Великият лов

Глава 3 Приятели и врагове

Преди да се доближи до портата, младежът забави ход и се постара да си придаде небрежен вид и да не се издава, че бърза.

Засводената порта беше здраво залостена. През нея едва можеха да минат двама ездачи един до друг, но като всички порти по външните стени на града тя беше покрита с обков от черно желязо и бе затворена с дебел лост. Пред нея стояха двама стражи с обикновени конични шлемове и плетени ризници, с дълги мечове, чиито дръжки стърчаха зад раменете им. На гърдите на златистите им туники бе извезан Черния ястреб. С единия се познаваха бегло — Раган. Върху тъмната кожа на лявата буза на Раган личеше бял триъгълен белег от тролокска стрела. Когато мъжът видя Ранд, сипаничавата кожа по бузите му се сви на трапчинки от появилата се усмивка.

— Мир, Ранд ал-Тор — почти извика Раган, за да надмогне ека на камбаните. — По главите ли ще удряш зайците, или още твърдиш, че тази тояга е лък? — Другият страж помръдна и се изпречи в полуразкрач пред портата.

— Мир да те окриля, Раган — отвърна Ранд и спря пред тях. Струваше му известно усилие да придаде спокойствие на гласа си. — Знаеш много добре, че е лък. Виждал си ме как стрелям с него.

— Не е добър за езда — намеси се кисело вторият страж. Сега Ранд позна и него, с хлътналите му, почти черни очи, които сякаш изобщо не мигаха. Надничаха изпод шлема сякаш от две пещери. Той допускаше, че е възможно да му се случи и по-лош късмет от това тъкмо Масема да пази портата, въпреки че не се сещаше какво може да е по-лошо, ако се изключеше среща с някоя Червена Айез Седай. — Прекалено е дълъг — добави Масема. — С конния си лък аз изстрелвам три стрели, докато ти успееш да пуснеш една с това чудовище.

Ранд се усмихна насила, за да си даде вид, че го приема като шега. Масема обаче нито умееше да се шегува, нито се смееше на чужди шеги. Повечето мъже във Фал Дара приемаха Ранд благосклонно — нали тренираше с Лан и лорд Агелмар го канеше на трапезата си, и най-важното — беше пристигнал във Фал Дара в компанията на Моарейн, Айез Седай. Някои обаче, изглежда, не можеха да забравят, че е чужденец, и едва скланяха да разменят по някоя и друга дума с него, и то само ако им се наложеше. А Масема беше най-тежкият случай от всички.

— За мен си е добър — отвърна Ранд. — Като стана дума за зайци, Раган, какво ще кажете да ме пуснете за малко навън. Целият този шум и навалица ми дойдоха много. Реших да изляза малко на лов за зайци, та ако ще и да не ударя нито един.

Раган се извърна към Масема и Ранд се обнадежди. С Раган човек можеше да се разбере: въпреки белега, който правеше лицето му мрачно, той беше благ човек и изглежда, го харесваше. Но Масема поклати твърдо глава и Раган въздъхна.

— Не може да стане, Ранд ал-Тор. — Мъжът кимна леко към. Масема, сякаш да обясни, че не зависи само от него. — Никой не може да напусне без писмено разрешение. Да беше ни помолил преди няколко минути. Току-що получихме заповед да затворим портите.

— Но защо лорд Агелмар ще иска да задържи тъкмо мен? — Масема оглеждаше вързопите и дисагите на раменете му. Ранд се постара да не му обръща внимание. — Та аз съм негов гост — обърна се той към Раган. — Мога да си отида, когато пожелая. Защо ще му трябва да издава такава заповед тъкмо за мен? Това е заповед на лорд Агелмар, нали? — При тези думи Масема примигна и вечно смръщеното му лице се намръщи още повече; като че ли изведнъж забрави за товара на гърба на Ранд.

Раган се изсмя.

— Че кой друг би могъл да издаде подобна заповед, Ранд ал-Тор? Разбира се, на мен ми я предаде Юно, но кой друг би могъл да я издаде?

Очите на Масема не мигаха, приковани в Ранд.

— Просто искам да поизляза малко сам, това е всичко — каза младежът. — Е, тогава ще взема да се поразходя из градините. Там няма зайци, но поне няма да има и такава шумотевица. Светлината да ви освети. Мир вам.

И той си тръгна, без да изчаква ответните благословии, решен в никой случай да не пристъпва в градините. „Да ме изгори дано, щом церемониите са свършили, там сигурно ще бъде пълно с Айез Седай.“ Усещайки погледа на Масема зад гърба си — беше сигурен, че е на Масема — той закрачи, без да бърза.

Близо до казармените кухни Коларската порта, през която се доставяха хранителните продукти за цитаделата, също беше здраво залостена и охранявана от двама стражи. Отмина я бързешком, прекосявайки площадчето пред кухнята, сякаш изобщо не беше имал намерение да се приближава до нея.

Кучешката порта на гърба на цитаделата, висока и широка само колкото да мине един спешѐн човек, също се оказа затворена и под охрана. Портите не бяха много въпреки могъщите размери на цитаделата, но след като и Кучешката беше затворена, значи всички бяха блокирани!

Ако намереше някое въже да се прехвърли… Той се изкачи по една от стълбите на външната стена до широкия парапет с отвори за стрелците. Не се чувстваше много удобно тук, така високо, изложен на вятъра, но оттук можеше да погледне над високите комини и скосените покриви през целия град, чак до външните стени. Въпреки дългия му престой тук тези къщи му изглеждаха твърде необичайни в сравнение с онова, с което беше свикнал в Две реки. Стрехите им стигаха почти до земята, сякаш цялата къща се състоеше от един покрит с дървени шинди покрив, а комините бяха извъртени под ъгъл, та зимният сняг да се плъзга покрай тях. Просторен, павиран с камъни площад обкръжаваше цитаделата, но улиците на стотина крачки зад него бяха изпълнени с хора, заети с ежедневните си дела. Продавачи в дълги престилки, застанали пред дюкяните си, селяни в груби дрехи, дошли в града да продават или да купят нещо, градски хора, струпали са на малки групи и несъмнено обсъждащи внезапното пристигане на Амирлинския трон. Успя да види, че през една от портите на градската стена преминават коли и хора. Явно нейните пазачи не бяха получили разпореждане да спрат движението.

Той вдигна очи към най-близката стражева кула. Един от войниците му махна с облечената си в метална ръкавица ръка. Ранд се засмя горчиво и отвърна на поздрава. Всяка негова стъпка по стената беше под зоркия поглед на стражите. Той се надвеси през амбразурата и погледна надолу по отворите в каменния зид, предназначени да се набият в тих дървени греди, и още по-надолу, към косото каменно уширение, образуващо дъното на сухия сега ров в основите на крепостта. Двадесет крачки широк и десет дълбок, с гладко полирани и хлъзгави камъни, ограден с ниска стена, скосена така, че всичко да се вижда отгоре, и да предпазва да не би някой случайно да падне в него, а на дъното му имаше цяла гора от остри като бръснач метални наконечници. Дори да разполагаше с въже и да нямаше никакви стражи, нямаше да може да го преодолее. Това, което бе предназначено да държи тролоците извън стените на цитаделата, сега също толкова успешно го задържаше вътре.

Изведнъж се почувства изтощен до мозъка на костите си и изцеден. Амирлинския трон беше тук, а той не можеше да се измъкне. Изход нямаше, а Амирлинския трон беше тук. Ако тя знаеше, че е тук, ако тъкмо тя бе изпратила онзи вятър, значи вече го преследваше, искаше да го улови с цялата мощ на Айез Седай. Зайците имаха по-голям шанс да се спасят от неговия лък. Но той не смяташе да се предава. Някои твърдяха, че хората от Две реки били толкова упорити, че можели да научат и мулетата на инат. Когато не им оставаше нищо друго, хората от Две реки залагаха на своя инат.

Слезе от стената и тръгна през цитаделата. Все едно му беше къде отива, стига да не е там, където го очакваха. По-далече от стаята му, по-далече от конюшнята или от портите — Масема сигурно щеше да подхвърли на Юно, че се опитва да напусне — по-далече и от градините. Знаеше само, че трябва да стой настрана от всички Айез Седай. Дори от Моарейн. Виж, тя знаеше. Въпреки това не беше направила нищо срещу него. „Засега. Доколкото на теб ти е известно. Ами ако е променила намеренията си? Може би тъкмо тя е извикала Амирлинския трон.“

Изведнъж почувствал се самотен и изгубен, той опря рамо в каменната стена на коридора. С невиждащи очи се взря в празната далечина и му се привидяха твърде нежелани неща. „Опитомен. Нима наистина ще е толкова лошо? Веднъж да се свърши. Наистина ли ще свърши?“ Затвори очи, но продължаваше да вижда самия себе си, как се крие като заек и няма къде да избяга, а Айез Седай стесняват кръга около него като хищни врани. „Веднъж опитомени, повечето мъже умират. Не им се иска да живеят повече.“ Твърде добре си спомняше думите на Том Мерилин, за да може да го приеме. Отърси енергично глава и тръгна по коридора. Нямаше смисъл да стои на едно място, докато го намерят. Все пак, колко време му оставаше, докато го намерят? Като овца в кошара. Колко време? Докосна дръжката на меча. „Не, няма да бъда като овца. Въпреки Айез Седай и всички останали.“ Почувства се глупаво, но продължи напред с повече решителност.

Хората се връщаха към обичайните си задължения. От кухнята, близо до Голямата зала, където Амирлинския трон и нейната свита щяха да пируват тази вечер, се носеше врява и дрънчене на съдове. Готвачки, кухненски прислужници и носачи се суетяха припряно из нея; над огньовете се въртяха дълги шишове с нанизани на тях парчета месо. Той бързо си проправи път през горещината и парата, през миризмите на печено и кухненски подправки. Никой не му обърна особено внимание; всички бяха твърде улисани в работата си.

Задните помещения за слугите гъмжаха като разринат мравуняк. Мъже и жени сновяха и си надяваха най-хубавите и чисти ливреи. Момченца размахваха дървени мечове, а момиченцата бяха наизвадили издяланите си от дърво кукли и всяко твърдеше, че нейната е Амирлинския трон. Много от вратите на малките слугински стаички стояха постоянно отворени, преградени само с дебели завеси. Обикновено това означаваше, че обитателите им са готови да посрещнат гости, но в момента просто показваше, че бързат. Дори онези, които му се покланяха, го правеха набързо, без да се спират.

Дали някой от тях, докато обслужваше, нямаше да чуе, че го търсят, и да спомене, че го е видял? Да проговори пред някоя Айез Седай и да каже къде могат да го намерят? Струваше му се, че го изглеждаха лукаво, докато преминаваше из коридорите на слугинския отсек, и се взират преценяващо след него. Струваше му се, че дори дечицата го изглеждат с проницателно любопитство. Знаеше, че всичко това е само плод на въображението му — сигурен беше, не можеше да е другояче — но въпреки това, когато помещенията на слугите останаха зад гърба му, се почувства сякаш току-що се е измъкнал от капан, който всеки миг можеше да щракне.

Някои места из цитаделата бяха безлюдни. Все едно че обитателите им внезапно бяха пуснати в почивка. Ковачниците например — със загаснали огнища и празни наковални. Празни. Студени. Безжизнени. И въпреки това като че ли не бяха празни. Кожата му настръхна и той се завъртя на пети. Не, тук наистина нямаше никой. Само огромните квадратни скринове с ковашки инструменти и варелите за закаляване, пълни с мазнина. Космите по врата му настръхнаха и той отново рязко извърна глава. Чукове, маши и клещи, окачени на местата си по стените. Той ядосано огледа голямото помещение. „Не, тук няма никой. Това е само въображението ми. Този вятър и Амирлин. Те са достатъчни да си въобрази човек какво ли не.“

Извън двора на оръжейниците вятърът внезапно се завихри около него. Въпреки волята си той подскочи стреснато — стори му се, че иска да го сграбчи. За миг отново подуши смътно доловимата миризма на гнило и чу как нечий глас зад гърба му се изкиска лукаво. Само за миг. Изплашен, той се завъртя и отново огледа всичко наоколо. Дворът, настлан с груб камък, бе абсолютно празен, с изключение на него самия. „Само това твое проклето въображение!“ Въпреки това се затича и му се стори, че отново чува зловещия кикот зад гърба си, този път без вятъра.

В двора на дърводелците неведомото присъствие отново се появи. Чувството, че тук има някой. Усещането, че към него надничат нечии очи: иззад високите купчини дървени трупи или камарите нацепени дърва, или през процепите между подредените дъски и бичмета, приготвени да бъдат отнесени в другия край на двора, в дърводелската работилница, която бе затворена. Реши да не се оглежда повече, отказа се да мисли възможно ли е изобщо нечии очи да се придвижват толкова бързо от едно място на друго, в един миг зад купчината дърва за огрев и веднага след това — да прекосят двора и да се озоват зад подредения дървен материал, без дори да успее да ги мерне, колкото и внимателно да се оглежда. А беше сигурен, че са едни и същи очи. „А може би просто вече полудявам.“ Ранд потръпна. „Не, още не. О, Светлина, моля те, още не.“ Превил гръб, той се прокрадна през дърводелския двор. Очите го последваха.

През тъмни коридори, осветени само от по някой и друг факел, през складови помещения, пълни със сух грах и боб, отрупани с щайги изсъхнала ряпа и глави цвекло, или напълнени догоре с бъчви вино или каци осолено говеждо, или бурета с ейл — очите бяха навсякъде: или го следваха, или вече го чакаха, когато се озовеше в следващото помещение или коридор. Не усещаше ничии стъпки освен собствените си, не чуваше изскърцване на врата, освен когато той самият отваряше или затваряше, но очите бяха там. „Светлина, полудявам!“

А след това отвори поредната врата на някакъв склад и го обля вълна от човешки гласове и смях, която го изпълни с облекчение. Тук дебнещите, невидими очи ги нямаше. Влезе.

Половината помещение беше пълно до тавана с чували зърно. В другата половина дузина мъже бяха коленичини в плътен полукръг пред голата стена. Всички бяха облечени в къси кожени палта и бяха с подстригани като с паница коси, типични за слугите. Липсваха както воинските опашки, така и ливреите. Между тях нямаше такива, които можеха случайно да го издадат. „А нарочно?“ Сред тихото мъжко мърморене се чуваше тракането на зарове, прекъсвано от нечий дрезгав смях при хвърлянето.

Лоиал наблюдаваше играта на зарове, търкайки замислено брадичка с кутрето си, по-дебело и от най-големия човешки палец, а главата му стигаше почти до гредите, на близо два разтега над пода. Появата на Огиер не беше нещо обичайно за Граничните земи, както и за където и да било другаде, но тук все пак те бяха познати и приети, а и Лоиал вече от доста време пребиваваше във Фал Дара и видът му не предизвикваше особено оживление. Тъмната туника на Огиер с високата твърда яка бе закопчана до врата му и падаше свободно над високите му ботуши. Един от джобовете му беше издут от нещо. Книги най-вероятно, доколкото Ранд го познаваше. Дори когато гледаше залаганията, Лоиал не можеше да се раздели за дълго с любимите си книги.

Въпреки тревогите си Ранд усети, че се е ухилил. Лоиал често предизвикваше усмивката му. Огиер знаеше толкова много за някои неща и толкова малко за други, а изглежда, искаше да знае всичко. И все пак Ранд помнеше какво бе изпитал, когато за първи път видя Лоиал, с туфите косми, стърчащи от клепналите му уши, с веждите му, провиснали като дълги мустаци, и носа му, широк почти колкото лицето му — видя го и си помисли, че стои пред тролок. Все още го беше срам за това. Огиер и тролоци. Мърдраали и какви ли не още ужасии от тъмните кътчета на среднощни приказки. Неща от сказания и легенди. Така си беше мислил за тях преди да напусне Емондово поле. Но откакто напусна родния дом, беше срещал твърде много въплътени и крачещи по света сказания, за да продължава да е сигурен кое е истинско и кое — измислено. Айез Седай, невидими преследвачи, вятър, който те хваща и задържа. Усмивката му угасна.

— Всичко от приказките е истина — промълви той.

Ушите на Лоиал помръднаха и той извърна глава към Ранд, Когато видя кой е, широкото му лице се разполови в усмивка.

— А, ето те и теб. — Гласът му избръмча като майски бръмбар. — Не те видях на Посрещането. Виж, такова нещо досега не бях виждал. Не мислиш ли, че изглежда малко уморена? Не ще да е лесно да си Амирлин. По-тежко е, отколкото да си Стареи, предполагам. — Той замълча замислено, но само колкото да си поеме дъх. — Кажи ми, Ранд, и ти ли играеш на зарове? Тук играят по-проста игра, само с три зара. Ние в стеддинг използваме четири. Но знаеш ли, не ми дават да се включа. Казват ми само „Слава на Строителите“, обаче не смеят да залагат срещу мен. Не смятам, че е честно. А ти? Заровете, които използват, са толкова дребни — той се навъси, оглеждайки един от заровете в дланта си, голям почти колкото човешка глава — но все пак мисля…

Ранд го сграбчи за ръката. „Строителите!“

— Лоиал, Огиер са построили Фал Дара, нали така? Знаеш ли някакъв изход оттук освен портите? Макар и някаква дупка, от която да изпълзи човек. Или канал. Каквото и да е, колкото да може човек да се провре през него. Е, и ако не духа вятър в нея, ще е още по-добре.

Лоиал се намръщи с досада и дългите му вежди се спуснаха почти до бузите.

— Ранд, Огиер са построили Мафал Дадаранел, но онзи град е бил разрушен още по време на Тролокските войни. Това — той леко докосна каменната стена с широките си пръсти — е построено от хора. Мога да ти нахвърлям плана на Мафал Дадаранел — виждал съм веднъж картата му в една стара книга в стеддинг Шангтай, — но за Фал Дара знам точно толкова, колкото и ти. Макар че е построен добре, нали? Грубо, но добре.

Ранд притисна гръб в стената и затвори отчаяно очи.

— Трябва да намеря някакъв изход — прошепна младежът. — Вратите са залостени и не ме пускат да изляза, а трябва на всяка цена да се измъкна оттук.

— Но защо, Ранд? — попита го угрижен Лоиал. — Тук никой няма да ти причини зло. Добре ли си? Ранд? — Изведнъж гигантът извика силно: — Мат! Перин! Мисля, че на Ранд му е лошо.

Ранд отвори очи и видя двамата си приятели, които се надигнаха от групата мъже. Мат Каутон, дългокрак като щъркел, с вечната си полуусмивка, като че ли виждаше нещо смешно там, където никой друг не го забелязваше. Къдрокосият Перин Айбара с широките рамене и с ръце, заякнали от работата му като чирак в селската ковачница. И двамата все още носеха дрехите си от Две реки, груби и здрави, макар и поизносени от дългото пътуване.

Мат хвърли заровете и стана. Един от мъжете подвикна:

— Ей, южняко, не можеш да напускаш играта, когато печелиш.

— По-добре е, отколкото когато губиш — отвърна му Мат със смях и несъзнателно докосна с длан сетрето си на кръста. Ранд присви очи. Под дрехата си Мат носеше една кама с рубин на дръжката. Кама, от която никога не се отделяше, кама, от която не можеше да се отдели. Оръжието беше заразено от мъртвия град Шадар Логот, заразено и покварено от зло, не по-малко опасно от това на Тъмния. От злото, убило Шадар Логот преди две хиляди години, злото което все още обитаваше изоставените му руини. Тази зараза можеше да убие Мат, ако камата останеше у него; и още по-бързо можеше да го убие, ако я махнеше от себе си. — Ще получиш друга възможност да спечелиш. — Киселото сумтене на коленичилите мъже показа, че не вярват много на такъв шанс.

Перин последва Мат, свел глава към пода. Напоследък Перин непрекъснато държеше очите си сведени и раменете му бяха превити, като че ли мъкнеше някаква непосилна дори за него тежест.

— Какво ти е, Ранд? — попита Мат. — Побелял си като ризата, дето си облякъл. Ей! Ама откъде си взел тези дрехи? Да не ставаш шиенарец? Дали да не взема и аз да си купя едно такова сетре и една нова риза. — Той разтърси джоба на сетрето си и в него издрънчаха монети. — Изглежда, ми върви на зарове. Хвърля ли ги, и винаги печеля.

— Няма защо да си купувате — отвърна уморено Ранд. — Моарейн се е разпоредила да сменят всичките ни дрехи. Доколкото знам, вече са ги изгорили, с изключение на това, което е по вас. Елансу сигурно ще ви намери тук, за да ви вземе и тези, тъй че на ваше място бих се преоблякъл бързо, докато не ви ги е свалила от гърбовете. — Перин така и не вдигна очи, но бузите му се изчервиха, а Мат се ухили още повече, макар хитрата му усмивка да изглеждаше малко пресилена: двамата също се бяха сблъсквали със странните тукашни порядки в баните и само Мат се правеше, че не го притесняват. — И не ми е лошо. Просто трябва да се махна оттук. Амирлинския трон е тук. Лан каза… каза, че след като тя е тук, за мен щяло да е по-добре да съм поне на седмица път от този град. Трябва да се махна, а всички порти са залостени.

— Той ти е казал такова нещо? — Мат се намръщи. — Не разбирам. Той никога не би казал нищо против някоя Айез Седай. Но защо? Виж какво, Ранд, на мен лично Айез Седай не ми харесват повече, отколкото на теб, но те няма да ни направят нищо лошо. — При тези думи той сниши глас и се огледа през рамо, за да се увери, че никой от комарджиите не ги подслушва. В Граничните земи може и да съществуваше боязън към Айез Седай, но липсваше каквато и да било омраза към тях и всякаква непочтителна дума по техен адрес можеше да вкара човек в крамола, ако не и да му навлече някоя по-голяма неприятност. — Виж например Моарейн. Тя не е толкова лоша, въпреки че е Айез Седай. Разсъждаваш като стария Кен Буйе с неговите високопарни приказки в хана Виноструй на село. Имам предвид, че тя не ни е направила нищо лошо, нито пък те биха ни навредили. Защо те е страх, че могат да ни навредят?

Перин вдигна очи. Жълти очи, блестящи на сумрачната светлина в зърнения склад като потъмняло злато. „Моарейн ли не ни е направила нищо лошо?“ — помисли си Ранд. Когато тримата напуснаха Две реки, очите на Перин бяха също толкова тъмнокафяви, колкото тези на Мат. Ранд нямаше представа какво бе причинило тази странна промяна — Перин не искаше да говори за това, — но промяната се беше появила едновременно с превитите рамене и с тази негова отчужденост, която го правеше да изглежда самотен дори сред близките си приятели. Очите на Перин и камата на Мат. Нито една от тези неприятности нямаше да се случи, ако не бяха напуснали Емондово поле, а тъкмо Моарейн ги беше отвлякла от родния край. Знаеше, че не е справедлив. Ако бяха останали в селото си, сигурно щяха да загинат от ръцете на тролоците заедно с по-голямата част от населението на Емондово поле. Но това не можеше да накара Перин да се засмее, както по-рано, нито да махне камата на Мат от колана му. „А аз? Ако си бях останал у дома и бях оживял, дали щях да се превърна в това, което съм сега? Поне нямаше да се тревожа за онова, което Айез Седай се канят да ми сторят.“

Мат продължаваше да го гледа озадачено, а Перин го наблюдаваше изпод вежди. Лоиал търпеливо чакаше отговора му. Ранд не можеше да им обясни защо му се налага да се крие от Амирлинския трон. Те не знаеха нищо за него. Знаеше Лан, знаеше и Моарейн. Знаеха също така Егвийн и Нинив. Искаше му се никой да не знае, най-много от всичко му се искаше Егвийн да не знае, но поне Мат и Перин, както и Лоиал, все още вярваха, че той си е същият. Помисли си, че по-скоро би умрял, отколкото да им каже, и да види колебанието и тревогата, изписани на лицата им. Понякога ги долавяше в очите на Егвийн и на Нинив, въпреки усилията им да не се издават.

— Някой ме… наблюдава — отрони най-сетне той. — Преследва ме. Само… Само дето няма никой.

Перин изненадан вдигна глава, а Мат облиза устни и прошепна:

— Чезнещ?

— Разбира се, че не — изсумтя Лоиал. — Как може някой Безок да проникне във Фал Дара, било в града или в цитаделата? Според закона никой в чертите на града не може да крие лицето си, а осветителите са задължени през цялата нощ да поддържат запалени всички улични фенери, така че за мърдраалите да няма сенки, в които да се спотайват. Не, това не може да бъде.

— Стените не могат да спрат един Чезнещ — промърмори Мат. — Не и ако тази твар наистина пожелае да проникне. Не знам доколко законите и фенерите вършат някаква работа. — Не говореше като човек, който само преди половин година бил уверен, че Чезнещите са създания от веселчунски приказки. Той също бе видял и преживял твърде много.

— А освен това и вятърът — добави Ранд. Гласът му леко трепереше, докато им разказваше какво бе усетил на върха яа кулата. Перин стисна юмруци и кокалчетата на пръстите му изпукаха. — Просто искам да се махна оттук — завърши Ранд. — Искам да замина някъде на юг. По-надалече. Просто да замина някъде далече.

— Но щом вратите са залостени — каза Мат, — как ще се измъкнем?

Ранд го зяпна.

— Да се измъкнем ли? — Той трябваше да замине сам. Можеше да е опасно за тях, ако са край него. Беше се превърнал в заплаха за тях, а дори и Моарейн не можеше да каже колко време му остава. — Мат, знаеш, че трябва да отидеш в Тар Валон с Моарейн. Тя каза, че само там ще можеш да се разделиш с тази проклета кама, без да загинеш. А знаеш много добре какво ще ти се случи, ако я задържиш.

Мат докосна несъзнателно сетрето си над камата.

— „Дарът на Айез Седай е стръв за риба“ — цитира тихо приятелят му. — Какво пък, може да не искам да налапам въдицата. Може би това, което иска да ми направят в Тар Валон, е по-лошо от това, което би ме сполетяло иначе. Може би просто лъже. „Истината, казана от Айез Седай никога не е онова, което си мислиш.“

— Случайно да знаеш други поговорки? — попита го язвително Ранд. — „Южнякът носи скъп гост, северният вятър — празна къща“? „Прасето и със злато да го боядисаш, пак си е прасе“? Какво ще кажеш за: „Който приказва само за стригане, остава без овци“? Или „Приказките на глупака са прах“?

— Успокой се, Ранд — прекъсна го тихо Перин. — Няма защо да си толкова груб.

— Нима? Може пък да не искам двамата да тръгнете с мен, непрекъснато да ми се мотаете в краката, да изпадате в какви ли не беди и да очаквате все аз да ви измъквам. Случайно да ви е хрумвало това? Да ме изгори дано, никога ли не сте си помисляли, че може да ми е омръзнало непрекъснато да ви виждам, накъдето и да се обърна? Все около мен! Това наистина ми омръзна. — Обидата, изписана на лицето на Перин, го сряза като нож, но въпреки това той продължи безжалостно: — Тук някои смятат, че съм лорд. Лорд. Може пък това да ми харесва. А я се вижте двамата, играете ми тук на зарове с долни коняри. Не, когато си тръгна, ще тръгна сам. А вие двамата, ако искате, вървете в Тар Валон, а ако искате, можете и да се обесите, все ми е едно. Аз тръгвам сам.

Лицето на Мат се беше вкочанило и той беше стиснал дръжката на камата под сетрето си така, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Щом така желаеш — отвърна студено приятелят му. — Досега смятах, че ние… Както желаеш, ал-Тор. Но ако аз реша да напусна едновременно с теб, ще го направя, а ти ако искаш, стой настрана от мен.

— Никой няма да тръгва никъде — намеси се Перин. — Нали портите са затворени. — Той отново бе забил поглед в пода. Сред играчите на зарове избухна смях заради нечия загуба.

— Дали ще тръгнете, или ще останете — промълви Лоиал. — Дали заедно, или поотделно, това няма никакво значение. И тримата сте тавирен. Дори аз го разбирам, просто по нещата, които се случват около вас. А и самата Моарейн Седай го твърди.

Мат вдигна ръце.

— Престани, Лоиал. Не искам повече да чувам за това.

Лоиал поклати глава.

— Дали искаш да го чуваш, или не, то си е така. Колелото на Времето тъче Шарката на Века, вплитайки човешките съдби като нишки. А вие тримата сте тавирен, в самия център на сплита.

— Лоиал, казах, престани.

— За известно време Колелото ще заплете нишката около вас тримата, каквото и да правите. А това, което предстои да извършите, по-вероятно ще бъде избрано от самото Колело, а не от вас. Тавирен завличат историята след себе си и оформят Шарката със самото си съществуване, но Колелото вплита тавирен в по-плътен сплит, отколкото живота на други хора. Където и да отидете и каквото и да направите, докато Колелото не реши другояче, вие ще…

— Престани! — изрева Мат. Играчите на зарове вдигнаха глави и той им хвърли гневен поглед, принуждавайки ги да се върнат към играта си.

— Извинявай, Мат — изгъгна Лоиал. — Знам, че приказвам много, но не исках да…

— Не, аз повече не оставам тук. — Мат вдигна поглед към гредите на тавана. — При тази голяма огиерска уста и този глупак, чиято глава е толкова голяма, че и шапка не можеш да сложиш на нея. Тръгваш ли с мен, Перин?

Перин въздъхна и хвърли поглед към Ранд, след което кимна.

Ранд ги изгледа как си тръгват. Буца беше заседнала в гърлото му. „Трябва да замина сам. Светлината да ми е на помощ, трябва да го направя.“

Лоиал също се беше загледал към тях и веждите му бяха клюмнали угрижено.

Ранд придаде още грубост на гласа си.

— А ти какво чакаш? Хайде, заминавай с тях! Не разбирам защо още се мотаеш тук. Нямам полза от теб, щом не знаеш изход. Махай се! Върви да си търсиш дърветата и скъпите на сърцето ти дъбрави, ако още не са ги посекли всичките, и най-добре ще е, ако са го направили.

Очите на Лоиал, големи колкото чаши, отначало се изпълниха с почуда, примесена с обида, но после бавно се присвиха в смътно подобие на гняв. Ранд не можа да повярва. В някои от старите сказания се споменаваше, че Огиер могат да се разгневят, макар никога да не се уточняваше как точно става това, но Ранд никога не беше срещал по-кротко същество от Лоиал.

— Щом така желаеш, Ранд ал-Тор — отвърна Лоиал, поклони му се сдържано и последва Мат и Перин.

Ранд опря гръб в пълните със зърно чували. „Е — прозвуча тъничкият гласец в главата му — най-сетне го постигна, нали?“ „Длъжен бях — отвърна той на гласа. — За тях ще е опасно да са около мен. Кръв и пепел, в един момент ще полудея и… Не! Не, няма да го допусна! Няма повече да използвам Силата и тогава няма и да полудея, и… Но не могада рискувам. Не мога, разбираш ли?“ Но гласът му се изсмя горчиво.

Усети, че комарджиите са извърнали глави към него. Шиенарците, независимо от класата, към която принадлежаха, почти винаги бяха учтиви и се отнасяха възпитано дори към кръвните си врагове, а Огиер никога не бяха били врагове на Шиенар. Комарджиите го гледаха потресени. Лицата им бяха безизразни, но очите им казваха, че е съгрешил. Част от съзнанието му признаваше, че са прави, и осъдителните им погледи само задълбочаваха чувството за вина. Само го гледаха, но докато се измъкваше от склада, имаше чувството, че ще го подгонят.

Той продължи да обикаля напосоки из складовете, търсейки някакво скривалище, където да се спотаи, докато не разрешат отново движението през портите на цитаделата. Тогава можеше да се скрие под чувалите и щайгите в някоя кола, караща провизии. Стига да не претърсваха излизащите коли. Стига да не претърсеха складовете и цялата крепост заради него. С усилие си наложи да не мисли повече за това и продължи да търси безопасно убежище. Но навсякъде, където се озоваваше — в някоя дупка сред чували със зърно, в някоя тясна пътечка покрай стена, отрупана с бъчви вино, или в някой изоставен склад с празни кафези и смътни сенки — навсякъде си представяше колко лесно могат да го намерят онези, които биха тръгнали да го търсят. Можеше да си представи и невидимия преследвач — каквото и да представляваше той, — който също така можеше да го спипа. Затова продължи да обикаля и търси, жаден, прашен, с коса, покрита с паяжини.

По едно време се озова в смътно осветен коридор, по който бавно крачеше Егвийн, спирайки се, за да надникне в складовете, покрай които минаваше. Тъмната й коса, спускаща се до кръста, бе привързана с червена лентичка, а роклята й бе сива и според шиенарския обичай, извезана с червено. Щом я зърна, го обзе още по-голяма мъка и чувство на загуба, отколкото докато напъждаше Мат, Перин и Лоиал. Беше израснал с мисълта, че един ден ще се ожени за Егвийн; и двамата си го мислеха. Но сега…

Тя подскочи, когато Ранд внезапно изникна пред нея, и шумно си пое дъх, но единственото, което отрони, беше:

— Аха, ето къде си бил. Мат и Перин ми разказаха какво си направил. Също и Лоиал. Разбирам какво целиш, Ранд, и мога да ти кажа, че е доста глупаво. — Тя скръсти ръце пред гърдите си и големите й тъмни очи го приковаха с неизказан укор. За пореден път той се зачуди как така успява да го гледа отгоре надолу — винаги успяваше да го постигне, щом реши — въпреки че стигаше едва до раменете му и при това беше с цели две години по-малка от него.

— Добре — отвърна той. Разпуснатата й коса неочаквано го ядоса. Преди да напусне Две реки не беше виждал пълнолетна жена, която да не е прибрала косата си на плитка. Там всяка девойка очакваше с нетърпение Женския кръг на селото да й каже, че вече е достатъчно пораснала, за да има право да сплете косата си. Егвийн определено беше навършила пълнолетие. А виж, тук си беше разпуснала косата, вързана само с една лентичка. „Аз искам да се върна в Емондово поле, а не мога, докато тя бърза да забрави всичко, свързано с дома.“ — Ти също се махай и ме остави на мира. Един прост овчар не може повече да ти бъде компания. Тук вече има достатъчно Айез Седай с които да се мотаеш. И не казвай на никоя от тях, че си ме видяла. За мен са дошли и не бих искал точно ти да им помогнеш да ме хванат.

Бузите й изведнъж поруменяха.

— Нима смяташ, че аз…

Той й обърна гръб и понечи да се отдалечи, но тя извика, хвърли се към него и го повали. Двамата се стовариха на каменния под, дисагите и вързопите на Ранд отхвърчаха встрани. Младежът изпъшка, когато се удари в плочите и дръжката на меча се заби в ребрата му, и отново изпъшка, когато момичето се надигна и седна на гърба му, все едно че беше стол.

— Майка ми — заяви тя — винаги ми е казвала, че най-добрият начин да се научиш да се справяш с мъжете е като се научиш да яздиш муле. Казваше, че в повечето случаи мозъкът ви не е повече от този на мулето. Дори то понякога било по-умно.

Той вдигна глава и се извърна през рамо.

— Слез от мен, Егвийн. Махни се веднага! Егвийн, ако не слезеш — той заплашително сниши глас, — ще съжаляваш. Ти поне знаеш какво съм. — За да изглежда по-убедителен, придаде зловещ блясък на очите си.

Егвийн изсумтя пренебрежително.

— Не би го направил, дори и да можеше. Ти не би могъл да нараниш никого. Но и бездруго не можеш. Знам, че не можеш да преливаш Единствената сила, когато сам си поискаш — това просто ти се случва и не можеш да го контролираш. Тъй че не можеш да направиш нищо, нито на мен, нито на някой друг. Докато аз, от своя страна, се обучавам при Моарейн, тъй че ако не се вслушаш в здравия разум, Ранд ал-Тор, като нищо мога да ти подпаля гащите. Поне това мога да направя. Продължавай да се държиш по същия начин и ще видиш дали не мога. — Изведнъж, само за миг, най-близкият до нея факел лумна в яростен пламък и тя ахна, зяпвайки изумена към него.

Той се изви, сграбчи ръката й, смъкна я от гърба си и я избута да седне до стената. Егвийн заразтрива ръката си.

— Така значи, наистина би го направила? — попита я той ядосано. — Играеш си глупаво с неща, които не разбираш. Можеше и двама ни да изгориш на въглени!

— Мъже! Когато нямате какво да възразите, или бягате, или прибягвате до сила.

— Я по-спокойно! Кой кого събори? Кой на чий гръб седна? При това ме заплаши… опита се… опита се да… — Той вдигна ръце. — Не, не ме заплаши. Ти просто винаги го правиш. Всеки път, когато разбереш, че спорът ни не върви в твоя полза, сменяш темата. Този път няма да мине.

— Но аз не споря с теб — отвърна тя кротко. — И не сменям темата. Какво толкова криеш, освен че искаш да избягаш? И след като се скриеш, наистина ще избягаш. И защо трябваше да обиждаш Мат, Перин и Лоиал? Както и мен? Знам защо. Страх те е, че някой може да пострада, ако е край теб. Ако не правиш това, което не бива да правиш, никой няма да пострада. Цялото това бягане и криене и тези удари, които нанасяш, са ненужни. И защо Амирлинския трон или която и да е друга Айез Седай, с изключение на Моарейн, изобщо би трябвало да знае за твоето съществуване?

Той я изгледа мълчаливо. Колкото повече време прекарваше с Моарейн и Нинив, толкова повече усвояваше от характера им, особено когато сама го искаше. Понякога те двете, Айез Седай и Премъдрата, много си приличаха — отчуждени и всичко разбиращи. Смущаващо беше, когато това чувство му го внушаваше Егвийн. Най-сетне той се насили и й каза това, което беше чул от устата на Лан.

— Какво друго би могъл да има предвид?

Тя се намръщи.

— Моарейн знае за теб, но не е направила нищо. Защо трябва сега да го прави? Но ако Лан… — Все още намръщена, тя вдигна глава и срещна очите му. — Складовете са първото място, където биха те потърсили. Ако изобщо тръгнат да те търсят. Докато разберем дали те търсят, трябва да те скрием някъде, където не биха и помислили да те потърсят. Сетих се. Тъмницата.

— Тъмницата ли?

— Не в килия, глупчо. Понякога слизам там вечер, за да посетя Падан Фейн. Нинив също го прави. Никой няма да го приеме за кой знае колко странно, ако днес сляза по-рано. Всъщност, докато всички се суетят около Амирлин, никой няма изобщо да ни забележи.

— Но Моарейн…

— Тя не слиза в подземията да разпитва господин Фейн. На нея й го водят. При това не го е викала от седмици. Повярвай ми, там ще е най-безопасно.

Той все пак се поколеба. Падан Фейн.

— Добре де, ти защо посещаваш амбуланта? Той е Мраколюбец, сам си го призна, при това много опасен. Да ме изгори дано, Егвийн, нали тъкмо той докара тролоците в Емондово поле! Хрътка на Тъмния, сам се нарече така, при това душеше по следите ми от Зимната вечер насам.

— Но, Ранд, сега той е зад железни решетки и е напълно безопасен. — Този път тя се поколеба и го погледна почти умолително. — Ранд, той е идвал с фургона си в Две реки всяка пролет, още преди да се родя. Познава всички познати на мен хора, всички места. Странно, но колкото повече стои затворен, толкова по-спокоен става. Като че ли така се освобождава от властта на Тъмния. Отново започна да се смее както по-рано и да разказва забавни истории за хората от Емондово поле, а понякога и за други места, които никога не съм виждала. Понякога се държи почти като стария Падан. Просто ми харесва от време на време да си поговоря с някого за дома.

„След като аз самият те отбягвам — помисли си той, — и след като Перин отбягва всички, а Мат прекарва времето си в комарджийство и непрекъснати гуляи.“

— Какво пък — въздъхна той. — След като Моарейн смята, че е безопасно за теб, би трябвало да е безопасно и за мен. Но не е необходимо и ти да се замесваш в това.

Егвийн се изправи и започна съсредоточено да чисти роклята си от прахта, избягвайки погледа му.

— Моарейн каза ли ти, че е безопасно? Егвийн?

— Моарейн Седай никога не ми е казвала, че не мога да посещавам господин Фейн — отвърна тя предпазливо.

Той се втренчи в нея и викна:

— Ти изобщо не си я питала! Тя не знае. Егвийн, това е глупаво. Падан Фейн е Мраколюбец и е опасен.

— Той е затворен в килия — отвърна тя упорито. — А и аз не съм длъжна да искам разрешение от Моарейн за всяко свое действие. Не смяташ ли, че е малко късно точно ти да се интересуваш какво смята една Айез Седай? Е какво, идваш ли?

— Мога да намеря пътя към тъмницата и без теб. Те търсят мен, или ще започнат да ме търсят, и ще стане лошо, ако разберат, че ми помагаш.

— Без мен — прекъсна го тя сурово — ти ще се препъваш в собствените си крака, докато сам не паднеш в скута на Амирлинския трон, след което ще се оплетеш в собствените си думи и накрая сам ще си признаеш всичко.

— Кръв и пепел, у дома би трябвало да те вземат в Женския кръг. Ако всички мъже бяхме толкова смотани и безпомощни, колкото си мислиш, никога нямаше да…

— Нима смяташ да стърчиш тук и да дърдориш, докато те намерят? Вземи си нещата, Ранд, и тръгвай с мен. — Без да дочака отговор, тя му обърна гръб и енергично закрачи по коридора. Той изпъшка, но вдигна дисагите и вързопите и макар и неохотно, тръгна след нея.

По задните коридори, през които тя го превеждаше, се мяркаха малко хора, но на Ранд му се струваше, че всички му обръщат специално внимание. Не просто внимание към човек, натоварил се с багаж за път, но лично към него, към Ранд ал-Тор. Знаеше, че е само въображението му — поне се надяваше да е така, — но въпреки това не се успокои дори когато спряха сред един проход дълбоко под цитаделата, пред висока врата, обкована като всички други с желязо, с малка желязна решетка по средата, под която висеше метална хлопка.

През решетката Ранд можа да види само голи стени и двама стражи с опашки на главите, седнали край една маса с фенер върху нея. Единият от мъжете точеше кама с дълги, отсечени удари на бруса. Ударите му не секнаха дори след като Егвийн почука с хлопката по решетката. Другият, с равнодушно и намусено лице, вдигна очи към вратата, сякаш размисляйки за нещо, след което се надигна мудно и се приближи до вратата. Беше нисък и набит, главата му едва стигаше до решетката.

— Какво искате? А, пак ли си ти, момиче? Дошла си да видиш своя Мраколюбец? А този кой е? — Мъжът не посегна да отвори вратата.

— Мой приятел, Чангу. Той също иска да види господин Фейн.

Мъжът огледа Ранд и горната му устна се вдигна, оголвайки зъбите му. Според Ранд това едва ли можеше да мине за усмивка.

— Какво пък — отвърна Чангу. — Какво пък. Висок си, а? Висок. И си твърде добре облечен за твоя вид. Някой те е хванал млад в Източните блата и е направил от зверчето човек, а? — Той дръпна мандалата и отвори вратата. — Е, влизайте, ако ще влизате. — Тонът му стана насмешлив. — Наведи си главата, ако не искаш да се удариш, милорд.

Нямаше опасност от такова нещо. Вратата беше достатъчно висока, за да може и Лоиал да мине през нея. Ранд последва намръщен Егвийн, чудейки се дали този Чангу може да представлява някаква заплаха. Беше първият груб шиенарец, когото срещаше; дори Масема не беше груб, просто се държеше студено. Но особнякът само затръшна вратата, залости я отново и притича до рафтовете от другата страна на масата, за да вдигне един от поставените там фенери. Другият изобщо не вдигна поглед, дори не престана да точи ножа си. Помещението беше празно с изключение на масата, пейките и рафтовете, с покрит със слама под. Друга обкована с желязо врата водеше навътре.

— Ще ви трябва светлина, нали? — каза Чангу. — Там вътре, с вашия приятел Мраколюбец. — Той се разсмя дрезгаво и запали фенера. — Той ви очаква. — Човекът връчи фенера на Егвийн и отвори вътрешната врата едва ли не нетърпеливо. — Очаква ви. Ей там, в мрака.

Ранд се спря неуверено пред възцарилата се чернота, но Егвийн го хвана за ръкава и го задърпа навътре. Вратата се затръшна, като за малко щеше да го удари по петите; лостовете й изщракаха. Единствената светлина вече струеше от фенера — малко светло петно сред непрогледния мрак.

— Ти сигурна ли си, че ще ни пусне да излезем — попита я той плахо. Мъжът изобщо не беше си направил труд да погледне към меча или лъка му, нито попита какво има във вързопите му. — Не са много добри пазачи. Можеше да сме дошли да освободим Фейн, а него изобщо не го интересува.

— Познават ме достатъчно добре — отвърна му тя, но гласът й също бе изпълнен с тревога. — От ден на ден стават все по-лоши. Всички пазачи тук. По-мнителни и по-намръщени. Когато дойдох за първи път, Чангу се шегуваше, а Нидао напоследък изобщо не говори. Но предполагам, че работата тук просто ги потиска. А може би просто си въобразявам. Тук и аз съм потисната. — Но въпреки думите си тя уверено го поведе сред мрака. Ръката му стисна дръжката на меча.

Бледата светлина на фенера им разкри един широк коридор с дебели железни решетки от двете страни, преграждащи клетки с каменни стени. Само в две от клетките, покрай които минаха, имаше затворници — седяха на тесните си нарове и когато светлината ги достигна, заслониха очи, поглеждайки гневно през пръсти. Гневно. Така поне му се стори на Ранд, макар лицата им да бяха скрити. Очите им проблясваха на светлината на фенера.

— Този там е побойник и скандалджия — промърмори Егвийн, сочейки първия — космат навъсен тип. — Последния път потрошил дневната на един хан и наранил сума ти хора. — Другият затворник беше облечен в извезано със златни нишки сетре с широки ръкави и с ниски, лъснати ботуши. — А този се опитал да напусне града, без да плати сметката си в хана. — При тези думи тя изсумтя високо. Баща й беше ханджия и същевременно кмет на Емондово поле, — И без да плати задълженията си на цял куп дюкянджии и търговци.

Двамата мъже изръмжаха гърлено ругатни, каквито Ранд беше чувал само от устата на охранниците на търговците в Две реки.

— И те от ден на ден стават все по-лоши — промълви тя и закрачи бързо напред.

Стигнаха до килията на Падан Фейн, в самия край на тъмницата.

Фейн седеше на нара, надвесен напред, като че ли наистина ги очакваше, точно както им беше казал Чангу. Беше кокалест мъж с остър поглед, с дълги ръце и голям нос, и изглеждаше още по-измършавял, отколкото си го спомняше Ранд. Мършавостта му не бе от тъмницата — тук се хранеха със същата храна, с която и слугите, и дори и най-лошият престъпник не бе лишаван от храна — но тази измършавялост бе от това, което беше сторил преди да се озове във Фал Дара.

Гледката на стария познат събуди у Ранд спомени, без които спокойно можеше да мине. Фейн на капрата на големия, амбулантски фургон, чиито колелета тропат по Коларския мост, пристигащ в Емондово поле в Зимната нощ. И в същата тази Зимна нощ дойдоха тролоците, за да избиват, да палят и търсят. Да търсят трима млади мъже, по думите на Моарейн. „Да търсят мен, стига да знаеха кой съм, и да използват Фейн като хрътка.“

При появата на Егвийн Фейн се изправи, без да засланя очи, дори не примигна на светлината. Усмихна й се с усмивка, която съвсем бегло докосна устните му, и вдигна очи над главата й. Взря се право към Ранд, скрит в чернотата зад светлото петно, и посочи с пръст към него.

— Усещам че си тук и се криеш, Ранд ал-Тор — почти изграчи той. — Но не можеш да се скриеш, не и от мен, нито от тях. Смяташе, че се е свършило, нали? Но битката не е приключила, Ранд ал-Тор. Те идват за мен, идват и за теб, и войната продължава. Дали ще живееш, или ще умреш, тази война за теб никога няма да свърши. Никога. — Изведнъж той заговори напевно, унесено:

Ръката му падна и той вдигна престорено очи към мрака. Устата му се изкриви в усмивка и той се изкикоти гърлено, като че ли това, което само той виждаше, беше твърде забавно.

— Мордет знае повече от теб и мен. Мордет знае всичко.

Егвийн неволно отстъпи назад и се опря в Ранд, светлото петно отстъпи с нея. Мрак обгърна амбуланта, но двамата продължаваха да чуват зловещия му кикот. Макар да не виждаше повече Фейн, Ранд беше сигурен, че все така се взира в нищото.

Той потръпна и пръстите му, стиснали дръжката на меча, се отпуснаха.

— Светлина — промълви хрипливо младежът. — За него ли казваш, че е станал такъв, какъвто си беше?

— Понякога е по-добре, а понякога — по-зле. — Гласът на Егвийн трепереше. — Този път е по-зле… по-зле от всякога.

— Чудя се в какво ли се е втренчил. Той просто е луд и зяпа в каменния таван в тъмното. — „Ако не беше камъкът, щеше да гледа право към женските отделения, където е Моарейн. И където са покоите на Амирлинския трон.“ Той отново потръпна. — Просто е луд.

— Това не беше добро хрумване, Ранд. — Тя го дръпна настрана и сниши глас, сякаш се боеше да не би Фейн да я подслуша. Кикотът на амбуланта ги догони. — Дори и да не ни потърсят тук, не бих могла да остана край него в това състояние, а не мисля, че и ти би могъл. Днес в него има нещо такова, че… — Тя притеснено си пое дъх. — Има едно друго място, още по-безопасно от това. Не ти го споменах преди, защото тук е по-лесно да се влезе, но те никога не биха претърсвали в женските покои. Никога.

— В женските… Егвийн, Фейн може да е луд, но ти си още по-луда. Не можеш да се скриеш от осите в собственото им гнездо.

— Може ли да има по-подходящо място? Коя е единствената част в цитаделата, където никой мъж не може да влезе без женска покана, дори и самият лорд Агелмар? Кое е единственото място, където на никого не би му хрумнало да търси един мъж?

— А кое е единственото място в цитаделата, което гъмжи от Айез Седай? Това е същинска лудост, Егвийн.

Тя посочи вързопите му и заговори така, сякаш всичко вече беше решено.

— Трябва просто да си увиеш меча и да се изгърбиш под плаща, все едно че ми носиш багажа. Сигурно няма да е трудно да си намериш някое опърпано сетре и по-стара риза. Но ще трябва да се попрегърбиш.

— Казах ти вече, няма да го направя.

— Щом държиш да си упорит като муле, трябва да се възползваш от правото си да се направиш на товарното ми животно. Освен ако не предпочиташ да останеш тук с него.

Тихият кикот на Фейн отекна към тях в мрака.

— Битката не е свършила, Ранд ал-Тор. Мордет знае.

— По-лесно щеше да ми е да скоча през стената — промърмори Ранд, но въпреки това развърза вързопите си и уви меча, лъка и колчана, приемайки предложението й.

Фейн се изсмя зад гърба им.

— Никога няма да свърши, ал-Тор. Никога.