Великият лов

Глава 36 При стареите

Докато Джюин ги водеше през селището на огиерите, Ранд забеляза, че Лоиал става все по-неспокоен. Ушите му бяха щръкнали, а очите му се отваряха широко, видеше ли някой огиер зазяпан в него, особено жените и момичетата. Повечето от тях като че ли наистина го оглеждаха с интерес. Имаше такъв окаян вид, като че ли очакваше да го осъдят на смърт.

Брадатият огиер посочи широките стъпала, отвеждащи надолу в обрасла с трева могила, по-голяма от всички подобни наоколо — същински хълм в основата на едно от Великите дървета.

— Защо не изчакаш навън, Лоиал? — попита Ранд.

— Стареите… — почна Джюин.

— …сигурно искат да видят само нас — довърши Ранд вместо него.

— Защо просто не го оставят на мира? — вметна Мат.

Лоиал закима енергично.

— Да. Да. Мисля, че… — Наблюдаваха го голям брой огиерки, от белокоси баби до щерки на възрастта на Ерит. Ушите му трепнаха, но той погледна широката врата, към която отвеждаха стъпалата, и отново кимна. — Да, ще седна ей тук и ще почета. Точно така. Ще почета… — Измъкна една книга от джоба си, седна до стълбището и заби очи в страниците. — Просто ще поседя и ще почета, докато излезете. — Ушите му помръдваха.

Джюин поклати глава, сви рамене и отново им показа стълбището.

— Ако обичате. Стареите ви чакат.

Огромното помещение под могилата беше с таван с дебели греди на повече от четири разтега над пода и приличаше на палат, поне по размери. Седмината огромни огиери, разположени на платформата точно срещу вратата, го правеха да изглежда някак по-малко, но въпреки това Ранд се чувстваше като в пещера. Тъмните камъни на пода бяха гладки, с неправилна форма, а сивите стени можеха спокойно да минат за груб склон на скален рид. Грубо одяланите тавански греди наподобяваха огромни корени.

Освен стола с висока облегалка, на който седеше Верин, единствената мебелировка се състоеше от тежките, с гравирани по тях лозници столове на стареите срещу нея. Огиерката в средата седеше на стол, малко по-издигнат от останалите, които включваха трима брадати мъже от лявата й страна и три жени отдясно, в рокли като нейната, избродирани с лозници и цветове от шията до подгъва. Всички бяха със старчески лица и чисто бяла коса, чак до туфите в ушите им, и излъчваха непоклатимо достойнство.

Хюрин ги зяпна неприкрито, а Ранд усети, че също се е втренчил в тях. Дори и от Верин не се излъчваше толкова мъдрост, колкото от огромните очи на стареите, дори Мургейз с нейната корона не притежаваше такава властност, нито Моарейн — тяхната спокойна тържественост. Ингтар се поклони пръв, толкова официално, колкото Ранд никога не беше го виждал.

— Аз съм Алар — каза огиерката на най-високия стол, след като всички най-сетне застанаха до Верин. — Най-старата сред стареите на стеддинг Цофу. Верин ни каза, че имате необходимост да използвате тукашния Портал. Да се вземе Рогът на Валийр от ръцете на Мраколюбците е превелика необходимост, наистина, но ние не сме позволявали на никой да използва Портала от повече от сто години. Нито ние, нито които и да било други стареи на някой друг стеддинг.

— Аз ще намеря Рога — отвърна сърдито Ингтар. — Длъжен съм. Ако не ни позволите да използваме Портала… — Той млъкна, когато Верин го изгледа, но лицето му си остана навъсено.

Алар се усмихна.

— Не бъди припрян, шиенарецо. На вас, човеците, така и не ви остава време да размислите. Само спокойно взетите решения могат да бъдат сигурни. — Усмивката й се стопи и тя отново стана сериозна. — Опасностите на Пътищата не могат да се съизмерят с меча в ръката ти, нито с нападащи айилци или жадни за кръв тролоци. Трябва да ви кажа, че влизайки в Пътищата, рискувате не само да срещнете смъртта си или да полудеете, но дори вероятно да погубите душите си.

— Вече сме виждали Мачин Шин — намеси се Ранд, а Мат и Перин се съгласиха. Но изглежда, не изгаряха от нетърпение да го видят отново.

— Ще гоня Рога чак до Шайол Гул, ако се наложи — заяви твърдо Ингтар. Хюрин кимна, като че ли включваше и себе си в думите на Ингтар.

— Доведете Траял — заповяда Алар и Джюин, който беше останал до вратата, се поклони и излезе. — Не е достатъчно — обърна се тя към Верин — да чуеш какво може да те сполети. Трябва да го видите и да го запомните в сърцата си.

Последва неловка тишина. След малко Джюин се върна с две огиерки, които водеха един тъмнобрад огиер на средна възраст. Той се тътреше помежду им, сякаш не му беше ясно как точно работят краката му. Лицето му беше посърнало и безизразно, а големите му очи бяха празни и немигащи. Една от жените грижливо изтри потеклата от единия край на устните му слюнка. Хванаха го под мишниците, за да го спрат. Единият му крак се понесе напред, поколеба се, после стъпи на пода.

— Траял бе един от последните сред нас, който вървя през Пътищата — каза тихо Алар. — И излезе така, както го виждате. Искаш ли да го докоснеш, Верин?

Верин я изгледа продължително, после стана и отиде при Траял. Той изобщо не се помръдна, докато ръцете й го докосваха по гърдите, нито примигна, за да покаже, че е усетил докосването. Тя изсъска рязко, дръпна се и го зяпна, след което се обърна към стареите.

— Той е… празен. Това тяло е живо, но вътре в него няма нищо. Нищо.

Лицата на всички стареи бяха потънали в непоносима скръб.

— Нищо — промълви тихо една от огиерките вдясно от Алар. Очите й сякаш побираха всичката болка, която Траял дори не можеше вече да изпита. — Никакъв разсъдък. Никакъв дух. Нищо не е останало от Траял освен тялото му.

— Той беше чудесен Дървопев — въздъхна един от мъжете.

Алар махна с ръка и двете жени се обърнаха към Траял да го изведат — трябваше да го подбутнат, за да закрачи.

— Знаем рисковете — каза Верин. — Но каквито и да са те, длъжни сме да проследим Рога на Валийр.

Старата огиерка кимна.

— Рогът на Валийр. Не знам коя е по-лошата вест: това, че е в ръцете на Мраколюбци, или че изобщо е намерен. — Тя огледа стареите; всеки от тях й кимна в отговор, а един от мъжете поглади умислено брадата си. — Добре. Верин ми казва, че времето ви е скъпо. Ще ви покажа лично пътя до Портала… но с вас има един млад огиер. Лоиал, син на Арент, син на Халан, от стеддинг Шангтай. Той е далече от дома си.

— Той ни трябва — бързо се обади Ранд. — Трябва да продължи с нас, а и той самият го иска.

— Лоиал ни е приятел — намеси се и Перин, а Мат добави:

— Той не ни се натрапва.

Всички бяха притеснени от прикованите в тях погледи на стареите, но не отстъпиха.

— Има ли някаква причина да не идва с нас? — попита Ингтар. — Както каза Мат, той не се натрапва. Не знам дали имаме нужда от него, но щом иска, какво пък…

— Наистина имаме нужда от него — намеси се Верин. — Вече малцина познават Пътищата, а Лоиал ги е проучвал. Той може да разчита Напътствениците.

Алар ги изгледа един по един и накрая се спря по-внимателно на Ранд. Тя като че ли разбираше. Всички стареи разбираха, но тя — най-много от всички.

— Верин казва, че ти си тавирен — промълви най-сетне тя. — И аз го долавям у теб. Това, че дори аз го долавям, означава, че би трябвало наистина да си много силен тавирен, защото подобни таланти у нас са много слаби, ако изобщо ги има. Въвлякъл ли си Лоиал, сина на Арент, сина на Халан, в та-марал-айлен, паяжината, която Шарката вплита около теб?

— Аз… аз само искам да намеря Рога и… — Ранд не довърши. Алар не беше споменала за камата на Мат. Не знаеше дали Верин е споменала за нея на стареите, или по някаква причина го е премълчала. — Той е мой приятел.

— Твой приятел — отвърна Алар. — Той е твърде млад според нашите представи. Ти също си млад, но си тавирен. Ти ще го пазиш и когато вплитането завърши, ще се погрижиш да се завърне здрав и читав в стеддинг Шангтай.

— Обещавам — каза той. Имаше чувството, че се обрича, че полага клетва.

— Тогава да отидем до Портала.

Лоиал скочи, когато се появиха на входа. Ингтар отпрати Хюрин на бегом да извика Юно и другите воини. Лоиал изгледа тревожно стареите, а после тръгна редом с Ранд на опашката на процесията. Всички огиерки, които допреди малко го бяха наблюдавали, си бяха отишли.

— Стареите казаха ли нещо за мен? Дали… — Той погледна широкия гръб на Алар, която нареждаше на Джюин да доведе конете им.

— Тя каза на Ранд да се грижи за теб — заяви Мат тържествено. — И да гледа да се прибереш здрав и читав, като че ли си някое бебе. Не разбирам защо все пак не останеш тук и не се ожениш.

— Каза, че можеш да дойдеш с нас. — Ранд изгледа сърдито приятеля си и Мат се изкикоти в шепа. Смехът му звучеше странно. Лоиал въртеше между пръстите си стръкче момино сърце. — Ти да не си брал цветя? — попита го Ранд.

— Ерит ми го даде. — Лоиал гледаше унесено въртящото се жълто цветче. — Тя наистина е много хубава, въпреки че Мат не го забелязва.

— Означава ли това, че в края на краищата няма да дойдеш с нас?

Лоиал се сепна.

— Какво? О, не. Тоест, да. Разбира се, че ще дойда с вас. Тя ми даде само едно цвете. Само цвете, нищо повече. — Той обаче извади книгата от джоба си и постави цветето под корицата. След като я прибра, промърмори толкова тихо, че Ранд едва го чу: — И освен това ми каза, че съм голям хубавец. — Мат се задави от кикот, преви се на две и се запляска по бедрата. Бузите на Лоиал се изчервиха. — Добре де, какво толкова? Тя го каза, не аз.

Перин перна Мат по главата и изсумтя:

— Смее се, понеже никой не му е казвал, че е хубавец. Просто ти завижда.

— Не е вярно — възрази Мат. — Нейса Айилин ме смята за хубав. Казвала ми го е неведнъж.

— Тази Нейса хубава ли е? — попита Лоиал.

— Коза — отвърна равнодушно Перин. Мат се задави, мъчейки се да избоботи протестите си.

Въпреки волята си Ранд се ухили. Нейса Айилин беше почти толкова хубава, колкото и Егвийн. Всичко това му заприлича на едно време, когато си бяха у дома и нямаше нищо по-важно от това да се посмееш и да се позакачаш с приятелите си.

Докато крачеха през селището, огиерите поздравяваха стареите и оглеждаха с любопитство човеците. Но изражението, изписано на лицето на Алар, спираше всеки да се опита да ги заговори. Единственото нещо, което подсказа, че са излезли от селището, беше отсъствието на могили. Все още се мяркаха огиери, които оглеждаха грижливо дърветата и използваха смола, триони или брадви, където намереха изсъхнал клон или където дърветата се нуждаеха от повече слънчева светлина. Вършеха си работата старателно и с голяма любов.

Джюин се приближи до тях, повел конете им, дойдоха и Хюрин и Юно с останалите воини и с товарните коне.

Алар спря, посочи напред и каза:

— Той е ето там.

Глъчката утихна.

За миг Ранд изпита изненада. Порталът трябваше да е Отвън, не в стеддинг — Пътищата бяха наченати с помощта на Единствената сила, следователно не можеха да започват отвътре — но не съществуваше нищо, което да покаже, че са пресекли границата. А после усети разликата: чувството за нещо отдавна изгубено и пак намерено, което бе изпитал, когато влязоха в стеддинг, го беше напуснало. Пак го побиха ледени тръпки. Сайдин отново беше тук. И го чакаше.

Алар ги преведе покрай един висок дъб и зад него, на малка поляна, видяха голямата каменна плоча на Портала, цялата в преплетени лози и листа от стотици различни растения. Около полянката огиерите бяха изградили нисък каменен зид, израсъл сякаш от самата земя. Наподобяваше плетеница от корени. За миг Ранд се притесни, но после осъзна, че „корените“ напомнят на къпина, шипка, трън, коприва и сърбел. Все растения, в които никой не би искал да се спъне.

Алар спря до каменния „плет“ и каза:

— Стената е предназначена да предупреди всеки, който стигне дотук. Не че много от нас го правят. Аз лично няма да я прекося. Но вие можете.

— Благодаря — каза Верин. — Нуждата е голяма, иначе изобщо нямаше да ви помоля.

Ранд се напрегна, когато Айез Седай прекрачи през оградата и пристъпи към Портала. Лоиал си пое дълбоко дъх и промърмори нещо под носа си. Юно и останалите воини се размърдаха на седлата и хванаха дръжките на мечовете си, макар те да не можеха да им помогнат срещу никаква опасност по Пътищата. Само Ингтар и Айез Седай изглеждаха спокойни. Дори Алар стисна полата си с две ръце.

Верин натисна листа на Авендесора и Ранд се наведе през оградата. Изпита внезапен подтик да се добере до празнотата, та сайдин да му е подръка, ако се наложи да го използва.

Гравираните върху Портала растения се размърдаха, докоснати от неусетен полъх, листата се разтрепераха и в центъра на каменната плоча бавно започна да се разтваря зев.

Ранд се взря в цепнатината. Зад процепа не се провидя смътното сиво отражение, а само чернота, по-черна от катран.

— Затвори го! — извика той. — Черният вятър! Затвори го!

Верин го изгледа сепнато и веднага лепна тривърхия каменен лист на мястото му. Щом листът на Авендесора се върна на мястото си, Порталът започна да се затваря. Процепът изчезна, лозниците и листата се сляха, закривайки чернотата на Мачин Шин, и Порталът отново се превърна в камък, макар и гравиран в най-близкото възможно подобие на живота.

— Мачин Шин! Толкова близо! — ахна Алар.

— Този път не се опита да излезе — промълви Ранд. Джюин изстена приглушено.

— Казах ви — обади се Верин. — Черният вятър е създание на Пътищата. Той не може да ги напусне. — Ранд отвори уста да възрази, но се отказа. — И все пак — продължи тя — чудя се какво прави тук. Най-напред в Кайриен, а сега тук. Чудна работа. — Тя погледна Ранд накриво и той подскочи. Погледът й беше толкова бърз, че той не допускаше някой друг да то е забелязал, но му се стори, че тя някак си свързва тази странна проява на Черния вятър с него.

— Никога не бях чувала за подобно нещо — промълви замислено Алар. — Мачин Шин да чака, когато един Портал се отвори. Досега само е кръстосвал безцелно из Пътищата. Но това беше отдавна. Може би е изгладнял и се надява да спипа някой непредпазлив още когато влиза. Верин, не можете да използвате Портала. И колкото и да е велика нуждата, не мога дори да ви кажа, че съжалявам. Пътищата вече принадлежат изцяло на Сянката.

Ранд навъсено изгледа Портала. „Възможно ли е да преследва тъкмо мен?“ Твърде много бяха въпросите. Дали Фейн някак си бе успял да заповяда на Черния вятър? Верин твърдеше, че това е невъзможно. И защо Фейн ще настоява да го последва, а после ще се опитва да го спре? Единственото, в което беше сигурен, бе, че вярва на посланието. Длъжни бяха да намерят Рога на Валийр и камата на Мат.

Верин бе потънала в размисъл. Мат седеше на ниския зид, навел глава, а Перин го гледаше загрижено. Лоиал изглеждаше доволен, че не могат да използват Портала, и в същото време — засрамен от задоволството си.

— Тук приключихме — обяви Ингтар. — Верин Седай, последвах ви дотук въпреки по-разумната си преценка. Но вече не мога да си позволя да вървя след вас. Смятам да се върна в Кайриен. Бартанес може да ми каже накъде са заминали Мраколюбците. Все някак ще успея да го накарам да ми каже.

— Фейн е отишъл на Томанска глава — обади се Ранд. — И там, където е отишъл, се намира и Рогът, и камата.

Лоиал поглади брадичката си и заговори бързо, сякаш се извиняваше и за облекчението си, и за провала си.

— Стеддинг Кантойн се намира точно над река Иралел, а стеддинг Тайджинг е на изток от него, в Гръбнака на света. Но Портала в Кемлин, където се е намирала Дъбравата, е по-наблизо, а най-близко е вратата в Дъбравата до Тар Валон.

— Който и Портал да се опитаме да използваме — отвърна му разсеяно Верин, — опасявам се, че ще се натъкнем отново на дебнещия ни Мачин Шин. — Алар я изгледа питащо, но Айез Седай не каза нищо повече.

— Това, от което всъщност имаме нужда — намеси се неуверено Хюрин, — е един от онези Портални камъни. — Той погледна крадешком Алар и после Верин, и след като нито една от двете не му даде знак да спре, продължи по-уверено: — Лейди Селийн твърдеше, че древните Айез Седай били изучили онези светове и тъкмо по този начин се научили как да построят Пътищата. А онова място, в което се озовахме ние… ами, трябваха ни само два дни — даже по-малко, — за да пропътуваме цели сто левги. Ако бихме могли да използваме някой Портален камък, за да се озовем в онзи свят или в някой като него, какво пък, може да ни отнеме не повече от седмица или две, за да стигнем до Аритския океан, след което ще можем да се върнем право на Томанска глава. Може и да не е толкова бързо като по Пътищата, но е доста по-бързо, отколкото да яздим на запад. Какво ще кажете? Лорд Ингтар? Лорд Ранд?

— Това, което предлагаш, може и да е възможно, но да се надяваме да намерим Портален камък наблизо е все едно да се надяваме да отворим този Портал и да се окаже, че Мачин Шин си е отишъл — въздъхна Верин. — Не знам да има такъв Камък по-наблизо от Айилската пустиня. Въпреки че бихме могли да се върнем до Камата на Родоубиеца, ако ти или Ранд, или Лоиал смятате, че можем пак да намерим онзи Камък.

Ранд погледна към Мат. Приятелят му беше вдигнал с надежда глава при разговора за Камъните. Няколко седмици, беше казала Верин. Ако тръгнеха на запад, Мат нямаше да доживее да стигнат до Томанска глава.

— Мога да го намеря — отвърна Ранд неохотно. „Мат ще умре, Рогът на Валийр е у Мраколюбците, Фейн ще порази Емондово поле, ако не го последваш, а ти се боиш да преливаш Силата! Само веднъж, за да влезем, и още веднъж, за да излезем. От още два пъти няма да полудееш.“ Това, което наистина го уплаши обаче, бе нетърпението, което подскочи вътре в него при мисълта, че ще прелива отново, предвкусеното усещане как Силата го изпълва и как отново ще се почувства истински жив.

— Това не го разбирам — бавно промълви Алар. — Порталните камъни не са използвани от Приказния век насам. Не бях чувала, че все още има някой, който може да ги използва.

— Кафявата Аджа знаят много неща — отвърна сухо Верин. — Аз знам как могат да се използват Камъните.

Алар кимна.

— В Бялата кула се крият чудеса, за които не съм и сънувала. Но ако вие можете да използвате Портален камък, няма нужда да яздите чак до Камата на Родоубиеца. Има един такъв Камък недалече оттук.

— Колелото тъче така, както то само пожелае, и Шарката осигурява това, що е потребно. — Разсеяността в очите на Верин изчезна изведнъж. — Води ни — подкани я тя енергично. — Вече изгубихме твърде много време.