Великият лов

Глава 8 Прероденият Дракон

Отначало Ранд крачеше сковано и нервно до Стражника. „Посрещни го изправен.“ На Лан му беше лесно да го каже. Не бяха привикали него пред Амирлинския трон. Той нямаше повод да се чуди дали ще го опитомят преди да свърши този ден, или дори по-скоро. Ранд имаше чувството, че нещо е заседнало в гърлото му. Не можеше да преглътне, а изпитваше страшна нужда да го направи.

Коридорите гъмжаха от хора: слуги, забързали се за сутрешното си шетане, воини, препасали мачовете си. Сред възрастните се мяркаха малки момчета с учебни мечове, които подражаваха на походката на бащите си. Вече нямаше и следа от снощната битка, но над децата се носеше усещането за тревожна бдителност, а мъжете приличаха на котараци, дебнещи плъхове.

Ингтар изгледа Ранд и Лан с любопитство, почти с тревога, но не каза нищо, когато двамата минаха покрай него. Кайджин, висок, слаб и изпит, вдигна стиснатите си юмруци над главата си и извика:

— Тай-шар Малкиер! Тай-шар Манедерен! — „Истинската кръв на Малкиер. Истинската кръв на Манедерен.“

Ранд подскочи. „О, Светлина, защо ли вика това? Не ставай глупак — каза си той наум. — Тук всички знаят за Манедерен. Знаят всички древни сказания, в които става дума за битки. Да ме изгори дано, трябва да се успокоя най-сетне.“

Лан вдигна юмруци в отговор.

— Тай-шар Шиенар!

Ако побегнеше, дали щеше да може да се скрие сред тълпата и да се добере до коня си? „Ако тя изпрати преследвачи след мен…“ С всяка следваща крачка ставаше все по-напрегнат.

Когато наближиха женските отделения, Лан изведнъж го сряза:

— Котка, пресичаща площада!

Стреснат, Ранд инстинктивно възприе стойката, на която го бяха научили — с изпънат гръб, но напълно отпуснати мускули, сякаш бе увиснал на жица от темето надолу. Походката беше небрежно отпусната, почти арогантна. Отпусната външно; отвътре съвсем не се чувстваше отпуснат. Нямаше време да се чуди какво прави. Завиха по последния коридор в крак един с друг.

Когато приближиха до входа на женските отделения, жените там ги изгледаха спокойно. Някои седяха зад наклонени маси, преглеждаха дебели книги и от време на време вписваха нещо в тях. Други плетяха или бродираха на гергеф. Дами в копринени рокли, както и слугини в ливреи. Засводените порти стояха широко отворени, непазени от никого. Нямаше нужда от пазачи. Никой шиенарец нямаше да влезе без покана, но всеки шиенарец беше готов да защити тази порта, ако се наложеше, и трябваше да се случи нещо ужасно, за да се наложи такава защита.

Стомахът на Раяд се обърна и киселината стигна до гърлото му. „Само ще погледнат мечовете ни и ще ни върнат. Какво пък, нали тъкмо това искам? Ако ни върнат, може би все пак ще успея да избягам. Стига да не насъскат стражите срещу нас.“ Той се хвана здраво за стойката, предложена му от Лан, като за понесъл се клон сред бурно течение. Това беше единственият начин да се принуди да не подвие опашка и да не побегне.

Една от дамите на лейди Амалиса, Нисура, остави настрана бродерията си и се изправи, когато двамата се появиха на входа. Очите й пробягаха по мечовете им и тя стисна устни, но не каза нищо. Всички жени спряха заниманията си и ги загледаха, мълчаливи и напрегнати.

— Чест и почит на двама ви — каза Нисура и леко им кимна. Хвърли толкова бърз поглед към Ранд, че той не беше сигурен дали наистина го е забелязал. Това му напомни за думите на Перин. — Амирлинския трон ви очаква. — Тя направи знак и други две жени — не слугини: двамата бяха почетни гости — се приближиха да ги придружат. Жените им сториха поклон, с един косъм по-ниско от Нисура, и им посочиха пътя през сводестата порта. Вярно, изгледаха Ранд накриво, но повече не му обърнаха внимание.

„Всички ни ли търсят, или само мен? И защо всички?“ Вътре те се оказаха точно това, което Ранд очакваше — двама мъже в женските отделения, където мъжете бяха рядкост — и мечовете им предизвикаха не една повдигната вежда. След двамата мъже оставаха групички шепнещи жени — но си шепнеха твърде тихо, за да може Ранд да разбере какво обсъждат. Лан крачеше напред, като че ли изобщо не ги забелязваше.

А после се озоваха пред вратата на покоите на Амирлинския трон, където ги чакаха цели три Айез Седай. Високата Айез Седай, Леане, с нейния жезъл със златния пламък. Ранд не познаваше другите две, от Бялата и от Жълтата Аджа, ако се съдеше по ресните на шаловете им. Но помнеше лицата им, когато го гледаха изумени как тича размахал голия меч по същите тези коридори. Гладки лица с всезнаещи очи. Те го изгледаха с вдигнати вежди и стиснати устни. Жените, които бяха довели Лан и него, се поклониха ниско и предадоха мъжете на Айез Седай.

Леане изгледа Ранд от глава до пети. Но въпреки леката усмивка на лицето й, гласът й беше режещ.

— Какво си довел на Амирлинския трон днес, Лан Гаидин? Лъвче младо? Внимавай някоя от Зелените да не го зърне, че ще го обвърже преди и дъх да си е поел. Зелените обичат да си ги обвързват, докато са млади.

Ранд се зачуди дали наистина е възможно човек да се изпоти под кожата си. Искаше му се да погледне Лан, но си спомни тази част от указанията на Стражника.

— Аз съм Ранд ал-Тор, син на Трам ал-Тор, от Две реки, която някога е била Манедерен. Повикан съм от Амирлинския трон, Леане Седай, и идвам. Тук съм и съм готов. — Изненада се от това, че гласът му изобщо не трепна.

Леане примигна, усмивката й се стопи и тя придоби замислен вид.

— И това според теб е овчар, Лан Гаидин? Тази заран не беше толкова уверен в себе си.

— Той е мъж, Леане Седай — отвърна твърдо Лан. — Ни повече, ни по-малко. Ние сме такива, каквито сме.

Айез Седай поклати глава.

— Светът от ден на ден става все по-странен. Нищо чудно ковачът да понесе корона и да заговори на Високия напев. Изчакайте тук. — Тя изчезна в покоите, за да съобщи за пристигането на мъжете.

Забави се само няколко мига, но Ранд се почувства притеснен от погледите на другите две Айез Седай. Опита се да отвърне с равнодушие, като Лан, при което те сведоха глави една към друга и си зашепнаха нещо. „Какво си казват? Какво ли знаят? О, Светлина, дали сега ще ме опитомят? Това ли имаше предвид Лан, като ми каза да посрещна изправен онова, което идва?“

Леане се върна и даде знак на Ранд да влезе. Когато Лан понечи да го последва, тя протегна жезъла си пред гърдите му и го спря.

— Ти не, Лан Гаидин. Моарейн Седай има задача за теб. Лъвчето ти ще е в безопасност и само.

Вратата се залюля и се затвори зад Ранд, но не и преди да чуе гласа на Лан, гневен и рязък, макар и тих, предназначен само за неговия слух: „Тай-шар Манедерен!“

Моарейн седеше в единия край на стаята, а в другия беше една от Кафявите Айез Седай, които бе видял в тъмницата, но очите му всъщност се приковаха в жената, седнала на висок стол зад една широка маса. Завесите закриваха отчасти амбразурите на външната стена зад нея, но през процепите струеше достатъчно дневна светлина, за да направи лицето й трудно различимо. Въпреки това той я позна. Амирлинския трон.

Младежът бързо се сниши на едно коляно, опрял лявата си ръка на дръжката на меча, а дясната върху шарения килим, и се поклони.

— Призовахте ме, майко, и аз дойдох. Тук съм и съм готов. — Вдигна глава тъкмо навреме, за да забележи, че е повдигнала изненадана вежди.

— Нима, момче? — В гласа й прозвуча лека насмешка. И още нещо, което не можеше да определи. Но изразът на лицето й определено не беше весел. — Изправи се, момче, и дай да те погледна.

Той се изправи и се постара да придаде спокойствие на лицето си. Струваше му усилие да не стисне дланите си. „Три Айез Седай. Колко ли са необходими, за да опитомят един мъж? За Логаин изпратиха над дузина. Нима Моарейн ще ми го причини?“ Той срещна погледа на Амирлинския трон очи в очи. Жената не мигаше.

— Седни, момче — каза тя най-сетне и му посочи стол с кожена облегалка, поставен пред масата. — Тази среща няма да е кратка, страхувам се.

— Благодаря ви, майко. — Той се поклони леко, както му бе казал Лан, погледна бегло към стола и докосна меча си с длан. — С ваше позволение, майко, ще остана прав. Стражата не е приключила.

Амирлинския трон ахна сащисана и погледна Моарейн.

— На Лан ли си го поверила, дъще? Трудно би било иначе да се държи като Стражник.

— Лан учи всичките момчета, майко — отвърна спокойно Моарейн. — На него отдели повече време, отколкото на другите двама, защото той има меч.

Кафявата Айез Седай се помръдна на стола си.

— Гаидините ходят с изправен гръб и са горделиви, майко, но са полезни. Аз не бих могла да мина без Томас, както и вие не бихте загубили Алрик. Чувала съм дори, че на някои Червени понякога им се иска да си имат Стражник. А пък Зелените, разбира се…

Трите Айез Седай в момента не обръщаха внимание на Ранд.

— Този меч — каза Амирлинския трон. — Изглежда, е меч със знак на чаплата. Как се е сдобил с него, Моарейн?

— Трам ал-Тор е напуснал Две реки още като момче, майко. Присъединил се към армията на Иллиан и служил във войната на Белите плащове, както и в последните две войни с Тийр. След време се издигнал до ранг майстор на меча и Втори капитан на Етаирите. След Айилската война Трам ал-Тор се върнал в Две реки с жена от Кемлин и едно бебе. Ако го знаех по-рано, щеше да ми спести много усилия, но вече го знам.

Ранд зяпна Моарейн. Той самият знаеше, че Трам беше напускал Две реки и че се беше върнал с чужденка и този меч, но всичко останало… „Къде си научила всичко това? Едва ли в Емондово поле. Освен ако Нинив не ти е казала повече, отколкото на мен. Бебе. Тя не каза «и със сина си». Но аз съм негов син.“

— Срещу Тийр. — Амирлинския трон леко се намръщи. — Какво пък, обвиненията и от двете страни бяха в изобилие. Глупави мъже, все са готови по-скоро да се бият, отколкото да преговарят. Би ли могла да определиш дали този меч е истински, Верин?

— Съществуват начини да се провери, майко.

— Тогава вземи го и го провери, дъще.

Трите жени дори и не поглеждаха към него. Ранд отстъпи назад и здраво стисна дръжката на оръжието си.

— Баща ми даде този меч на мен — заяви той гневно. — Никой не може да ми го вземе. — Едва сега си даде сметка, че Верин изобщо не беше станала от стола си. Погледна ги смутено, мъчейки се да възвърне спокойствието си.

— Така — промълви Амирлинския трон. — Значи има някакъв плам в тебе, освен онова, на което те е научил Лан. Това е добре. Ще ти потрябва.

— Аз съм такъв, какъвто съм, майко — съумя да отвърне спокойно Ранд. — Готов съм да посрещна това, което ми предстои.

Амирлинския трон направи гримаса.

— Лан наистина се е занимавал с теб. Слушай ме внимателно, момче. След няколко часа Ингтар ще замине да търси откраднатия Рог. Твоят приятел, Мат, ще тръгне с него. Очаквам другият ти приятел — Перин ли беше? — също да тръгне с тях. Ти желаеш ли да ги придружиш?

— Мат и Перин тръгват? Защо? — Макар и със закъснение, успя да добави почтителното: — Майко.

— Нали знаеш за камата, която приятелят ти носеше? — Изкривената й устна показваше красноречиво какво си мисли за тази кама. — Тя също е открадната. Ако не се намери, връзката между него и ножа няма да се разруши напълно и той ще умре. Ако пожелаеш, можеш да тръгнеш с тях. Или да останеш тук. Без съмнение, лорд Агелмар ще те приеме за свой почетен гост толкова дълго, колкото пожелаеш. Аз също заминавам днес. Моарейн Седай ще ме придружи, както и Егвийн и Нинив, така че ти ще останеш сам, ако останеш. Изборът е твой.

Ранд се втренчи в нея. „Казва ми, че мога да постъпя така, както искам. Заради това ли ме извика? Мат загива!“ Погледна към Моарейн, която седеше с безстрастно изражение, събрала ръце в скута си. Имаше такъв вид, сякаш това, накъде ще тръгне той, е последното нещо на света, което може да я заинтересува. „Накъде ли се опитвате да ме тласнете, Айез Седай? Да ме изгори дано, но няма да тръгна по пътя, който вие ми предопределяте. Но ако Мат загива… Не мога да го изоставя. О, Светлина, как ли ще намерим тази кама?“

— Не е нужно да решиш веднага — каза Амирлин. Тя също като че ли не се интересуваше от избора му. — Но ще трябва да избереш преди Ингтар да е тръгнал.

— Ще яздя с Ингтар, майко.

Амирлинския трон кимна разсеяно.

— След като това е уредено, можем да минем към по-важните неща. Знам, че ти можеш да преливаш, момче. Ти какво знаеш за това?

Ранд зяпна. Издебна го, докато се тревожеше за Мат. Небрежно произнесените й думи го удариха като камшик. Всички съвети и указания на Лан се завъртяха хаотично в главата му. Той се втренчи в нея, облизвайки пресъхналите си устни. Едно беше да си мисли, че тя знае, а съвсем друго — да разбере, че наистина го знае. Най-после потта изби на челото му.

Тя се надвеси от трона си, очаквайки отговора му, но той имаше чувството, че й се иска да се дръпне назад. Спомни си какво му беше казал Лан. „Ако тя се бои от теб…“ Прииска му се да се разсмее. Ако тя се бояла от него!

— Не. Не мога. Искам да кажа… Не го направих нарочно. Просто се случи от само себе си. Не искам да… да преливам Силата. Никога повече няма да го направя. Кълна се.

— Не е необходимо — каза Амирлинския трон. — Е, това, разбира се, е мъдро от твоя страна. Но и глупаво също така. Някои могат да бъдат научени да преливат. Повечето не могат. Но твърде малко са родени със семето в себе си. Рано или късно, те овладяват Единствената сила, независимо дали го искат, или не, както хайверът става на риба. Ти ще продължиш да преливаш, момче. Не можеш да го предотвратиш. И по-добре ще е да се научиш да преливаш, да се научиш да го контролираш, иначе дори няма да доживееш собственото си полудяване. Единствената сила убива тези, които не могат да контролират потока й.

— И как очаквате да се науча? — попита той настоятелно. Моарейн и Верин седяха на столовете си невъзмутимо и го наблюдаваха. „Като паяци.“ — Как? Моарейн твърди, че не може да ме научи на нищо, а аз сам не знам нито как да се науча, нито на какво. Всъщност не искам. Искам да престана. Не разбирате ли? Да престана.

— Аз ти казах истината, Ранд — обади се Моарейн. Говореше така, сякаш си обсъждаха учтиво някаква съвсем невинна тема. — Онези, които могат да те научат, мъжете Айез Седай, са умрели преди три хиляди години. Никое живо същество Айез Седай не може да те научи как да докосваш сайдин, както ти не би могъл да се научиш да докосваш сайдар. Птицата не може да научи рибата да лети, нито рибата може да научи птицата да плува.

— Винаги съм смятала, че тази поговорка е неправилна — намеси се изведнъж Верин. — Има птици, които се гмуркат и плуват. А и в Морето на бурите се срещат риби, които летят, разперват дългите си перки като ръце, и имат клюнове, остри като мечове, които могат да разкъсват… — Думите й заглъхнаха и на лицето й се изписа вълнение. Моарейн и Амирлинския трон я гледаха безизразно.

Ранд се възползва от прекъсването, за да се опита да се овладее. Както Трам го беше учил някога, той оформи единичен пламък в съзнанието си и нахвърля в него всичките си страхове, търсейки тишината и спокойствието на празнотата. Пламъкът като че ли нарасна, поглъщайки всичко, докато не стана прекалено голям, за да може да си го представя или задържа повече. След това той угасна, оставяйки на свое място чувство за покой. По ръбовете му продължаваха да потрепват емоции, страх и гняв на черни парцали, но празнотата се задържаше. Мисълта се плъзна по повърхността й като песъчинки по лед. Вниманието на Айез Седай се бе отклонило от него само за миг, но когато отново се извърнаха към него, лицето му беше спокойно.

— Защо ми говорите така, майко? — попита той. — Вие би трябвало да ме опитомите.

Амирлинския трон се намръщи и се обърна към Моарейн.

— Лан ли го е научил на това?

— Не, майко. Знае го от Трам ал-Тор.

— Защо? — настоя Ранд отново.

Амирлинския трон го погледна право в очите и каза:

— Защото ти си Прероденият Дракон.

Куполът на празнотата се разтресе. Светът също. Всичко сякаш се завъртя около него. Той се съсредоточи върху нищото и празнотата се върна, светът се успокои.

— Не, майко. Аз мога да преливам, Светлината да ми е на помощ, но аз не съм Раолин Прокобник, нито Гуаир Амалазан, нито Юриан Каменолък. Можете да ме опитомите или да ме убиете, или да ме пуснете, но няма да стана питомен Лъжедракон, вързан на тарвалонската ви каишка.

Чу как Верин ахна и видя разширените от изумление очи на Амирлинския трон, твърди като синя скала. Това не го засегна; плъзна се по празнотата вътре в него.

— Къде си научил тези имена? — настоя Амирлин. — Кой ти каза, че Тар Валон е дърпал нишките на който и да е Лъжедракон?

— Един приятел, майко — отвърна той. — Веселчун. Казваше се Том Мерилин. Сега е мъртъв. — Моарейн ахна изненадано и той я погледна. Тя твърдеше, че Том не е загинал, но не беше му предоставила никакво доказателство, а той не виждаше как един човек би могъл да оцелее, след като се е счепкал в ръкопашен бой с Чезнещ. Самата мисъл за това бе твърде необичайна и се отвя от съзнанието му. Сега в него останаха само празнотата и самотата.

— Ти не си Лъжедракон — отвърна му твърдо Амирлин. — Ти си истинският Прероден Дракон.

— Аз съм само един овчар от Две реки, майко.

— Дъще, разкажи му цялата история. Истинската история, момче. Слушай добре.

Моарейн заговоря. Очите на Ранд се приковаха в лицето на Амирлин, но той слушаше.

— Преди близо двадесет години айилците прекосиха Гръбнака на света, Драконовата стена, за пръв път, откакто свят светува. Причиниха големи опустошения до пътя си към Кайриен, унищожиха всяка армия, изпратена срещу тях, и опожариха самия град Кайриен, и с бой си проправиха път до Тар Валон. Беше зима и валеше сняг, но нито студ, нито жега могат да спрат айилците. Последната битка, тази, която наистина имаше значение, се водеше извън Блестящите стени, в сянката на Драконова планина. След три дни и три нощи непрекъснати сражения айилците бяха принудени да се оттеглят, но те вече бяха постигнали това, заради което бяха дошли, тоест — да убият краля на Кайриен Ламан заради неговия грях спрямо Дървото. Оттук започва моята история. И твоята собст вена.

„Изсипаха се върху Драконовата стена като потоп. По целия си път до Блестящите стени.“ Ранд очакваше споменът да заглъхне, но чуваше гласа на Трам. Трам, болен и бълнуващ, сипещ тайните на своето минало. Този глас се блъскаше в купола на празнотата, мъчеше се да го пробие.

— Тогава аз бях една от Посветените — продължи Моарейн. — Както и нашата Майка, Амирлинския трон. Скоро двете щяхме да бъдем издигнати в сестринство и тази нощ бяхме придружителки на тогавашната Амирлин. Нейната Пазителка на Хрониките, Гитара Морозо, също беше там. Всяка друга призната сестра в Тар Валон беше навън да Лечителства всички ранени, които можеше да намери, дори и Червените. Беше призори. Огънят в камината не можеше да спре студа. Снегът най-сетне беше спрял и в покоите на Амирлин в Бялата кула можехме да помиришем пушека на околните села, опожарени по време на сражението.

„Битките вече са разгорещени, дори сред снега. Трябваше да се измъкна от зловонието на смъртта.“ Влудяващото бълнуване на Трам дращеше с нокти към празния покой, възцарил се в съзнанието на Ранд. Празнотата потрепна и се сви, закрепи се отново и отново поддаде. Очите на Амирлин проникнаха дълбоко в него. Той отново усети, че на лицето му избива пот.

— Всичко това беше само трескаво бълнуване — отрони младежът. — Той беше болен. — После извиси глас. — Аз съм Ранд ал-Тор. Овчар съм. Баща ми е Трам ал-Тор, а майка ми беше…

Моарейн беше замлъкнала заради него, но сега невъзмутимият й глас го прекъсна, тих и безмилостен.

— Каретонският цикъл, Пророчествата за Дракона, твърдят, че Драконът ще се прероди на склоновете на Драконова планина, където е загинал по време на Разрушението на света. Гитара Седай понякога бе спохождана от Прорицателството. Утринният светлик през прозорците се усилваше, когато й подадох чашата с чай. Амирлинския трон ме запита какви са вестите от бойното поле, а Гитара Седай се изправи от стола си с вкочанени ръце и крака, разтреперана, и лицето й изглеждаше така, сякаш се взираше в Гърнето на Черната орис в Шайол Гул, и извика: „Той отново се роди! Усещам го! Драконът боема първият си дъх на склона на Драконова планина! Той иде! Той иде! Светлината да ни е на помощ! Светлината дано помогне на света! Лежи той сред снега и плачът му е като гръмотевица! Изгаря той като слънцето!“ И падна мъртва в ръцете ми.

„Планински склон. Чух бебешки плач. Родила е тук сама, преди да издъхне. Дете, посиняло от студ.“ Ранд напразно се опита да изтласка от ума си гласа на Трам. Празнотата се свиваше, все по-малка.

— Треска — изпъшка той. „Не можех да оставя детето.“ — Роден съм в Две реки. — „Винаги съм знаел, че искаш деца, Кари.“ — Измести очи от пронизващия поглед на Амирлин. Разбираше, че не това е начинът, но очите й заплашваха да го съсипят. „Да, момиче. Ранд е хубаво име.“ — Аз… съм… Ранд… ал-Тор! — Краката му се разтрепераха.

— И така ние разбрахме, че Драконът се е преродил — продължи Моарейн. — Амирлин ни закле да го запазим в пълна тайна, нас двете, защото знаеше, че не всички сестри ще възприемат Прераждането така, както трябва да бъде възприето. Изпрати ни да търсим следите му. След битката бяха останали много деца без бащи. Твърде много. Но се натъкнахме на един разказ, че някакъв мъж намерил бебе от мъжки пол на планината. Това беше всичко. Един мъж и едно новородено бебе. И ние продължихме да издирваме. Търсихме години, намирахме други белези, ровехме се в Пророчествата. „Той ще бъде от древна кръв и ще бъде отгледан от стара кръв.“ Така гласеше едно от тях; имаше и други. Но съществуват много места, където старата кръв, произтичаща от Приказния век, е останала силна. А после в Две реки, където старата кръв на Манедерен лежи спокойно като дълбока река под бурните повърхностни порои, в Емондово поле, намерих три момчета, чиито рождени дати отстояха на седмици от битката на Драконова планина. И се оказа, че едното от тях може да прелива. Смяташ ли, че тролоците налетяха върху теб само защото си тавирен? Ти си Прероденият Дракон.

Краката на Ранд омекнаха и той се срина на колене, опрял длани в килима, за да не падне по лице. Празнотата беше изчезнала, покоят рухна. Вдигна глава, а те го гледаха, и трите Айез Седай. Лицата им бяха ведри, гладки като повърхността на спокойни езера, очите им не мигаха.

— Моят баща е Трам ал-Тор, а аз съм роден… — Гледаха го втренчено. „Те лъжат. Аз не съм… това, което казват! По някакъв начин, неизвестно как, но ме лъжат, искат да ме използват.“ — Няма да ме използвате.

— Котвата не е унизена, когато се използва да спре кораба — промълви Амирлин. — Ти си бил създаден за определена цел, Ранд ал-Тор. „Когато ветровете на Тармон Гай-дон обходят земята, ще се възправи той срещу Сянката и ще донесе отново Светлината на света.“ Пророчествата трябва да се изпълнят, иначе Тъмния ще се освободи и ще пресътвори света ио свой образ и подобие. Последната битка наближава, а ти си предопределен да обединиш човечеството и да поведеш хората срещу Тъмния.

— Баал-замон е мъртъв — изхриптя Ранд, а Амирлин изсумтя като долен коняр.

— Ако вярваш в това, си същия глупак като доманите. Мнозина хора там вярват, че е мъртъв, или твърдят, че го вярват, но забелязвам, че въпреки това не рискуват да споменават името му. Тъмния е жив и разкъсва оковите си. Ти ще се изправиш лице в лице срещу Тъмния. Това е съдбата ти.

„Това е съдбата ти.“ Беше го чувал и преди, в един сън, който не беше съвсем сън. Зачуди се какво ли щеше да каже Амирлин, ако знаеше, че Баал-замон му беше говорил в сънищата. „С това се свърши. Баал-замон е мъртъв. Видях го как умря.“

Изведнъж се усети, че се е свил на пода като крастава жаба, тръпнейки под погледите им. Опита се отново да възвърне празнотата, но в главата му закръжиха гласове, осуетяващи всяко негово усилие. „Това е съдбата ти. Бебе, лежащо в снега. Ти си Прероденият Дракон. Баал-замон е мъртъв. Ранд е хубаво име, Кари. Няма да бъда използван!“ Залагайки на собствената си вродена упоритост, той се насили да се изправи. „Посрещни го изправен. Можеш поне да запазиш гордостта си.“ Трите Айез Седай го гледаха безизразно.

— Какво… — С усилие той укрепи гласа си. — Какво възнамерявате да ми сторите?

— Нищо — отвърна му Амирлин и той примигна. Не беше отговорът, който очакваше и от който се боеше. — Ти каза, че желаеш да придружиш приятеля си с Ингтар, и можеш да го направиш. Не съм те белязала по никакъв начин. Някои от сестрите може би знаят, че си тавирен, но нищо повече. Само ние трите знаем кой си ти в действителност. Твоят приятел Перин също ще бъде доведен при мен, а после ще посетя другия, в лазарета. Можеш да избереш пътя си по своя воля, без да се боиш, че ще изпратим Червените сестри срещу теб.

„Кой си ти в действителност?“ Вътре в него лумна гняв, зноен и разяждащ. С усилие си наложи да го задържи под повърхността и го стаи.

— Защо?

— Пророчествата трябва да се изпълнят. Пускаме те да се движиш свободно по земята, знаейки кой си ти, защото в противен случай светът, какъвто го познаваме, ще загине и Тъмния ще покрие земята с пожари и смърт. Но забележи, че не всички Айез Седай мислят по този начин. Има някои от тях тук, във Фал Дара, които биха те поразили, ако знаеха само и една десета за това какво представляваш наистина, и няма да изпитат повече съжаление, отколкото ако изкормят някоя риба. Но също така съществуват и мъже, които несъмнено са ти се присмивали и които са готови да направят същото, ако разберат кой си. Внимавай и се пази, Ранд ал-Тор, Преродени Драконе.

Той изгледа и трите поред. „Вашите пророчества не са част от мен.“ И трите отвърнаха на погледа му така спокойно, че му беше трудно да повярва на твърденията им, че в него се е преродил най-омразният и страховит мъж в историята на света. Беше преминал през дълбините на страха и бе излязъл в другия край, където цареше хлад. Единствено гневът вътре в него го предпазваше от този хлад. Можеха да го опитомят или да го изгорят като суха главня, но това повече не то интересуваше.

Припомни си отново част от напътствията на Лан. С лявата ръка върху дръжката, той изви меча зад гърба си, докосна с десницата си ножницата и се поклони.

— С ваше позволение, майко, мога ли да напусна това място?

— Давам ти позволение да си тръгнеш, синко.

Ранд се изправи и остана неподвижен още един миг.

— Няма да бъда използван — заяви им той. Последва дълга тишина, в която той се обърна и напусна.

Тишината най-сетне се наруши от дългата въздишка на Амирлин.

— Още не мога да се съвзема от това, което току-що направихме — отрони тя. — Знам, че беше необходимо, но… Смятате ли, че подейства, дъщери мои?

Моарейн съвсем незабележимо поклати глава.

— Не знам. Но беше необходимо. И е.

— Необходимо е — съгласи се Верин. Тя докосна с пръсти челото си и се взря във влагата по тях. — Наистина е силен. И точно толкова упорит, колкото каза ти, Моарейн. Много по-силен, отколкото очаквах. Може би в края на краищата трябва да го опитомим преди да… — Очите й се разшириха. — Но всъщност не можем, нали така? Пророчествата. Светлината дано ни прости за това, което пускаме да ходи на свобода по света.

— Пророчествата — повтори Моарейн и кимна. — След това ще направим това, което сме длъжни. Както постъпихме и сега.

— Което сме длъжни — каза Амирлин. — Да. Но когато той се научи да прелива, Светлината дано да ни е на помощ.

Тишината се възцари отново.

Идеше буря. Нинив го усещаше. Голяма буря, по-силна от всичко, което беше виждала досега. Тя можеше да се вслушва във вятъра и да чува какво ще бъде времето. Всички Премъдри твърдяха, че са способни да го правят, макар много от тях да не можеха. Нинив се чувстваше много по-добре с тази своя дарба преди да научи, че е проява на Силата. Всяка жена, която можеше да се вслушва във вятъра, можеше да прелива, макар вероятно повечето от тях да не си даваха сметка за това, както самата тя доскоро, и го вършеха слепешката.

Този път обаче нещо не бе наред. Утринното слънце светеше като златна топка сред синьото ясно небе, птиците пееха в градините, но имаше и нещо друго. Вслушването във вятъра нямаше да означава нищо, ако не бе в състояние да предсказва времето преди да се появят видими белези. Този път в самото усещане имаше нещо нередно, нещо не съвсем както обикновено. Бурята се усещаше някак съвсем далечна, твърде отдалечена, за да бъде изобщо усетена. И въпреки това тя изпитваше такова чувство, като че ли небето щеше всеки миг да се раздере и да изсипе пороен дъжд, сняг и градушка едновременно, а ветровете да завият като обезумели и да разтърсят камъните на цитаделата. Същевременно усещаше и хубавото време, което щеше да продължи дни наред, но то бе някак приглушено от другото чувство.

Синя чинка кацна на една от амбразурите, сякаш за да се надсмее на странното й предчувствие за времето, и надникна в коридора. Когато я забеляза, птичката мигом отлетя, пърхайки със синьо-белите си крилца.

Тя се втренчи в пролуката, където бе кацнала птицата. „Има буря, и няма. Това означава нещо. Но какво?“

В другия край на дългия коридор, изпълнен с жени и малки деца, забеляза отдалечаващия се с широки крачки Ранд и двете придружаващи го жени, които подтичваха, за да го догонят. Нинив кимна разбиращо. Ако предстоеше буря, която не е буря, то той щеше да е в центъра на това. Тя прибра полите си и забърза след него.

Жени, с които се бе сприятелила, откакто пристигнаха във Фал Дара, се опитваха да я заговорят. Знаеха, че Ранд бе дошъл с нея и че и двамата са от Две реки, и искаха да разберат защо Амирлин го е призовала. „Амирлинския трон!“ Със свит на ледена топка стомах тя се затича, но докато напусне женските отделения, го изгуби сред огромния лабиринт от коридори и множеството хора.

— Накъде отиде? — попита тя Нисура. Не беше нужно да уточнява кой. Чу името на Ранд, произнесено многократно от жените, скупчени около сводестите порти.

— Не знам, Нинив. Така изфуча, сякаш самият Сърцезъб го гонеше по петите. Нищо чудно, щом влиза тук с меч на кръста. След такова нещо Тъмния би трябвало да е последната му грижа. Какво става с този свят? А и представянето му в покоите на Амирлин! Я ми кажи, Нинив, той наистина ли е принц в земята ви? — Останалите жени млъкнаха и се скупчиха около тях да чуят.

Нинив не беше сигурна какво им отговори. Нещо, което ги накара да се отдръпнат. После изхвърча от женските отделения. „О, Светлина, какво ли са му направили? Трябваше по някакъв начин да го измъкна от ръцете на Моарейн, Светлината да я ослепи дано! Аз съм неговата Премъдра.“

„Наистина ли? — обади се тънък насмешлив гласец в главата й. — Ти остави Емондово поле да се оправя само. Нима все още можеш да се наричаш тяхната Премъдра?“

„Не съм ги изоставила — каза си тя гневно. — Доведох Марва Мален от Девенов просек да се грижи за нещата там, докато се върна. Тя може да се разбира добре с кмета и Селския съвет, ще се разбере и с Женския кръг.“

„Марва ще трябва да се върне в собственото си село. Никое село не може да изкара дълго без собствената си Премъдра.“ Нинив се присви. Вече бяха минали месеци, откак бе напуснала Емондово поле.

— Аз съм Премъдрата на Емондово поле! — извика тя гласно.

Един облечен в ливрея слуга, понесъл топ плат, примигна към нея, поклони се и се забърза по коридора. Ако се съдеше по израза му, гореше от нетърпение да се махне по-далече от нея.

Изчервена от срам, Нинив се огледа да види дали я е забелязал някой. В коридора имаше само малка група мъже, залисани в разговор, и няколко жени в черно и златно, бързащи по работата си, които й се покланяха или й кимаха, докато ги подминаваше. Неведнъж беше спорила вътрешно със себе си, но за пръв път се бе изтървала да си говори на глас. Измърмори под нос и стисна устни, усетила какво прави.

Тъкмо бе решила, че търсенето и е напразно, когато се натъкна на Лан, който надничаше през една от амбразурите към двора. Отвън се носеше глъч, цвилене на коне и мъжки викове. Мъжът беше така напрегнат, че за пръв път от толкова време не беше чул стъпките й. Мразеше го заради факта, че никога не успяваше да се прокрадне до него, без да я усети, колкото и тихо да стъпваше. В Емондово поле я смятаха за добра ловджийка, макар повечето жени да не се интересуваха от това умение.

Нинев спря и притисна корема си с длани, за да успокои болката. „Ще трябва да си направя отвара от ранел и корен от овчи език“ — помисли си тя кисело. Даваше я на всички, които изпадаха в меланхолия или твърдяха, че им прилошава, или се правеха на гъски. Отварата от ранел и корен от овчи език можеше да пооправи човек и не вредеше, но вкусът й беше отвратителен и не се махаше цял ден. Но пък си беше най-добрият цяр за този, който се държи като глупак.

Тя огледа надвесения над процепа в каменната стена Лан. „Първо е прекалено висок и второ, на възраст може да ми бъде баща. Мъж с такова лице сигурно е жесток. Не, не е. В никакъв случай не е жесток.“ И при това беше крал. Земята му бе унищожена и той никога нямаше да получи корона, но въпреки това беше истински крал. „Какво би пожелал един крал от една селска жена? При това е и Стражник. Обвързан е с Моарейн. Тя разполага с неговата вярност до смърт, връзката й с него е по-силна, отколкото с любовник, тя го притежава. Има всичко, което аз искам, Светлината да я изгори дано!“

Той се извърна от амбразурата и тя понечи да се отдалечи.

— Нинив. — Гласът му я закачи и я прихвана като клуп. — Исках да поговоря с теб насаме. Ти винаги си в женското отделение или в компанията на жени.

Струваше й голямо усилие да го погледне в очите, но беше сигурна, че когато вдигна глава, лицето й беше спокойно.

— Търся Ранд. — Не смяташе да си признае, че го отбягва. — Двамата с теб отдавна си казахме всичко, което трябваше. Аз се посрамих — никога повече не бих го направила, — а ти ми каза да си вървя.

— Никога не съм казвал… — Той си пое дълбоко дъх. — Казах ти само, че нищо не мога да предложа като цена за невестата, освен вдовишки дрехи. Това не е дарът, който един мъж трябва да предложи на една жена. Не е за мъж, който може да нарече себе си истински мъж.

— Разбирам — отвърна тя хладно. — Във всеки случай един крал не дава дарове на една селска жена. А и тази селска жена няма да му ги приеме. Къде е Ранд? Трябва да поговоря с него. Той беше призован от Амирлин. Знаеш ли какво иска тя от него?

Очите му светнаха на слънцето като синкав лед. Тя се стегна, за да не отстъпи, и твърдият й поглед срещна неговия.

— Тъмния да ги вземе и Ранд ал-Тор, и Амирлинския трон заедно — изръмжа той и притисна нещо в дланта й. — Ще ти направя дар и ти ще го приемеш, та ако ще да ти го вържа с верига на шията.

Гледаше я като разярен синеок ястреб. Тя отвори шепа. Дарът бе пръстен с печат, от масивно злато, изтрит от старост, почти толкова голям, че двата й палеца да влязат в него. На него жерав бе разперил криле в полет над копие и корона. Всичко бе инкрустирано в съвършени подробности. Дъхът й секна. Пръстенът на кралете на Малкиер. Забравила за сърдития си поглед, тя вдигна глава.

— Не мога да го взема, Лан.

Той сви рамене.

— Това е нищо. Стара вещ, и вече безполезна. Но има хора, които ще го разпознаят, когато го видят. Покажеш ли го, ще те посрещнат като почетен гост, всеки владетел в Граничните земи ще ти помогне, ако имаш нужда. Покажеш ли го на някой Стражник, той веднага ще ти се притече на помощ или ще донесе твоето писмо до мен. Изпратиш ли ми го, или писмо, подпечатано с него, аз ще дойда при теб, без да се бавя. В това ти се кълна.

Погледът й леко се замъгли. „Ако сега се разплача, ще се самоубия.“

— Не мога… Не искам дар от теб, ал-Лан Мандрагоран. Ето, вземи си го.

Но той отклони усилията й да му върне пръстена. Обгърна ръката й с длан, нежно, но силно като вълча захапка.

— Тогава го вземи заради мен, като благодеяние. Или го хвърли, ако не ти харесва. На мен не ми е от никаква полза. — Той отри сълзата на бузата й с пръст и тя се стресна. — Сега трябва да тръгвам, Нинив машиара. Амирлин желае да тръгнем преди обяд, а ни чака още много работа. Може би ще можем да си поговорим отново на път за Тар Валон. — Той се обърна и се отдалечи с широки крачки по коридора.

Нинив докосна бузата си. Още усещаше допира на пръста му. Машиара. „Любима със сърцето и душата“ означаваше тази дума, но също така — изгубена любов. Изгубена безвъзвратно. „Глупачка! Престани да се държиш като момиче с още несплетена коса. Няма никаква полза да му позволяваш да те кара да изпитваш…“

Стиснала здраво пръстена в шепата си, тя се обърна и подскочи, защото се озова лице в лице с Моарейн.

— Ти откога си тук?

— Не толкова дълго, че да чуя нещо, което не е трябвало — отвърна й спокойно Айез Седай. — Ние наистина ще тръгваме скоро. Това го чух. Трябва да се погрижиш за багажа си.

Да тръгват. Това не бе проникнало в съзнанието й, когато Лан го каза.

— Ще трябва да се сбогувам с момчетата — промърмори Нинив и изгледа остро Моарейн. — Какво сте направили с Ранд? Той беше отведен при Амирлин. Защо? Ти казала ли си й за… за…? — Не можеше да го произнесе. Беше от нейното село и тя бе достатъчно по-голяма от него, за да й се случи да го наглежда един-два пъти, докато беше малко момче, но не можеше дори да си помисли за това, в което се бе превърнал, без стомахът й да се обърне.

— Амирлин ще ги види и тримата, Нинив. Тавирен не са толкова обичайно явление, че да изпусне възможността да види трима на едно място. Сигурно ще им каже няколко насърчителни думи, тъй като те тръгват с Ингтар да търсят онези, които са откраднали Рога. Ще тръгнат по едно и също време с нас, така че няма да е зле да побързаш със сбогуванията.

Нинив се затече към най-близката амбразура и погледна към двора. Навсякъде пристъпваха товарни животни и оседлани коне, около тях бързаха мъже и си подвикваха. Единственото чисто пространство беше около паланкина на Амирлин. Някои от Стражниците също бяха долу, оправяха сбруите на конете си, а в единия ъгъл стоеше Ингтар с група шиенарци, в ризници и въоръжени.

— Трябваше да отърва момчетата от теб — промълви тя, загледана навън. „Егвийн също, стига да можех да го направя, без да я убия. О, Светлина, защо трябваше да се роди с тази прокълната дарба?“ — Трябваше да ги отведа у дома.

— Те са достатъчно пораснали, за да се държат за женска престилка — отвърна сухо Моарейн. — А и ти много добре знаеш защо никога не би могла да го направиш. Поне с един от тях. Освен това такова нещо би означавало да оставиш Егвийн сама да отиде в Тар Валон. Или си решила самата ти да се откажеш от Тар Валон? Ако не се обучиш да използваш Силата, никога няма да можеш да я използваш срещу мен.

Нинив извърна лице към Айез Седай и челюстта й увисна. Не можа да го прикрие.

— Не разбирам за какво говориш.

— Нима си смятала, че не го знам, дете? Е, както желаеш. Да разбирам ли, че всъщност идваш в Тар Валон? Да, така си и мислех.

На Нинив й се дощя да я изрита, да заличи леката усмивка, която пробяга по лицето на Айез Седай. Айез Седай не можеха открито да упражняват власт след Разрушението, още по-малко да прилагат Единствената сила, но заговорничеха и си играеха с хорските съдби, дърпаха конците като кукловоди и използваха тронове и цели държави като камъчета върху игрална дъска. „Тя иска и мен да използва по някакъв начин. След като може да го правите с крал или кралица, колко му е с една селска Премъдра? Точно както използва Ранд. Не, аз не съм дете, Айез Седай.“

— Какво правите сега с Ранд? Не го ли използвахте достатъчно? Не разбирам защо не сте го опитомили вече, след като самата Амирлин е тук с всички останали Айез Седай, но сигурно си имате някаква причина. Трябва да е част от някакъв твой заговор. Ако Амирлин знае какво си замислила, обзалагам се, че тя би…

Моарейн я прекъсна.

— Какво толкова би се интересувала Амирлин от един овчар? Разбира се, ако вниманието й към него беше привлечено по неподходящ начин, можеше да бъде опитомен и дори убит. В края на краищата той все пак е това, което е. А и доста хора са ядосани заради снощи. Всички искат да разберат кой е виновникът. — Айез Седай замълча и тишината се проточи. Нинив я гледаше, стиснала зъби.

— Да — завърши Моарейн. — По-добре е спящият лъв да си остане спящ. А ти ще е най-добре да се погрижиш за багажа си. — Тя тръгна натам, накъдето се беше отдалечил Лан, сякаш се плъзгаше по пода.

Лицето на Нинив се сгърчи в гримаса и тя удари с юмрук в стената. Пръстенът се впи в дланта й. Тя я отвори, за да го погледне. Пръстенът сякаш подгря гнева й, събра в себе си цялата й омраза. „Ще се науча. Смяташ, че след като го знаеш, ще можеш да се спасиш. Но аз ще се науча по-добре, отколкото си мислиш, и ще те ударя заради всичко, което направи. Заради това, което причини на Мат и на Перин. И на Ранд, Светлината дано му помогне и Създателят да го закриля. Особено на него. — Дланта й се затвори около тежкото златно кръгче. — И на мен самата.“

Егвийн наблюдаваше как облечената в ливрея прислужница сгъва и подрежда роклите й в увитата в кожа пътна ракла. Все още се чувстваше неловко от това някой друг да върши онова, с което спокойно можеше да се оправи и сама. Роклите бяха много хубави, всичките подарък от лейди Амалиса, също като сивата копринена рокля за езда, която сега беше облякла, макар тя да беше семпла с изключение на няколкото бели цветове на утринни звездици, избродирани на лявата гръд. Повечето дрехи бяха много по-пищно украсени. С всяка една от тях можеше да блесне на Слънцеднева или на Бел Тин. Момичето въздъхна, като си помисли, че щеше да посрещне идващия Слънцеднев в Тар Валон, а не в Емондово поле. От малкото, което Моарейн й спомена за обучението на новачките — наистина беше съвсем малко, — можеше да се очаква, че няма да се прибере у дома за Бел Тин през пролетта, нито дори за следващия Слънцеднев.

Нинив надникна в стаята.

— Готова ли си? — Тя влезе и притвори вратата. — Скоро трябва да слезем на площада. — Премъдрата също бе облякла рокля за езда — от синя коприна, с червени омайничета, извезани по гърдите. Още един дар от Амалиса.

— Почти, Нинив. Чак съжалявам, че се налага да тръгваме. Предполагам, че няма да имаме много възможност да носим в Тар Валон хубавите дрехи, които Амалиса ни подари. — Тя изведнъж се разсмя. — И все пак, Премъдра, не бих пропуснала да мога да се изкъпя на спокойствие, без да се озъртам непрекъснато през рамо.

— Много по-добре е човек да може да се изкъпе сам — отвърна й бодро Нинив. Лицето й не се промени, но след миг бузите й се изчервиха.

Егвийн се усмихна. „Тя си мисли за Лан.“ Все още й се струваше странно тъкмо Нинив, Премъдрата, да тъгува по някакъв си мъж. Не мислеше, че е разумно да се отнася към Нинив точно по такъв начин, но напоследък Премъдрата се държеше точно толкова странно, колкото някое селско девойче, врекло сърцето си на някой мъж. „И при това на такъв, у когото липсва достатъчно чувство, за да я заслужава. Тя го обича и както разбирам, и той я обича, тогава защо толкова му липсва усет да й го каже?“

— Не мисля, че трябва да ме наричаш повече Премъдра — неочаквано промълви Нинив.

Егвийн примигна. Това обръщение, разбира се, не беше задължително и Нинив никога не беше настоявала за него, освен когато беше ядосана или когато се налагаше да спазват официалности, но…

— Защо не?

— Защото сега си жена. — Нинив погледна косата й и Егвийн с мъка потисна подтика си да я прибере набързо в някакво подобие на плитка. Айез Седай носеха косите си така, както пожелаеха, но това, че тя си я беше оставила свободно, се бе превърнало в символ на стремежа й да започне нов живот. — Ти си жена — повтори решително Нинив. — Ние с теб сме две жени, които се намират много далече от Емондово поле и ще мине дълго време, преди да се върнем у дома. Ще е по-добре да ме наричаш само Нинив.

— Ще видим родния край, Нинив. Ще го видим.

— Не се опитвай да успокояваш Премъдрата, момиче — промълви тъжно Нинив, но се усмихна.

На вратата се почука, но преди Егвийн да успее да отвори, влезе Нисура. На лицето й бе изписано силно вълнение.

— Егвийн, онзи ваш младеж се опитва да нахлуе в женските отделения. — Беше побесняла. — И носи меч. Само защото Амирлин го е допуснала да влезе така… Лорд Ранд би трябвало да разбира по-добре нещата. Ще предизвика истински смут. Егвийн, трябва да поговориш с него.

— Лорд Ранд! — изсумтя Нинив. — Този хлапак расте твърде бързо за бричовете си. Като ми падне в ръцете, хубаво ще го налордя аз.

Егвийн сложи ръка на рамото й.

— Позволи ми да поговоря с него, Нинив. Сама.

— О, много добре. И най-добрите мъже не са по-добри от невъзпитани животни. — Нинив замълча, после добави: — Но пък си струва човек да се потруди да ги вкара в пътя.

Егвийн поклати глава и побърза да догони Нисура в коридора. Само преди половин година Нинив нямаше да добави втората част на тази фраза. „Но тя никога няма да вкара в пътя Лан.“ Мислите й се насочиха към Ранд. „Смут ще вдига, така значи!“

— Да го превъзпитам? — промърмори тя. — Ако още не се е научил на прилично държане, кожата му ще съдера.

— Понякога и това се налага — отвърна й Нисура. — Докато не се оженят, мъжете са си чисти диваци. — Тя изгледа Егвийн накриво. — Да не смяташ да се жениш за лорд Ранд? Не искам да надзъртам в чужди работи, но нали отиваш в Бялата кула, а Айез Седай рядко се омъжват… всъщност само от Зелената Аджа, доколкото съм чувала, и то много малко от тях… и…

Егвийн и сама можеше да добави останалото. Беше подочула приказки из женското отделение за намирането на подходяща жена за Ранд. Отначало това предизвика у нея спазми на ревност и гняв. Той почти й се беше врекъл, още когато бяха почти деца. Но тя самата щеше да стане Айез Седай, а той бе това, което е. Мъж, който може да прелива. Тя би могла да се ожени за него. И да го гледа как полудява, да гледа как умира. Единственият начин да се спре това бе да бъде опитомен. „Не мога да му го причиня. Няма да мога!“

— Не знам — отвърна тя тъжно.

Нисура кимна.

— Никой не би стрелял по дивеч, който ти си обявила за свой, но ти заминаваш за Кулата, а от него ще стане добър съпруг. Само малко да се пообучи. А, ето го.

Жените, струпани около входа към женските отделения, бяха вперили поглед към мъжете в коридора извън портите. Пред Ранд, пристегнал колана си с меча върху червеното си сетре, стояха Агелмар и Кайджин. Никой от тях не беше с меч. Дори след това, което се беше случило през нощта, те все пак се намираха пред женското отделение. Егвийн се спря и заслуша.

— Би трябвало да разбираш защо не можеш да влезеш — говореше му Агелмар. — Знам, че порядките в Андор са по-различни, но нима не разбираш?

— Не съм се опитвал да вляза. — Гласът на Ранд звучеше така, като че ли им го обясняваше за стотен път. — Казах само на лейди Нисура, че искам да се видя с Егвийн, а тя ми отговори, че Егвийн е заета и че трябва да изчакам. Само й извиках от портата. Не съм се опитвал да вляза. А как само се нахвърлиха срещу мен! Ще си помисли човек, че едва ли не съм споменал името на Тъмния.

— Жените си имат свои порядки — обясни му Кайджин. Беше висок шиенарец, почти колкото Ранд, слаб и мършав. Опашката на косата му беше черна като катран. — Те си определят правилата в женските отделения и ние ги спазваме, колкото и глупави да ни изглеждат. — Не една вежда се вдигна откъм групата на жените и той побърза да се окашля. — Ако искаш да говориш с някоя от жените, трябва да изпратиш съобщение вътре, но то ще бъде отнесено, когато те намерят за добре, а дотогава трябва да чакаш. Такъв е нашият обичай.

— Но аз трябва да я видя — упорстваше Ранд. — Скоро заминаваме. Не толкова скоро, колкото ми се искаше лично на мен, но все пак трябва да се видя с Егвийн. Ще върнем Рога на Валийр и камата и всичко ще свърши. Всичко ще свърши. Но искам да я видя преди да тръгнем. — Егвийн се намръщи. Гласът му звучеше странно.

— Няма защо да се гневиш толкова — каза му Кайджин. — Вие с Ингтар или ще намерите Рога, или няма. Ако не го намерите, друг ще го намери. Колелото тъче така, както то само пожелае, и всички ние сме само нишки в неговата Шарка.

— Не позволявай Рога да те обсеби, Ранд — каза Агелмар. — Той може да обсеби един мъж и знам как става, — а това няма да е правилно. Един мъж трябва да следва дълга, а не славата. Каквото има да става, ще стане. Ако Рогът на Валийр трябва да засвири за Светлината, така и ще стане.

— Ето я и твоята Егвийн — каза Кайджин и му я посочи.

Агелмар се огледа и кимна, щом я забеляза редом до Нисура.

— Сега ще те оставя в ръцете й, Ранд ал-Тор. И запомни: тук нейните думи са закон, не твоите. Лейди Нисура, моля не бъдете прекалено сурови към него. Той просто искаше да се види с младата си приятелка, а не познава много добре порядките ни.

Егвийн последва Нисура, като леко кимна с глава на Агелмар и Кайджин — преднамерено не включи в жеста си Ранд. Гласът й беше твърд.

— Лорд Агелмар, лорд Кайджин. За толкова време трябваше да е научил по-добре порядките ни, но е прекалено голям, за да го напляска човек. Затова оставям Егвийн да се справи с него.

Агелмар потупа бащински Ранд по рамото.

— Видя ли. Можеш да говориш с нея, макар и не точно така, както ти се искаше. Хайде, Кайджин. С теб имаме да огледаме още неща. Амирлин все още настоява за… — Гласът му заглъхна, докато се отдалечаваха. Ранд остана на място, загледан в Егвийн.

Жените продължаваха да ги наблюдават. Гледаха нея, както и Ранд. Очакваха да видят какво ще направи. „Значи от мен очакват да се справя с него, нали?“ Но усещаше, че сърцето й ще изскочи от гърдите й и ще полети към него. Косата му имаше нужда от гребен. На лицето му се бе изписал гняв, обида и умора.

— Ела с мен — каза тя. Зад гърба им се чу глух ропот, когато той закрачи до нея по коридора, по-далече от женското отделение. Ранд сякаш се бореше със себе си, търсеше какво да й каже.

— Чух за твоите… подвизи — каза тя най-сетне. — Как си тичал снощи из женските отделения с меч в ръка. Как си влязъл с препасан меч на аудиенцията с Амирлинския трон. — Той все още не отговаряше нищо, забил сърдито поглед в пода. — Тя не те е… наранила, нали? — Не можа да се насили да го попита дали са го опитомили: съвсем не й приличаше на питомен, но пък и тя не знаеше как трябва да изглежда един мъж след това.

Той трепна.

— Не. Не е… Егвийн. Амирлин… — Той замълча и поклати глава. — Не ме нарани.

Егвийн имаше усещането, че той се канеше да каже нещо съвсем друго. Обикновено можеше да усети какво се опитва да скрие от нея, но когато станеше прекалено упорит, й бе по-лесно да измъкне тухла от стена с ноктите си, отколкото някоя дума от устата му. Ако се съдеше по стиснатите му челюсти, сега той беше точно толкова упорит.

— Какво искаше тя от теб, Ранд?

— Нищо важно. Тавирен. Искаше да види тавирен. — Чертите му омекнаха и той я погледна в очите. — А с теб какво стана, Егвийн? Добре ли си? Моарейн ми каза, че ще се оправиш, но беше така отпусната… Отначало си помислих, че си умряла.

— Е, не съм. — Тя се засмя. Не си спомняше нищо от онова, което я беше сполетяло през нощта след като бе помолила Мат да я придружи в тъмницата, чак докато се събуди на заранта в леглото си. Но според това, което чу за снощните събития, общо взето се радваше, че не помни нищо. — Моарейн ми каза, че би ми оставила главоболие заради глупостта, която съм проявила, ако е можела да излекува само останалото, но няма как.

— Казах ти, че Фейн е опасен — промърмори той. — Казах ти, но не искаше да ме чуеш.

— Ако смяташ да разговаряме така — сряза го тя, — ще те предам на Нисура. Тя съвсем няма да разговаря с теб като мен. Последният мъж, който се е опитал да проникне в женското отделение, е прекарал цял месец потънал до очите в сапунена вода, докато помагал в женската пералня, а при това само се е опитал да намери годеницата си и си е позволил да спори с нея. Поне е бил достатъчно разумен да не носи меча си. Светлината знае само какво биха ти направили.

— Всеки иска да ми направи нещо — изръмжа той. — Всеки иска да ме използва за нещо. Е, няма да се дам. Намерим ли Рога и камата на Мат, повече няма да ме използват.

Тя го изгледа гневно.

— Ако не започнеш да ми говориш смислено, Ранд ал-Тор, кълна се, така ще те зашлевя, че ушите ти ще запищят.

— Ти пък говориш точно като Нинив — засмя се той, но когато погледна в очите й, усмивката му се стопи. — Предполагам… предполагам, че никога вече няма да те видя. Знам, че трябва да отидеш в Тар Валон. Знам го. И ще станеш Айез Седай. Аз приключих с Айез Седай, Егвийн. Няма да бъда тяхна кукла, нито на Моарейн, нито на която и да е от тях.

Изглеждаше толкова отчаян, че й се дощя да опре глава на рамото му, и в същото време толкова опърничав, че наистина й се прииска да го перне през ушите.

— Слушай ме добре, говедо такова! Аз наистина ще стана Айез Седай и ще намеря начин да ти помогна. Ще намеря.

— Следващия път, когато ме видиш, най-вероятно ще искаш да ме опитомиш.

Тя се огледа неспокойна. Бяха сами.

— Ако не си държиш езика зад зъбите, няма да мога да ти помогна. Всички ли искаш да разберат?

— Твърде много вече знаят — каза той. — Егвийн, иска ми се нещата да бяха различни, но не са. Иска ми се… Пази се. И ми обещай, че няма да избереш Червената Аджа.

Сълзите замъглиха погледа й и тя го прегърна.

— Ти се пази — прошепна тя гневно, забила глава в гърдите му.

— Ако не се опазиш, аз ще… ще…

Стори й се, че чу как той промърмори: „Обичам те“ — и след това решително се отдръпна от прегръдката й и леко я отблъсна от себе си. Обърна се и бързо се отдалечи, почти тичешком.

Тя подскочи, когато Нисура докосна рамото й.

— Изглежда така, сякаш си му възложила задача, която никак не му харесва. Но не трябва да допускаш да разбере, че плачеш заради това. Така целта се обезсмисля. Хайде. Нинив те търси.

Бършейки бузи, Егвийн я последва. „Пази се, тъпоглаво муле такова. О, Светлина, моля те, пази го.“