Великият лов

Глава 47 Пред моя зов смъртта не е преграда

Мат и Перин вече биха яхнали конете си. Далеч зад гърба си Ранд дочу вика на Ингтар:

— Светлината и Шйнова! — Чуха се и други викове и трясък на стомана.

— Къде е Ингтар? — извика Мат. — Какво става? — Беше окачил Рога на Валийр на седлото си, като че ли беше най-обикновен рог, но камата бе грижливо затъкната в колана му и увенчаната й с рубин дръжка бе обгърната нежно от бледата му ръка, която сякаш се състоеше само от кости и жили.

— Той умира — отвърна хрипливо Ранд, докато се мяташе на гърба на Дорчо.

— Тогава трябва да му помогнем — каза Перин. — Мат може сам да отнесе Рога и камата до…

— Той го прави, за да можем всички да се измъкнем — каза Ранд. „И за това също.“ — Всички ще занесем Рога на Верин, след което можете да й помогнете да го занесе където смята, че принадлежи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Перин. Ранд смуши жребеца и Дорчо се понесе към хълмовете извън града.

— Светлината и Шйнова! — изрева победоносно гласът на Ингтар зад него и в отговор поредната мълния проряза тъмното небе.

Ранд се наведе и опря буза във врата на коня. Породистият жребец се понесе в див галоп, с развята опашка и грива. Искаше му се да се отърве от чувството, че бяга от вика на Ингтар, че бяга от онова, което щеше да направи. „Ингтар… Мраколюбец. Не ме интересува. Той все пак беше мой приятел.“ Ала галопът не можеше да го отнесе далеч от собствените му мисли. „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина. Толкова много дългове. Егвийн. Рогът. Фейн. Мат и камата му. Не можеше ли поне да бъдат едно по едно? Трябва да се погрижа за всички наведнъж. О, Светлина, Егвийн!“

Дръпна юздите толкова рязко, че жребецът се плъзна и почти седна на задницата си. Бяха се озовали сред рядка група дървета на билото на един от хълмовете над Фалме. Другите също спряха.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Перин. — Ние сме щели да помогнем на Верин да отнесе Рога там, където трябвало? А ти къде ще бъдеш?

— Сигурно вече полудява — каза Мат. — Не би останал с нас, ако започне да полудява. Нали не би останал, Ранд?

— Вие тримата отнесете Рога на Верин — каза Ранд. „Егвийн. Толкова много нишки, в толкова голяма опасност. Толкова много дългове.“ — От мен нямате нужда.

Мат погали дръжката на камата.

— Това добре, но ти? Да ме изгори дано, не е възможно да си започнал да полудяваш. Не е възможно! — Хюрин зяпна към тях, без да разбира и половината от думите им.

— Аз се връщам — отвърна Ранд. — Изобщо не трябваше да напускам града. — Но това някак не прозвуча съвсем вярно дори в собствените му уши. — Трябва да се върна. Веднага. — Така звучеше по-добре. — Егвийн все още е там, забравихте ли? С нашийник на врата.

— Сигурен ли си? — каза Мат. — Аз не я видях. Ох! Щом казваш, че е там, значи е там. Всички занасяме Рога на Верин и после всички се връщаме за нея. Не си мислиш, че бих я оставил там, нали?

Ранд поклати глава. „Нишки. Дългове.“ Имаше чувството, че всеки момент ще избухне като фойерверк. „Светлина, какво става с мен?“

— Мат, Верин трябва да те отведе с тази кама в Тар Валон, за да можеш най-сетне да се освободиш от нея. Нямаш никакво време за губене.

— Да се спаси Егвийн не е губене на време! — Но ръката на Мат се беше свила около дръжката на камата.

— Никой от нас не ще може да се върне — каза Перин. — Поне засега. Вижте. — Той посочи назад към Фалме.

Всичко бе почерняло от сеанчански войници, с хиляди, ред след ред, в железни кохорти, отделения, яхнали люспести зверове, както и мъже в тежки ризници на коне, с цветни флагове, плющящи до командирите. Сред редиците се виждаха гролми и други странни същества, чудовищни птици и гущери и някакви огромни твари, които не можеха да се опишат, със сива набръчкана кожа и огромни бивни. На равни интервали пред редиците стояха сул-дам и дамане, по двойки. Ранд се зачуди дали и Егвийн не е сред тях. В града, зад войниците, от време на време продължаваха да избухват покриви и мълниите не спираха да раздират небето. Два летящи звяра с кожести криле, дълги двадесет разтега, се рееха високо над главите на нашествениците.

— И всичко това заради нас? — възкликна Мат невярващо. — За какви ни мислят тия?

Отговорът изплува в главата на Ранд, но той го отърси от ума си, преди да е успял да се оформи съвсем.

— И напред не можем да тръгнем, лорд Ранд — каза Хюрин. — Бели плащове. Стотици.

Ранд завъртя коня и погледна натам, накъдето сочеше душещият. Дълга белоплаща редица се носеше бавно, като гребен на вълна, към тях през хълмовете.

— Лорд Ранд — промърмори Хюрин, — ако тази сган зърне Рога на Валийр, никога не ще можем да го предадем на някоя Айез Седай.

— Може би затова се струпват Сеанчан — промълви с надежда Мат. — Заради Белите плащове. Може би всичко това изобщо няма нищо общо с нас.

— Има или няма — намеси се мрачно Перин, — тук само след няколко минути ще пламне битка.

— Всяка от двете страни може да ни убие — каза Хюрин, — Дори и да не видят Рога. А ако го видят…

Ранд имаше друга грижа. „Трябва да се върна. Длъжен съм.“ Усети, че се взира в Рога на Валийр. Всички, не само той. Извитият златен Рог, окачен на ефеса на седлото на Мат, бе събрал във фокус очите и на четиримата.

— Той трябва да засвири в часа на Последната битка — каза Мат и облиза устни. — Но никъде не е казано, че не може да се използва преди това. — Дръпна Рога от връзките му и ги погледна с тревога. — Не е казано, че не може.

Никой не отвърна нищо. Ранд бе онемял — собствените му мисли препускаха достатъчно бясно, за да му оставят място за реч. „Трябва да се върна. Трябва да се върна.“ Колкото по-дълго се взираше в Рога, толкова по-настоятелна ставаше мисълта. „Трябва. Трябва.“

Мат поднесе с трепереща ръка Рога на Валийр към устните си.

Тонът бе чист, златен, тъй както златен беше Рогът. Дърветата наоколо сякаш затрептяха, а също и земята под нозете им, и небето над главите им. Този единствен дълъг звук обхвана всичко.

Сякаш от нищото се надигна мъгла. Отпървом тънки струи увиснаха във въздуха, после — по-дебели езици, гъсти вълни, и още по-гъсти, докато не застлаха земята като облаци.

Джефрам Борнхалд се вдърви на седлото си, когато някакъв звук изпълни въздуха, тъй сладък, че му се дощя да се разсмее, и толкова тъжен, че му се доплака. Сякаш идеше от всички посоки наведнъж. Пред изумения му поглед започна да се надига мъгла. „Сеанчан. Опитват нещо. Разбрали са, че сме тук.“ Беше твърде рано, градът — все още твърде далече, но той извади меча си — дрънченето на ножници прокънтя по дългата редица — и призова:

— Легионът… в тръс, напред!

Мъглата вече покриваше всичко, но той знаеше, че Фалме е там, напред. Конете тръгнаха в крак; не можеше да ги види, но ги чуваше.

Внезапно земята пред него изригна с рев и го засипа с пръст и камъни. Отляво сред бялата слепота се чу нов тътен, зацвилиха коне и закрещяха хора, после отдясно, и пак. И пак. Тътен и крясъци, скрити в мъглата.

— Легион, в атака! — Той заби шпорите и конят му скочи напред.

Тътен и крясъци, обвити в пелената на бялото. Последната му мисъл беше съжаление. Биар нямаше да може да разкаже на сина му Дейн как е загинал.

Ранд вече не виждаше дърветата наоколо. Мат беше снишил Рога, отворил широко очи в благоговение, но звукът все още кънтеше в ушите на Ранд. Мъглата скриваше всичко, на плавни вълни, бяла като най-фината избелена вълна… и все пак Ранд виждаше. Но това, което виждаше, бе лудост. Фалме пропадна някъде под него заедно с черни редиците на Сеанчан, с мълниите, раздиращи улиците му. После увисна над главата му. Бели плащове щурмуваха и гинеха, докато земята се разтваряше в пламъци под копитата на конете им. Хора тичаха по палубите на високите кораби, изпълнили залива. А на един кораб, много познат му кораб, чакаха ужасени мъже. Той дори разпозна лицето на капитана. Бейл Домон. Стисна главата си с две ръце. Не виждаше дърветата, но можеше да види ясно всеки от приятелите си. Хюрин тревожен. Мат — мърморещ и изпаднал в ужас. Перин с такъв вид, сякаш знаеше, че точно така трябва да стане. Мъглата обгръщаше всичко около тях.

— Лорд Ранд! — изпъшка Хюрин. Не беше нужно да му показва.

От мъглата сякаш по планински склон се заспускаха силуети на конници. Отначало гъстите бели облаци почти ги скриваха, но те се приближаваха бавво, и ето че дойде ред на Ранд да ахне. Позна ги. Мъже, не всичките в ризници. И жени. Облеклата и оръжията им идеха от всички Векове, но ги позна до един.

Рогош Орловото око, мъж с бащинско лице и бяла коса, и толкова остър поглед, че прякорът му бе като блед намек. Гайдал Каин, мургав, дръжките на двата меча стърчаха над широките му рамене. Златокосата Биргит с блестящия й сребърен лък и колчана, пълен със сребърни стрели. И още. Познаваше лицата им, знаеше имената им. Чу сто имена, докато се вглеждаше във всяко лице поотделно, някои толкова различни, че изобщо не ги разпозна като имена, макар да знаеше, че са. Михаел вместо Микел. Патрик вместо Паедриг. Оскар наместо Отарин.

Позна и мъжа, който яздеше начело. Висок, с крив нос, с черни хлътнали очи, с големия меч „Правосъд“ на хълбока. Артур Ястребовото крило.

Воините дръпнаха юздите и спряха пред тях.

— Това да не… Това вие ли сте? — ахна Мат.

Бяха малко повече от стотина, разбра Ранд, и осъзна, че по някакъв начин е знаел, че ще са толкова. Устата на Хюрин увисна; очите му почти изскочиха от орбитите си.

— Нужно е много повече от смелост, за да се обвърже един мъж с Рога. — Гласът на Артур Ястребовото крило беше дълбок и покоряващ, глас, свикнал да се разпорежда.

— Или жена — сряза го Биргит.

— Или жена — съгласи се Ястребовото крило. — Едва малцина са привързани към Колелото и се въртят и въртят, за да изпълнят волята на Колелото в Шарката на Вековете. Ти би могъл да му го кажеш, Луз Терин, стига да можеше да помниш кога друг път си бил в плът. — Гледаше Ранд.

Ранд поклати глава, но не можеше да губи време с отрицания.

— Дойдоха нашественици. Мъже, които наричат себе си Сеанчан и използват в сраженията оковани Айез Седай. Трябва да бъдат изтласкани в морето. И… има едно момиче. Егвийн ал-Вийр. Новачка от Бялата кула. Сеанчан са я хванали пленница. Трябва да ми помогнете да я освободя.

За негова изненада неколцина от малката група зад Артур Ястребовото крило се изкикотиха, а Биргит опипа тетивата на лъка си и се разсмя.

— Ти винаги си избираш жени, които ти създават неприятности, Луз Терин. — Гласът й беше мил, като между стари приятели.

— Името ми е Ранд ал-Тор — аряза я той. — Трябва да побързате. Няма време.

— Време? — отвърна усмихната Биргит. — Ние имаме цялото време. — Гайдал Каин пусна юздите, подкара коня си с колене и измъкна мечовете си. Зад него затракаха измъкнати от ножниците мечове, чуха се звуци на обтягани тетиви, копия и брадви се запремятаха в ръцете на воините.

Правосъд блесна като огледало в металната ръкавица на Артур Ястребовото крило.

— Сражавал съм се редом с теб безброй пъти, Луз Терин, и още повече — срещу теб. Колелото ни завърта заради своите цели, не за нашите, за да служим на Шарката. Познавам те, дори и сам да не се познаваш. Ще прогоним заради теб тези нашественици. — Бойният му кон се изправи на задните си крака и той се огледа навъсено. — Нещо тук не е наред. Нещо ме задържа. — Той изведнъж извърна острите си очи към Ранд. — Ти си тук. А знамето с теб ли е? — След онези зад него се надигна ропот.

— Да. — Ранд скъса връзките на дисагите си и измъкна знамето на Дракона. То изпълни дланите му и увисна почти до коленете на коня. Ропотът сред героите се усили.

— Шарката се заплита около вратовете ни като примка — каза Артур Ястребовото крило. — Ти си тук. Знамето е тук. Вътъкът на този миг е сплетен. Дойдохме след Рога, но трябва да последваме знамето. И Дракона. — Хюрин издаде приглушен звук, сякаш някой му беше стиснал гърлото.

— Да ме изгори дано! — изпъшка Мат. — Вярно е. Да ме изгори дано!

Перин се поколеба само за миг, преди да се смъкне от седлото си, и се затича през мъглата. Отекнаха удари на брадва и след малко той се върна с дълъг прав клон с окастрени филизи.

— Дай ми го, Ранд — промълви той гробовно. — Щом имат нужда от него… Дай ми го.

Ранд припряно му помогна да завържат знамето и когато Перин отново се качи на коня си, полъх на вятъра развълнува бледата коприна и Драконът със змийското тяло се размърда и като че ли оживя. Вятърът не докосна тежката мъгла, само знамето.

— Ти остани тук — обърна се Ранд към Хюрин. — Докато всичко свърши… Тук ще си в безопасност.

Хюрин извади късия си меч.

— Моля да ме простите, лорд Ранд, но не мисля така. Не разбирам и една десета от това, което чух… или от това, което виждам — гласът му се сниши до приглушено мърморене, после пак прозвуча ясно — но стигнах чак дотук и смятам да извървя остатъка от пътя.

Артур Ястребовото крило потупа душещия по гърба.

— Понякога Колелото прибавя и други към нас, приятелю. Можеби и ти един ден ще се намериш сред нас. — Хюрин изправи гръб, сякаш му бяха предложили корона. Ястребовото крило официално се поклони от седлото си на Ранд. — С ваше позволение… лорд Ранд. Тръбачо, ще влееш ли музика в Рога? Такава, че Рогът на Валийр да ни запее в битката? Ще поведеш ли, знаменосецо?

Мат отново наду Рога, дълго и пронизително, и мъглите отекнаха — а Перин сръга коня си и тръгна напред. Ранд измъкна меча със знака на чаплата и препусна пред воините.

Не можеше да види нищо освен дебели пластове бяло и в същото време, неясно как, виждаше онова, което бе зърнал преди. Фалме, из чиито улици някой използваше Силата, и залива, и войската на Сеанчан, и гинещите Бели плащове, всичко това под него и над него, точно както си беше. Сякаш никакво време не бе изминало, откакто Рогът проехтя за първи път, сякаш времето беше спряло, докато героите откликваха на неговия зов, и сега се бе забързало отново.

Дивите звуци, които Мат извличаше от Рога, отекваха сред мъглата, тропотът на копитата на набиращите устрем коне ехтеше. Ранд се понесе сред мъглите, зачуден накъде ли препуска. Облаците се сгъстиха, скривайки фланговете на редицата от герои, галопиращи от двете му страни, скривайки все повече и повече от тях, докато той не започна да вижда около себе си единствено Мат, Перин и Хюрин. Хюрин се бе присвил в седлото си, с широко отворени очи, и пришпорваше коня си. Мат свиреше на Рога и се смееше. Перин, с блеснали жълти очи, вееше знамето на Дракона. А след това и те изчезнаха и на Ранд му се стори, че вече язди сам.

По някакъв начин продължаваше да ги вижда, но така, както виждаше Фалме и Сеанчан. Не можеше да прецени къде са нито къде е той самият. Стисна още по-здраво дръжката на меча и се взря напред в мъглата. Понесе се сам сред белите облаци и някак си разбра, че всичко е така, както трябва да бъде.

Изведнъж в мъглите пред него изникна Баал-замон, разперил широко ръце.

Дорчо диво се изправи на задните си крака и хвърли Ранд от седлото. Ранд стискаше меча. Падна меко. Всъщност като че ли беше паднал върху… върху съвсем нищо. За миг летеше сред мъглите, а после — не.

Когато се изправи, коня му го нямаше, а към него се носеше Баал-замон, вдигнал дълга овъглена тояга. Бяха сами, само двамата и стелещата се наоколо мъгла. Зад Баал-замон тъмнееше сянка. Не сянка върху мъглата — тази чернота изключваше-бялата мъгла.

Ранд осъзна и другите неща, които ставаха. Артур Ястребовото крило и останалите герои връхлитаха срещу Сеанчан. Перин вееше знамето и размахваше брадвата, повече за да отблъсне онези, които се мъчеха да се доберат до него, отколкото да ги порази. Мат продължаваше да надува Рога на Валийр. Хюрин бе скочил от коня и се сражаваше с късия си меч и щит така, както си знаеше. Изглеждаше като че ли пълчищата на Сеанчан ще ги пометат, но въпреки това тъкмо Сеанчан в черните брони бяха тези, които отстъпваха.

Ранд пристъпи срещу Баал-замон. Неохотно допусна в себе си празнотата, посегна към Верния извор, изпълни се с Единствената сила. Друг начин нямаше. Вероятно нямаше никакъв шанс срещу Тъмния, но доколкото имаше шанс, той се намираше в Силата. Тя се просмука в него и изпълни всичко — дори дрехите и меча. Стори му се, че всеки миг ще грейне като самото слънце. Изпълни го със страстен трепет. Накара го да му се доще да заповръща.

— Махни се от пътя ми! — изрева той. — Не съм дошъл тук заради теб!

— А за момичето ли? — Баал-замон се разсмя. Устата му се превърна в пламък. Раните му бяха почти зараснали, бяха останали само няколко розови белега. Хубав мъж на средна възраст. С изключение на устата и очите. — Кое точно, Луз Терин? Този път няма кой да ти помогне. Ти си мой, и си мъртъв. При което така или иначе си мой.

— Лъжец! — изрева Ранд и замахна с меча си към Баал-замон, но тоягата от овъглено дърво спря острието му сред дъжд от искри. — Баща на лъжите!

— Глупак! Онези, другите глупаци, които привика, не ти ли казаха кой си? — Пламъците в лицето на Баал-замон забушуваха в смях.

Макар и зареял се в празнотата, Ранд усети мраз. „Дали са могли да го излъжат? Не искам да бъда Преродения Дракон.“ Стисна меча по-здраво. Разцепване на коприната — но Баал-замон отклоняваше лесно всеки удар; захвърчаха искри като от ковашки чук върху наковалня.

— Имам работа във Фалме, а не с теб. Никога с теб — каза Ранд. „Трябва да задържа вниманието му, докато освободят Егвийн.“ Продължаваше да вижда бушуващата край града битка.

— Жалка отрепка. Ти огласи Рога на Валийр. Сега вече си обвързан с него. Нима мислиш, че червеите от Бялата кула вече ще те пуснат на свобода? Вериги ще надянат на врата ти, толкова тежки, че никога не ще ги скъсаш.

Ранд беше толкова изненадан, че го усети дори в празнотата. „Той не знае всичко. Той не знае!“ Беше сигурен, че ще се изпише на лицето му. За да го прикрие, се впусна срещу Баал-замон. Стършелът целува медената роза. Луната над водата. Лястовица в полет. Между меча и тоягата засвистяха мълнии. И Баал-замон отстъпи. Очите му грееха като яростно бушуващи пещи.

Ранд видя как Сеанчан отстъпват по улиците на Фалме. Дамане разкъсваха земята с Единствената сила, но това не можеше да спре Артур Ястребовото крило нито другите герои на Рога.

— И ще останеш като плужек, срит под камъка? — изръмжа Баал-замон. Мракът зад него закипя и се размърда. — Докато стоим тук, се самоубиваш. Силата бушува в теб. Изгаря те. Убива те! Само аз мога да те науча как да я държиш под контрол. Служи ми, и ще живееш. Служи ми, или ще умреш!

— Никога! — „Трябва да го задържа достатъчно дълго. Побързай, Ястребово крило. Побързай!“ Той отново нападна Баал-замон. Гълъб, устремен към небето. Падащ лист.

Този път той бе отхвърлен назад. Смътно видя, че Сеанчан възвръщат позициите си. Удвои усилията си. Рибар улавя пъстърва. Сеанчан настъпваха, Артур Ястребовото крило и Перин се биеха един до друг до някакъв фургон. Привеждаща се сламка. Баал-замон посрещна удара му сред фонтан от пурпурни светулки и той трябваше да отскочи преди тоягата да е разцепила главата му. Сеанчан се понесоха напред. Запалване на искрата. Искри се разхвърчаха като порой. Баал-замон отскочи назад и Сеанчан бяха изтласкани по каменистите улици.

На Ранд му се дощя да завие на глас. Изведнъж осъзна, че двете битки са свързани. Когато той настъпеше, героите, призовани от Рога, изтласкваха Сеанчан; отстъпеше ли, Сеанчан се надигаха.

— Те няма да те спасят — каза Баал-замон. — Онези, които биха могли да те спасят, ще бъдат откарани далеч отвъд Аритския океан. Ако изобщо ги видиш отново, ще бъдат роби с нашийници и ще те унищожат по волята на господарите си.

„Егвийн. Не мога да им позволя да ти причинят това.“ Гласът на Баал-замон прокънтя отново:

— Имаш само едно спасение, Ранд ал-Тор. Служи ми, Родоубиецо. Аз съм единственото ти спасение. Служи ми и ще ти дам целия свят. Противиш ли се, ще те унищожа, както съм го правил толкова пъти досега. Но този път ще те унищожа из корен, до самата ти душа, напълно и завинаги.

„Отново победих, Луз Терин.“ Мисълта бе отвъд празнотата, но въпреки това му трябваше усилие, за да я пренебрегне, да не помисля за всичките животи, през които го беше чувал. Наклони меча си, а Баал-замон стисна тоягата в готовност.

Ранд чак сега осъзна, че Баал-замон се държи така, сякаш мечът със знака на чаплата може да го порази. „Стомана не може да порази Тъмния.“ Но Баал-замон наблюдаваше меча бдително. Ранд се беше слял с меча. Усещаше всяка частица от него, малки частици, хиляди пъти по-малки от видимото с просто око. И усещаше Силата, която го обливаше, която се стичаше през него към меча, провираше се през тънките пластове, изковани от Айез Седай по време на Тролокските войни.

И тогава чу друг глас. Гласа на Лан. „Ще дойде време, когато ще поискаш нещо повече от живота.“ Гласът на Ингтар. „Право е на всеки мъж да избере кога да Прибере меча в ножницата.“ Появи се ликът на Егвийн, с нашийник, заживяла ориста на дамане. „Нишките на живота ми. Егвийн. Ако Ястребовото крило влезе във Фалме, ще може да я спаси.“ Преди да го е осъзнал, бе заел първа позиция на Чапла, крачеща в тръстиката, на един крак, с високо вдигнат меч, отворен и беззащитен. „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина.“

Баал-замон се втренчи в него.

— Какво ми се хилиш, идиот? Не разбираш ли, че мога да те унищожа?

Ранд усети как го обзема спокойствие — по-голямо, отколкото онова, което му носеше покровът на празнотата.

— Аз никога не ще ти служа, Баща на лъжите. През хилядата си живота никога не съм ти служил. Знам го. Сигурен съм. Ела. Време е за смърт.

Очите на Баал-замон се разшириха и пак лумнаха като пещи. Чернотата зад него възвря.

— Умри тогава, червей! — И замахна с тоягата като с копие.

Ранд изкрещя: усети как тоягата раздира хълбока му, изгаряйки го като нажежен до бяло шиш. Празнотата потръпна, но той се задържа със сетни сили и прониза с меча със знака на чаплата Баал-замон право в сърцето. Баал-замон изкрещя, мракът зад него също изкрещя. И светът се взриви сред пламъци.