала кръв покриваше лицето на Баал-замон, но Ранд виждаше пламъците в очите му, лумнали зад процепите на маската. Чуваше и пращенето на пламъците в устата му.

— Между нас нищо не е свършило, ал-Тор — каза Баал-замон и двамата с Фейн заговориха като един: — За теб битката никога не ще свърши.

Със стон Ранд седна на пода и дращейки с нокти, се измъкна от съня си. Като че ли все още чуваше гласа на Фейн, толкова остър, сякаш амбулантът беше до него. „Никога няма да свърши. Битката никога няма да свърши.“

Огледа се, за да се увери, че все още е там, където го бе скрила Егвийн, завит върху дюшек в един от ъглите на стаята й. Смътната светлина на единствения светилник разсейваше мрака в стаята и младежът с изненада видя Нинив, която плетеше, седнала на люлеещия се стол от другата страна на леглото. Навън беше тъмна нощ.

Тъмноока и слабичка, Нинив носеше косата си сплетена на дебела плитка, преметната върху едното й рамо и увиснала почти до кръста й. Тя не беше изоставила родния обичай. Лицето й беше спокойно и като че ли не я интересуваше нищо друго освен плетивото. Единственият звук в стаята беше лекото потракване на куките.

Имаше нощи, в които му се искаше да се изтегне на килим в стаята си, но мъжките стаи в Шиенар бяха голи и студени. Тук на стените бяха окачени две текстилни пана с планински пейзаж и водопади и амбразурите бяха покрити със завеси с бродирани по тях цветя. В една ваза на масата до леглото бяха поставени стръкове цветя, бели утринни звездици, още няколко букетчета кимаха от блестящи бели аплици по стените. В единия ъгъл бе поставено високо огледало, друго висеше над умивалника при нашарените в синьо кана и леген. Той се зачуди защо на Егвийн й бяха нужни две огледала — в неговата стая нямаше нито едно, и не му липсваше. Само един светилник беше запален, но още четири висяха по стените на стаята, чиито размери бяха колкото на тази, която той делеше с Мат и Перин.

Без да вдига очи, Нинив промълви:

— Като спиш следобед, не можеш да заспиш нощем.

Той се намръщи — нали тя не можеше да го види. Поне така му се струваше. Тя беше само с няколко години по-голяма от него, но това, че беше Премъдра, й придаваше тежест.

— Трябваше да се скрия някъде, а пък и бях уморен — отвърна той и бързо добави: — Не съм дошъл тук сам. Егвийн ме покани в женските покои.

Нинив остави плетката и го погледна насмешливо. Беше хубава жена. Това той не беше забелязвал у дома; беше нещо, което човек не би могъл и да си помисли спрямо Премъдрата.

— Светлината да ми помогне, Ранд, но от ден на ден ставаш все повече шиенарец. Поканили го в женските покои, как ли не! — Тя изсумтя. — Току-виж си започнал да говориш за своята чест и да искаш мир да окриля меча ти. — Той се изчерви, надявайки се тя да не го забележи. Тя измери с поглед меча му, чиято дръжка стърчеше от дългия вързоп, лежащ до него на пода. Младежът знаеше, че тя не одобрява меча му, както не одобрява никакви оръжия, но поне сега не каза нищо по този повод. — Егвийн ми обясни защо си търсил място да се скриеш. Не се тревожи. Ще те пазим скрит от Амирлин и всяка друга Айез Седай, щом така искаш.

Очите им се срещнаха и тя отклони погледа си, но не преди Ранд да забележи притеснението й. Съмнението й. „Така е. Аз мога да преливам Силата. Мъж, владеещ Единствената сила! Ти би трябвало да помогнеш на Айез Седай да ме хванат и да ме опитомят.“

Навъсен, той оправи късото кожено яке, което му бе намерела Егвийн, седна и облегна гръб на стената.

— При първа възможност ще се скрия в някоя кола. Все някак ще се измъкна. Няма да се наложи да ме криете дълго. — Нинив не отвърна нищо, а се съередоточи отново над плетката и изсумтя сърдито. — Къде е Егвийн?

Тя остави плетката в скута си.

— Слезе при Падан Фейн. Смята, че ако той вижда по-често познати лица, това ще му помогне да се оправи.

— Моето със сигурност не му помага. Трябва да стои настрана от него. Той е опасен.

— Тя иска да му помогне — отвърна спокойно Нинив. — Не забравяй, че се е учила да бъде моя помощничка, а да си Премъдра не означава само да можеш да предсказваш времето. Лечителството също е част от това. Егвийн изпитва желание и потребност да лекува. А ако Падан Фейн беше толкова опасен, Моарейн щеше да го каже.

Той се изсмя сухо.

— Но вие не сте я попитали. Егвийн си го призна, а пък знам, че точно ти няма да поискаш разрешение за нищо. — Вдигнатата й вежда изтри усмивката от лицето му. Той обаче не пожела да й се извини. Твърде далече бяха от родния край, а той не я виждаше как отново ще стане Премъдра на Емондово поле, след като отидеше в Тар Валон. — Тръгнаха ли вече да ме търсят? Егвийн не вярва, че ще го направят, но Лан твърди, че Амирлинския трон е тук заради мен, и аз смятам, че е прав.

За миг Нинив не отвърна нищо, после отрони:

— Не съм сигурна. Преди малко дойде една слугиня. Да оправи леглото, така каза. Като че Егвийн ще си легне да спи тъкмо тази нощ, при предстоящия пир в чест на Амирлин. Отпратих я. Не те е видяла.

— В мъжките отделения никой не ти оправя леглото преди лягане. — Тя го изгледа така пронизващо, че само преди година този поглед щеше да го накара да заекне. Той поклати глава. — Те едва ли ще пратят прислужнички да ме търсят, Нинив.

— Когато преди малко слязох до кухнята за мляко, по коридорите беше пълно с жени. Тези, които са поканени на пира, трябваше да са по стаите си, да си приготвят тоалетите, а другите трябваше или да им помагат, или да се подготвят да обслужват, или… — Тя се намръщи тревожно. — При положение че Амирлин е тук, има достатъчно работа за всички. А и не бяха само тук, в женските отделения. Видях самата лейди Амалиса — излизаше от един склад, цялото й лице беше покрито с прах.

— Но това е глупаво! Защо и тя трябва да ме търси? А и която и да е от останалите жени. Би трябвало да използват за тази цел воините на Агелмар и Стражниците. И самите Айез Седай. Сигурно просто подготвят нещо за пира. Да ме изгори дано, ако имам представа какво изисква едно шиенарско пиршество.

— Главата ти понякога като че ли е тъпкана с вълна, Ранд. Мъжете, които срещнах, също нямаха представа какво правят жените. Чух някои да се оплакват, че цялата работа била паднала върху тях. Знам, че е безсмислено те да те търсят. Нито една Айез Седай нямаше вид на заинтересувана. Но виж, Амалиса, вместо да се подготвя за пира, си цапаше роклята в някакъв склад. Явно търсеха нещо, и то нещо много важно. Дори да започнеше веднага, след като я видях, едва би й стигнало времето да се изкъпе и да се преоблече. Като стана дума за това, ако Егвийн не се върне скоро, ще трябва да избира дали да не се преоблича, или да закъснее.

Едва сега той забеляза, че Нинив не е с вълнените си дрехи от Две реки. Роклята й беше от синя коприна, бродирана с цветенца като снежинки около шията и надолу по ръкавите. В центъра на всяко цветче проблясваше по една малка перла, а коланът й бе изтъкан от сребро, със сребърна катарама, украсена с перли. Никога не беше я виждал облечена така. Дори празничните дрехи у дома не можеха да се сравнят с това облекло.

— Ти ще ходиш ли на пира?

— Разбира се. Дори Моарейн да не беше ми казала, че трябва да отида, никога не бих позволила да си помисли, че… — За миг очите й грейнаха от гняв и той разбра какво има предвид. Нинив никога не би позволила някой да си помисли, че се страхува, дори да се боеше. Със сигурност не и на Моарейн, да не говорим за Лан. Дано не разбереше, че той знае за чувствата й към Стражника.

Погледът й омекна и се плъзна по ръкава на роклята.

— Лейди Амалиса ми я даде — промълви тя толкова тихо, като че ли говореше на себе си, и нежно погали коприната. Пръстите й очертаха бродираните цветенца. Тя се усмихна и се умълча.

— Много добре ти стои, Нинив. Много си красива.

Щом го произнесе, очите му се присвиха. Всяка Премъдра се засягаше лесно, когато авторитетът й биваше уязвен, но Нинив се засягаше повече от всяка друга. В Женския кръг я гледаха под вежди, може би защото беше млада, а сигурно и заради хубостта й, а словесните й битки с кмета и със Селския съвет винаги бяха предмет на оживени коментари.

Тя веднага дръпна ръката си от бродерията и го погледна гневно изпод свъсените си вежди. Той заговори бързо, за да я изпревари:

— Не могат непрекъснато да държат вратите затворени. Отворят ли ги, ще се махна и Айез Седай никога няма да ме намерят. Перин твърди, че по Черните хълмове и в Степта на Каралайн можело да вървиш с дни, без да срещнеш жива душа. Може би… може би ще успея да измисля какво да правя с… — Той се присви неловко. Нямаше защо да й го казва, най-малкото на нея. — А ако не мога, поне няма да пострада никой.

Нинив помълча малко, след което отвърна замислено:

— Не съм сигурна, Ранд. За мен не изглеждаш много по-различен от което и да е селско момче, но Моарейн твърди, че си тавирен, и ми се струва, че според нея Колелото все още не е приключило с теб. Тъмния, изглежда…

— Шайтан е мъртъв — произнесе той хрипливо и стаята изведнъж като че ли се олюля. Пронизаха го зашеметяващи вълни и той сграбчи главата си с две ръце.

— Глупак такъв! Тъп, сляп, видиотен глупак! Да споменаваш името на Тъмния и да привличаш вниманието му към себе си! Нямаш ли си други грижи?

— Той е мъртъв — промърмори Ранд, разтривайки главата си. После преглътна. Виенето на свят бавно премина и съзнанието му отново се проясни. — Добре де, добре. Баал-замон, щом предпочиташ така. Но той е мъртъв. Видях го как изгоря.

— А аз не видях ли как окото на Тъмния се спря върху теб само преди малко? И не ми казвай, че не си усетил нищо, защото така ще те шлевна, че ушите ти ще запищят. Видях ти лицето.

— Той е мъртъв — настоя Ранд. Невидимият преследвач проблесна като мълния в главата му и го лъхна вятърът от върха на кулата. Той потръпна. — Странни неща стават толкова близо до Погибелта.

— Ти наистина си глупак, Ранд ал-Тор. — Тя размаха пръст срещу него. — Наистина бих те набила така, че ушите ти да запищят, ако съм сигурна, че така ще ти избия всякакви…

Думите й заглъхнаха сред камбанния звън, който внезапно проехтя над цялата цитадела. Той скочи.

— Това е тревога! Те търсят… — „Спомени името на Тъмния, и злото веднага те връхлита.“

Нинив се изправи по-бавно от него и поклати притеснено глава.

— Не, не мисля. Ако търсеха теб, камбаните просто биха те предупредили. Не, ако е тревога, едва ли е заради теб.

— Тогава за какво? — Той бързо притича до най-близката амбразура и надникна навън.

Из двора като светулки се мятаха светлините на фенери и факли. Някои се насочваха към стените и кулите, но повечето се струпваха в градината и на площада. Каквото и да беше предизвикало тревогата, то се намираше вътре в крепостта. Камбаните замлъкнаха, отстъпвайки пред мъжките викове, но оттук той не можеше да ги разбере.

„Ако не е за мен…“

— Егвийн — промълви той внезапно. — „Ако той все още е жив, ако тук се е появило някакво зло, то трябва да е дошло за мен.“

Нинив, която надничаше през съседната амбразура, се обърна към него.

— Какво?

— Егвийн. — Той прекоси стаята с няколко бързи крачки и измъкна меча си от вързопа. „О, Светлина, то трябва да порази мен, не нея.“ — Тя е в тъмницата при Фейн. Ако той се е освободил по някакъв начин…

Тя успя да го настигне чак при вратата и го стисна за ръката. Беше висока едва до раменете му, но хватката й беше желязна.

— Недей да се правиш на по-голям глупак, отколкото си, Ранд ал-Тор. Дори това да няма нищо общо с теб, жените търсят нещо! О, Светлина, ти все пак си в женските отделения! Навън ще е пълно с Айез Седай, това е повече от сигурно. Егвийн ще се оправи. Тя се канеше да вземе Мат и Перин. Дори да я сполети някаква неприятност, те ще я защитят.

— А ако не успее да ги намери, Нинив? Това не би спряло Егвийн. Ще отиде сама, също като теб, много добре знаеш. О, Светлина, казах й, че Фейн е опасен! Да ме изгори дано, казах й го! — Той се отскубна от нея, дръпна вратата и се втурна навън. „О, Светлина, това трябваше да порази мен!“

Някаква жена изпищя, щом го видя — с грубата му риза на ратай, с късото кожено сетре и с меча в ръка. Дори когато биваха поканени, мъжете не влизаха въоръжени в женските отделения, освен ако цитаделата не беше нападната. Коридорът се изпълни с жени, прислужнички в черно и жълто, дами от цитаделата в коприна и дантели, жени с шалове с дълги ресни, и всички говореха една през друга, всички искаха да разберат какво става. Разплакани деца стискаха женски поли. Той се запровира през тях мърморейки извинения.

Една от жените с шал се извърна и той зърна шала й, видя блестящата бяла сълза по средата на гърба й. Изведнъж започна да разпознава лица, които бе видял през деня на парадния площад. Айез Седай, които се бяха втренчили тревожно в него.

— Кой си ти? Какво правиш тук?

— Да не е нападната цитаделата? Отговори, човече!

— Този не е войник. Но кой е? Какво става тук?

— О, това е лордът южняк!

— Спрете го!

Той се озъби от страх и забърза още повече.

А после в коридора се появи една жена, която заби поглед в очите му, и въпреки волята си той се закова на място. Разпозна това лице по-добре от всички останали. Стори му се, че не би го забравил цял живот. Амирлинския трон. Очите й се разшириха, щом го видя, и тя отстъпи назад. Друга Айез Седай, високата жена, която бе държала жезъла, се озова между него и Амирлин, закрещя му нещо, но той не можа да я чуе сред нарастващата шумотевица.

„Тя знае. Светлината да ми е на помощ, тя знае! Моарейн й е казала.“ Озъбен, той се затича напред. „О, Светлина, нека само да се уверя, че Егвийн е в безопасност, преди те да…“ Чу викове след себе си, но не спря да разбере какво искаха.

Из площадите и уличките на цитаделата цареше бъркотия. През дворовете притичваха мъже е извадени мечове и никой изобщо не поглеждаше към него. Над кънтежа на камбаните се чуваха и други шумове. Викове. Крясъци. Дрънчене на метал в метал. Имаше време само колкото да осъзнае, че се води битка — „Битка? Сред стените на Фал Дара?“ — когато иззад един ъгъл срещу него налетяха трима тролоци.

Косматите зурли се озъбиха. Един от тях беше с овнешки рога. Размахали кривите си мечове, те се втурнаха към него.

Проходът, който само допреди няколко мига беше изпълнен с мъже, сега се оказа празен с изключение на тримата тролоци и него самия. Изненадан, Ранд измъкна тромаво меча от ножницата, за да приложи „Целувките на червеношийката над медената роза“. Потресен от това, че се е натъкнал на тролоци в самото сърце на Фал Дара, той изпълни маневрата толкова лошо, че си представи как Лан би се извърнал отвратен, ако го видеше. Тролокът с мечата муцуна я избегна съвсем леко и избута другите двама от пътя си.

Изведнъж покрай него срещу тролоците притичаха дузина шиенарци, облечени в празнични облекла за пира, но с мечове в ръка. Тролокът с мечата муцуна изрева и падна посечен, а двамата му другари побягнаха, преследвани от развикалите се воини. Викове и крясъци огласяха въздуха отвсякъде.

„Егвийн!“

Ранд потъна в дълбините на цитаделата. Тичаше по безлюдни проходи и коридори, натъквайки се тук-там на рухнал на пода мъртъв тролок. Или войн.

На пресечката на два коридора се озова в края на битка. Шестима мъже с прибрани на опашки коси лежаха окървавени и неподвижни, а седмият умираше в момента. Мърдраалът натисна за последно с меча си и измъкна острието му от корема на мъжа, при което воинът изкрещя, изтърва меча си и се срина. Чезнещият се движеше със змийска грациозност и това впечатление се усилваше от бляскащите катраненочерни люспи на ризницата му. Съществото се извърна и бледото му безоко лице се втренчи в Ранд. Изкривено в безкръвна усмивка, без да бърза. Нямаше за какво да бърза — срещу него бе само някакъв си младеж.

Ранд усети, че се е приковал на място, без да може да помръдне. Езикът му се залепи за небцето. „Погледът на Безокия е страх“ — така казваха по Границата. Ръцете му трепереха, докато вдигаше меча. Дори и не помисли да привлече празнотата. „О, Светлина, той току-що уби седмина воини! О, Светлина, какво ще правя. О, Светлина!“

Мърдраалът изведнъж спря и усмивката му се стопи.

— Този е мой, Ранд. — Стреснат, младежът видя до себе си Ингтар, тъмен, набит, навлякъл празнично жълто облекло и стиснал меч в двете си ръце. Тъмните очи на Ингтар не изпускаха лицето на Чезнещия. — Пробвай се с някой тролок преди да излезеш срещу тия.

— Слизах да разбера дали Егвийн е в безопасност. Тя се канеше да слезе в тъмницата да види Фейн и…

— Тогава иди да я видиш.

Ранд преглътна.

— Ще го поемем двамата, Ингтар.

— Не си готов още за това. Иди да видиш момичето си. Хайде! Или искаш тролоците да я намерят беззащитна?

За момент Ранд спря, без да знае какво да направи. Чезнещият беше вдигнал меча си срещу Ингтар. Беззвучно ръмжене изкриви устните на Ингтар, но Ранд знаеше, че не е от страх. А можеше да се окаже, че Егвийн е сама в тъмницата с Фейн, ако не и нещо по-лошо. Въпреки това той усети срам, докато тичаше надолу по стъпалата. Знаеше, че погледът на Чезнещия може да смрази всеки мъж, но пък Ингтар беше преодолял страха.

Стомахът му се беше стегнал на възел.

Коридорите под цитаделата бяха безмълвни, смътно осветени от примигващите светилници по стените. Приближавайки се до тъмницата, той забави крачка. Промъкна се колкото можеше по-безшумно, на пръсти. Скърцането на ботушите върху голия камък пронизваше съзнанието му. Вратата на тъмницата беше открехната. А трябваше да е затворена и залостена.

Зяпнал във вратата, той се опита да преглътне и не можа. Отвори уста да извика и бързо я затвори. Ако Егвийн беше вътре и беше застрашена, викът му само щеше да предупреди онзи или онова, което я застрашаваше. Успя да си поеме дълбоко дъх и се окопити.

С рязко движение разтвори широко вратата и се хвърли напред в тъмницата, преметна се през рамо по застлания със слама под, изправи се и се завъртя бързо в кръг, за да огледа помещението, взирайки се отчаяно да зърне евентуалния си нападател или Егвийн. Нямаше никого.

Очите му се спряха на масата и той застина. Дори мисълта му замръзна. От двете страни на все още горящия светилник бяха сложени две глави, всяка в локва кръв. Очите им се взираха в него, разширени от ужас, а устите им бяха зейнали в последния си беззвучен вик. Ранд се задави и се препъна на две; стомахът му се надигна, отново и отново, и той забълва върху сламата. Най-сетне успя да се изправи и отри устните си с ръкав.

Бавно започна да различава останалото в помещението — онова, което не бе забелязал, докато се оглеждаше за нападател. По сламата се въргаляха окървавени късове плът, в които не можеше да се разпознае нищо човешко. Някои от късовете изглеждаха сдъвкани. „Значи това ги е сполетяло.“ Изненада се от спокойствието, с което понесе тази мисъл, сякаш почти се бе домогнал до празнотата, без да я търси. Беше от шока и той го осъзна смътно.

Не познаваше нито една от двете глави. Стражите бяха сменени след идването му тук през деня. Това донякъде го зарадва. Ако ги познаваше, дори да беше Чангу, щеше да го понесе много по-трудно. Кръв покриваше и стените, но с тази кръв навсякъде бяха намацани букви, думи, фрази. Някои бяха груби и ъглести, на език, който не знаеше, но осъзна, че е писмеността на тролоците. Други обаче успя да разчете и съжали за това. Скверни и мръсни слова, от които би пребледнял дори някой коняр или търговски охранник.

„Егвийн“. Спокойствието му изчезна. Той грабна светилника от масата, без дори да забележи как двете глави се катурнаха.

— Егвийн! Къде си?

Тръгна към вътрешната врата, направи две крачки, спря се и зяпна. Думите на вратата, тъмни и проблясващи, бяха съвършено ясни:

Внезапно изтръпналата му ръка изтърва меча. Без да отделя очи от вратата, той се наведе да го вдигне. Но вместо оръжието стисна шепа слама и започна да трие думите, издраскани с кръв на вратата. Пъшкайки, продължи да търка, докато всичко не се превърна в размазано кърваво петно, но и това не можеше да го спре.

— Какво правиш ти?

Резкият глас зад гърба му го накара да се извърне и да вдигне меча си.

На прага стоеше жена и го гледаше гневно. Косата й беше златиста, оплетена на многобройни плитки, тъмните й очи се бяха впили в лицето му. Не изглеждаше много по-голяма от него и беше някак нацупено красива, но стиснатите й устни никак не му се понравиха. А после забеляза шала, който бе увила плътно около раменете си — с дълги червени ресни.

„Айез Седай. И Светлината да ми е на помощ, тя е от Червената Аджа.“

— Аз… аз само… Това беше гадост. Някаква мръсотия.

— Всичко тук трябва да се остави така, както си е, за да го проучим. Не пипай нищо. — Тя пристъпи напред, без да отмества поглед от него, и той неволно отстъпи. — Да. Да, точно както си мислех. Един от ония с Моарейн. Я кажи общо имаш с това? — Жестът й обхвана отрязаните глави на масата и кървавите драсканици по стените.

Той я гледаше опулен.

— Аз ли? Нищо! Дойдох да намеря… Егвийн!

Обърна се да отвори вътрешната врата, но Айез Седай извика:

— Не! Ще отговориш на въпросите ми!

Изведнъж осъзна, че не е в състояние да направи нищо освен да стои като вцепенен, стиснал светилника в едната си ръка и меча в другата. Леден хлад го стискаше от всички страни. Главата му беше стегната като в ледено менгеме; едва можеше да диша от тежестта, която притискаше гърдите му.

— Отговори ми, момче. Кажи ми името си.

Той неволно изпъшка, мъчейки се да й отговори въпреки вледеняващия хлад, който притискаше черепа му и стягаше гърдите му. Завъртя премрежените си от сълзите очи и я погледна заслепен от гняв. „Светлината да те изгори дано, Айез Седай! И дума няма да ти кажа, Сянката да те вземе дано!“

— Отговори ми, момче! Веднага!

Ледени иглички пробиха мозъка му, предизвиквайки непосилна болка, проникнаха чак в костите му. Празнотата в съзнанието му се оформи, преди още да осъзнае, че си е помислил за нея, но и тя не можеше да отхвърли болката. Смътно осъзна някаква далечна светлина и топлина. Примигна колебливо. Топла светлина, но той самият беше студен. Далечна и недостижима светлина и в същото време — на ръка разстояние. „О, Светлина, толкова е студено! Трябва да достигна… какво? Тя ме убива. Трябва да го достигна, иначе ще ме убие.“ И той отчаяно протегна съзнанието си към светлината.

— Какво става тук?

Изведнъж студът, натискът и пронизващите го иглички изчезнаха. Коленете му се огънаха, но той стисна зъби и се стегна. Нямаше да падне на колене. Нямаше да й даде да го победи. Празнотата също се стопи, също така внезапно, както се бе появила. „Тя наистина се опитваше да ме убие.“ Пъшкайки, той изправи глава. На прага беше застанала Моарейн.

— Попитах какво става тук, Лиандрин — каза тя.

— Намерих това момче тук — отвърна й невъзмутимо Червената Айез Седай. — Стражите са убити, а тук намерих него. А ти какво търсиш тук, Моарейн? Битката е горе, не тук.

— Бих могла да те запитам същото, Лиандрин. — Моарейн огледа бързо помещението и само леко стисна устни, забелязала следите от развихрилата се касапница. — Какво търсиш ти тук?

Ранд отдръпна непохватно резетата и отвори вратата.

— Егвийн е слязла тук — заяви той, в случай че това ги интересуваше, и тръгна навътре, понесъл високо светилника в лявата си ръка. Коленете му продължаваха да треперят! Дори не разбираше как все още успява да стои на крака. Знаеше само, че трябва да намери Егвийн. — Егвийн!

Вдясно от него се чу кухо гъргорене, последвано от трясък, и той поднесе светилника натам. Затворникът в богаташкото сетре беше увиснал на желязната решетка на килията си, коланът му беше завързан на пръчките и увит около врата му. Докато Ранд се извръщаше към него, той изрита за последно — краката му отриха сламата по пода — и замря с изплезен език и изцъклени очи.

Ранд потръпна и продължи към следващата килия. Другият затворник се беше свил в дъното на килията. Щом зърна Ранд, той изкрещя, обърна се и започна бясно да драска с нокти по каменната стена, сякаш се мъчеше да се изкатери по нея.

— Няма да ти направя нищо — извика му Ранд. Мъжът обаче продължи да крещи и да дращи с нокти. Ръцете му бяха окървавени и по камъните личаха кървави дири. Не за пръв път се бе опитвал тази нощ да си изрови изход през камъка с голи ръце.

Ранд преглътна, благодарен, че стомахът му вече е празен. Нищо не можеше да направи и за двамата.

— Егвийн!

Най-сетне стигна края на редицата клетки. Вратата на килията на Фейн беше отворена и разбира се, амбуланта го нямаше, но това, което накара Ранд да потръпне и да коленичи, бяха двете човешки тела на каменния под до решетката.

Егвийн и Мат лежаха в безсъзнание… или мъртви. С прилив на облекчение Ранд забеляза, че дишат. И че нямат никакви видими рани.

— Егвийн? Мат? — Той остави меча на пода и леко разтърси Егвийн. — Егвийн? — Тя не отвори очи. — Моарейн! Егвийн е пострадала! Мат също! — Дишането на Мат беше тежко, а лицето му — съвсем бледо. „Аз трябваше да пострадам. Аз назовах Тъмния. Аз!“

— Не ги пипай. — Моарейн не изглеждаше разтревожена, нито дори изненадана.

При влизането на двете жени килията изведнъж ярко се освети. Всяка от тях крепеше по една светеща топка студена светлина, увиснала във въздуха над протегнатата й ръка.

Лиандрин понечи да се надвеси над Егвийн, но Моарейн я изпревари и докосна челото на момичето. Лиандрин се изправи с гримаса.

— Не е пострадала много лошо — промълви Моарейн. — Тук е ударена. — Тя описа малък кръг до главата на Егвийн. — Само тук. Ще се оправи.

Ранд премести поглед от едната Айез Седай към другата.

— А Мат? — Лиандрин го изгледа, повдигайки едната си вежда, след което се обърна с кисела физиономия към Моарейн.

— Замълчи малко — прекъсна го Моарейн и без да вдига пръстите си, затвори очи. Егвийн промърмори нещо и се размърда, после отново се отпусна.

— Тя…

— Просто спи, Ранд. Ще се оправи, но трябва да поспи. — Моарейн се премести до Мат, но щом го докосна, веднага се дръпна. — Тук нещата са по-сериозни — промълви тя тихо. Опипа кръста на Мат, разтвори сетрето му и отчаяно възкликна: — Камата я няма!

— Каква кама? — попита Лиандрин.

В този момент отвън доехтяха мъжки гласове, изпълнени с отвращение и гняв.

— Веднага елате тук — извика Моарейн. — Донесете две носилки. Бързо. — Някой в преддверието се разпореди за носилки.

— Фейн е избягал — каза Ранд.

Двете Айез Седай го изгледаха. Нищо не можа да прочете по лицата им. Очите им блестяха на светлината.

— Видях — отвърна Моарейн равнодушно.

— Казах й да не слиза тук. Казах й, че е опасен.

— Когато дойдох — намеси се студено Лиандрин, — той унищожаваше надписа във външната стая.

Ранд помръдна притеснено. Сега очите на двете Айез Седай си приличаха. Измерваха го и го преценяваха, студени и заплашителни.

— Това беше… беше някаква мръсотия — каза той. — Просто някаква гадост. — Двете продължаваха да го гледат мълчаливо. — Не смятате, че аз… Моарейн, ти поне не допускаш, че мога да имам нещо общо с това, нали? — „О, Светлина, аз ли нямам? Че кой спомена името на Тъмния?“

Тя не отвърна нищо и той отново усети хлад, който не намаля дори при влизането на мъжете с факли и светилници. Двете жени изгасиха светещите над ръцете им топки. Светилниците и факлите не излъчваха толкова светлина и от дълбините на затворническите килии пропълзяха сенки. Дотърчаха мъже с носилки. Водеше ги Ингтар, разтреперан от гняв. Личеше, че няма търпение да зърне някой или нещо, срещу което да използва меча си.

— Значи Мраколюбецът е изчезнал! — изръмжа той. — Е, това е най-малката беда за тази нощ.

— Прав си, най-малката — отзова се рязко Моарейн, давайки указания на мъжете как да вдигнат и поставят Егвийн и Мат върху носилките. — Отнесете момичето в нейната стая. При нея трябва да остане някоя жена да бди, в случай че се събуди през нощта. Сега за нея най-важното е да поспи. А момчето… — Тя докосна Мат, докато двама от мъжете вдигаха носилката му, и бързо дръпна ръката си. — Него го занесете в покоите на Амирлинския трон. Намерете Амирлин, където и да се намира, и й предайте, че е там. Кажете й, че се казва Матрим Каутон. Веднага щом се освободя, ще отида при нея.

— Амирлин!? — възкликна Лиандрин. — Смяташ да използваш самата Амирлин за лечителка на твоето… домашно животинче? Ти си полудяла, Моарейн.

— Амирлинския трон — отвърна спокойно Моарейн — не споделя предразсъдъците на вашата Червена Аджа, Лиандрин. Тя би излекувала човек и без да има някаква особена потребност от него. Тръгвайте — нареди тя на носачите и ги последва през вратата.

Лиандрин се взря в Ранд. Младежът се постара да не й обръща внимание. Напъха меча в ножницата и започна да отърсва сламата от ризата и брича си. Но когато отново вдигна глава, тя продължаваше да го гледа с ледените си очи. Без да казва нищо, тя се извърна и замислено огледа останалите мъже. Един от тях беше вдигнал тялото на обесения затворник, докато друг отвързваше колана му. Ингтар и останалите стояха почтително. Тя хвърли последен изпитателен поглед към Ранд и излезе, вдигнала високо глава като кралица.

— Сурова жена — промърмори Ингтар и на лицето му се изписа изумление от думите, които си бе позволил. — Какво се е случило тук, Ранд ал-Тор?

Ранд поклати глава.

— Не знам. Знам само, че Фейн по някакъв начин се е измъкнал и е наранил Егвийн и Мат. Видях стаята на пазачите — той потръпна, — но тук… не знам какво се е случило тук, Ингтар, но толкова е ужасило този нещастник, че го е накарало да се обеси. Предполагам, че другият е полудял, като е видял какво става.

— Тази нощ всички се побъркахме.

— Чезнещия… ти уби ли го?

— Не! — Ингтар напъха рязко меча си в ножницата; дръжката щръкна над дясното му рамо. Изглеждаше гневен и същевременно засрамен. — Тази твар вече е извън цитаделата заедно с всичко останало, което не можахме да избием.

— Добре че поне ти си жив, Ингтар. Този Чезнещ уби седем души!

— Жив ли? Толкова ли е важно това? — Гневът на лицето на Ингтар изведнъж се замени с умора и отчаяние. — Тъкмо го бяхме спипали! И после го изгубихме, Ранд. Изгубихме го! — Говореше така, сякаш все още не можеше да повярва на собствените си думи.

— Какво сте изгубили? — попита Ранд.

— Рога! Рога на Валийр. Изчезнал е, с раклата и всичко останало.

— Но нали беше в съкровищницата!

— Съкровищницата се оказа плячкосана — отвърна му уморено Ингтар. — Не са взели почти нищо друго освен Рога. Само това, което са могли да напъхат по джобовете си. Бих предпочел да вземат всичко друго, но не и него. Ронан е мъртъв, мъртви са и всички стражи, които са пазили съкровищницата. — Той заговори тихо. — Когато бях още момче, Ронан задържа Джехаанската кула с още двадесет мъже срещу хиляда тролоци. Не се е предал лесно. По камата на стареца имаше кръв. Никой не би могъл да иска нещо повече. — За миг той замълча. — Влезли са през Кучешката порта и са се измъкнали пак през нея. Избихме поне петдесетина от тях, но твърде много са успели да се измъкнат. Тролоци! Никога досега тролоци не са прониквали в цитаделата! Никога!

— Но как са могли да проникнат през Кучешката порта, Ингтар? Там само един човек може да спре сто. А и всички порти бяха залостени. — Ранд помръдна притеснено, като си спомни коя беше причината за това. — Стражите не биха я отворили, за да пуснат някого вътре.

— Гърлата им бяха прерязани — отвърна Ингтар. — И двамата бяха добри бойци, но са били заклани като прасета. Било е направено отвътре. Някой ги е убил, а после е отворил портата. Някой, който е могъл да се приближи до тях, без да предизвика подозрение. Някой, когото са познавали.

Ранд погледна към празната килия, където бяха държали Падай Фейн.

— Но това означава…

— Да. Тук, във Фал Дара, има Мраколюбци. Или е имало. Скоро ще разберем дали е така. В момента Кайджин проверява дали някой от охраната липсва. Мир! Изменничество във Фал Дара! — Навъсен, той огледа тъмницата и мъжете, които го чакаха. Всички бяха с мечове, запасани върху празнични дрехи, някои бяха надянали шлемове. — Няма полза да стоим тук. Всички навън! — Ранд се присъедини към тях. Ингтар потупа късото му кожено сетре. — Какво е това? Да не си решил да ставаш коняр?

— Дълга и широка — отвърна Ранд. — Много е дълго да ти го разправям. Може би друг път. — „Може би никога, ако имам късмет. Може би ще успея да се измъкна сред цялата тази бъркотия. Не, не мога. Не и преди да се уверя, че Егвийн и Мат са добре. Особено Мат. О, Светлина, какво ли ще стане с него без тази кама?“

— Предполагам, че лорд Агелмар е удвоил охраната на всички порти.

— Утрои я — каза Ингтар с известно удовлетворение. — Никой повече няма да премине през тези порти, нито отвътре, нито отвън. Веднага щом лорд Агелмар разбра какво е станало, се разпореди да не се позволява на никого да напуска цитаделата без лично разрешение от него самия.

„Веднага щом е разбрал?…“

— Ингтар, а преди това? Каква беше тази заповед да се задържат всички в цитаделата преди това?

— Преди? Как така преди? Ранд, цитаделата не е била затворена преди лорд Агелмар да разбере за това нападение. Някой те е заблудил.

Ранд бавно поклати глава. Нито Раган, нито Тема биха ся измислили такова нещо. А дори и Амирлинския трон да беше издала подобно нареждане, Ингтар щеше да знае за него. „Тогава кой? И как?“ Той погледна косо към Ингтар, чудейки се дали шиенарецът не го лъже. „Наистина започваш да се побъркваш, ако подозираш и Ингтар.“

Вече бяха в стаята на пазачите на тъмницата. Отрязаните глави и посечените телеса на двамата стражи бяха изнесени, макар по масата все още да имаше кървави петна и сламата там, където лежаха останките от труповете им, да беше потъмняла. Тук имаше две Айез Седай, спокойни жени с кафяви ресни на шаловете, които проучваха думите, издраскани по стените. Всяка носеше по една мастилничка и сандъче за писане на колана си и си водеше бележки в малък тефтер. Дори не поглеждаха към преминаващите покрай тях мъже.

— Погледни тук, Верин — каза едната и посочи един камък, издраскан с ъглестата тролокска писменост. — Това ми се струва много интересно.

Другата притича до нея, оцапвайки дрехата си с червени петна.

— Да, разбирам. Много по-хубав почерк от останалите. Не е тролок. Това наистина е интересно. — Тя започна да си записва нещо в бележника, като непрекъснато вдигаше глава да огледа клинообразните тролокски букви.

Ранд побърза да излезе с останалите. Дори и да не бяха Айез Седай, нямаше да му е приятно да остане в една стая със същества, които смятаха четенето на тролокско писмо, издраскано с човешка кръв, за „много интересно“.

Ингтар и войниците му крачеха напред, загрижени за собствените си дела. Ранд се забави, колебаейки се къде да отиде. Да се върне в женските отделения нямаше да е лесно без помощта на Егвийн. „О, Светлина, дано тя да е добре! Моарейн каза, че ще се оправи.“

Лан го настигна на стълбите.

— Можеш да се върнеш в стаята си, ако желаеш, овчарю. Моарейн се разпореди да отнесат нещата ти от стаята на Егвийн и да ги преместят във вашата.

— Но тя откъде знае…

— Моарейн знае доста неща, овчарю. Би трябвало вече да си го разбрал. Всички жени приказват как си тичал с размахан меч по коридорите. Изгледал си самата Амирлин отгоре надолу, така разправят.

— О, Светлина! Съжалявам, ако съм ги ядосал, Лан, но аз бях поканен там. А когато чух тревогата… да ме изгори дано, Егвийн беше тук долу!

Лан замислено стисна устни. Иначе лицето му си остана все така безизразно.

— Е, не бих казал, че са точно ядосани. Макар повечето да са убедени, че ти е нужна силна ръка, за да те вкара в пътя. Бих казал, че по-скоро са очаровани от теб. Дори лейди Амалиса не може да ги накара да престанат да разпитват за теб. Иякои вече са започнали да вярват на слугинските приказки. Смятат, че си предрешен принц, овчарю. Това не е толкова лошо. Тук, в Граничните земи, има една стара поговорка: „По-добре е да имаш една жена на твоя страна, отколкото десет мъже.“ Ако се съди по това, как си шушнат, струва ми се, че обсъждат чия дъщеря е достатъчно силна, за да се справи с теб. Ако не внимаваш, овчарю, като нищо ще те задомят в някоя знатна шиенарска фамилия преди дори да си разбрал какво се е случило. — Стражникът изведнъж се разсмя. — Да тичаш по коридорите в женските отделения, размахал меч и в ратайско сетре! Ако не те набият с пръчка, ще говорят за теб години наред. Не са виждали досега толкова странен мъж като теб. Която и жена да ти изберат, за десетина години със сигурност ще те направи глава на своята фамилия и при това ще те накара да си вярваш, че сам си го постигнал. Колко жалко, че се налага да си заминеш.

Ранд, който до този момент зяпаше Стражника, изръмжа:

— Опитвах се. Портите бяха под охрана и никой не можеше да излезе. Опитах се. Но дори не ми разрешиха да изкарам Дорчо от конюшнята.

— Сега това няма значение. Моарейн каза да ти предам, че ако пожелаеш, можеш да си отидеш, когато решиш. Дори веднага.

— Но защо сега, а не по-рано? Защо не можеше да напусна по-рано? Тя ли беше наредила да залостят портите? Ингтар ми каза, че през деня не е имало никаква заповед, забраняваща на хората да излизат.

На Ранд му се стори, че Стражникът се разтревожи от тази новина, но единственото, което той отвърна, бе:

— Когато някой ти подари кон, овчарю, не му гледай зъбите.

— Ами Егвийн? А Мат? Те добре ли са? Не мога да си тръгна преди да съм сигурен, че са добре.

— Момичето е добре. Сутринта ще се събуди и сигурно изобщо няма да си спомня какво се е случило. При ударите в главата обикновено става така.

— А Мат?

— Изборът си е твой, овчарю. Можеш да си тръгнеш сега, утре или след седмица. Само от теб зависи. — И Стражникът си тръгна, оставяйки Ранд да стърчи сам сред тъмните коридори в подземията на Фал Дара.